В брой 33 на „К“ от 18 октомври т.г. проф. арх. Тодор Кръстев публикува материал, посветен на културните маршрути с главен пример град Видин. Видин – като благодатна наличност на културни феномени, за да бъде важна „спирка“ по дунавския културен маршрут – и с куп провалени или неизползвани възможности. Културните маршрути имат за образец Пътя на Свети Яков[1], официализиран като „културен маршрут“ от 1987 година, като до момента никой друг не се е доближил до неговата слава и значение. Може би, защото неговият смисъл е повече духовен и религиозен (отдавна), отколкото културно-туристически (отскоро). Архитектура и култура по „Пътя“ има на всяка крачка, а има я и инфраструктурата – отделни пътища за пешеходци, конници, колоездачи и автомобилисти; ханове и кръчми, мотели и хотели; черкви с многоезични изповедални – всякакви, с премислен, интелигентен дизайн… Има едноименен игрален филм напоследък. Западна Европа (най-малкото Гърция, Италия, Испания и Франция) отдавна си има маршрутите или няма нужда от тях, защото която и „спирка“ по пътя да посетим, тя има с какво да задържи туриста без никакви допълнителни усилия цяла ваканция. На съседната „спирка“ можем да отидем винаги, още догодина. Тук, на православните Балкани, още не е така. Ние имаме проблеми с базата, обслужването, легендата, рекламата, с всичко… Наличното културно наследство е в лошо състояние.
Това, което в България имаме, не подлежи на сравнение. То не е малко, но не го стопанисваме. На причините проф. Кръстев не се спира, а тях трябва да изясним. Не е важно какво някой казал или не казал на някаква си конференция във връзка с „маршрутите“, а какво правим (не сме направили или правим погрешно), за да се реализират успешно те у нас. Темата за маршрутите (някога се наричаха културни коридори) се преподава в УАСГ от трийсетина години. Цели семестри, с курсови и дипломни проекти. Вместо грамотни архитектурни чертежи, в тях има безброй копи-пейст снимки, карти, схеми и текстове. Картина, по-скоро типична за туристическо образование, не и за архитекти. В тази част от образованието, състояние, валидно и за цялото съществуване на НИПК/НИНКН, архитектурата е напуснала материалната си същност, императивите си, професионалната си определеност. От тази слабост страда практиката… и още как страда! Преди да се посветим на „коридорите“, е важно да населим с привлекателни феномени „стаите“. Тук именно не правим необходимото.
По стечение на обстоятелствата, руината, останала от видинската Синагога, лани беше във фокуса на вниманието ми, именно тя е на прицел и в статията на проф. Кръстев. Ще е подходящо публично да разчепкаме провалените възможности Синагогата да бъде перла във видинската корона, да видим какво липсва, за да стане инициативата за реконструкцията й успешна.
Какви са историята, днешното състояние и перспективите за възраждане на Синагогата, е известно. Обществото няма как да знае какво става в момента, а то има значение. Съдбата на Синагогата е плах лъч на надежда за градското наследство. По проект на арх. Любомир Станиславов и координираните действия на градските власти, еврейската общност и Фонда за градско развитие, вече има осигурени средства за нейната цялостна реставрация – добър пример за ефекта от осъзнати обединени усилия, рядкост в днешната система за опазване, пише проф. Кръстев. Де да беше вярно!
Нито има „лъч на надежда“, нито „ефектът от обединените усилия“ се очертава да е добър. Има едни пари. Тях една Банка, следвайки внушенията на Фонда, ще отпусне на Общината отчасти като нисколихвен заем, отчасти като подарък, а тя ще ги даде на предприемач, който да изпълни програмата за реконструкция/реставрация. Програмата, както може да се убедите, е неизпълнима при така поставената задача. Пожеланите: религиозно пространство, концертна зала, музеи (на Холокоста, на художника Паскен, временни изложби) и необходимите им служебни и не служебни помещения не се побират нито в самата сграда, нито в парцела й, каквото ще да се направи, дори да не беше сградата паметник, който следва да се запази… максимално. За законовото „паркиране в собствения парцел“ не си и помисляйте!
Не са ли знаели това навремето и досега архитектите Янев, Кузупов, Станиславов, самият проф. Кръстев? Знаели са, разбира се, нали са архитекти. Когато обаче архитектите не играят по свирката на парите, остават гладни. В случая Общината (от нея зависи заданието, т.е. съдържанието) не харчи свои пари. Тя получава (говори се за 10 млн. лева) и ще връща част от тях; и не само в случай, че преустройството излезе на сметка. Банката беше в правото си да даде парите при свои условия. Всъщност, от нея изцяло зависи дали да даде парите (или не) на Общината. Би трябвало Банката да поиска от Общината изпълнима програма, печеливши дейности в преустроената сграда, сполучлив избор на проектант, а едва след това – и на изпълнител. В края на краищата, банките са за това – да си връщат парите от заеми. Общината обаче (без да предлага нищо от своя страна – например, терен) днес иска да обяви търг за инженеринг, а Банката е съгласна. Какви са пороците на инженеринга в България, няма да казвам, те са известни. В момента КАБ спря „инженеринга“ за детска болница в София за някакви си близо 100 милиона лева (явно вече обещани някому).
Именно Фондът ми възложи миналата година да проуча въпроса (безплатно), за да докладва резултата на Банката. Проектите на арх. Янев и арх. Станиславов са в архива на НИНКН. Достъпът до него е редуциран до няколко часа седмично. Хеле, разгледах ги, Банката си получи доклада. От него следва пределно ясно, че: Програмата и на двата проекта не се побира в парцела дори с цената на перманентно подмокряне и слизане на публиката и музикантите под земята. Проектите не предлагат подходящи техники за бъдещата реконструкция на покрива и тавана. В програмата няма задължителни елементи, като репетиционни, гримьорни, тоалетни за артисти и музиканти, стопански вход, складове за столове, пюпитри, практикабли, щандове и витрини, озвучителна и осветителна техника, бюфет със складове и външен достъп до него… Докладът ми съзнателно подмина въпроса за вакъфа като неархитектурен проблем.
Какво е вакъф, читателите на „К“ би трябвало да знаят, ако са чели „Мостът на Дрина“ и/или историята на буржоазна София.[2] Вакъфите имат за цел да финансират дейността на сградите, които обслужват. Без свой вакъф, който да печели и връща заема, Синагогата няма как да се справи – нито като музей, нито като концертна зала. Цената на билетите няма как да стигне за целта, ако ще някой като Йехуди Менухин или други прочути евреи да гастролират всеки месец безплатно. Парите не биха стигнали само за поддръжката! Това не е архитектурен проблем! Въпреки това, стои на първо място, защото засяга съдържанието на разширението. Най-разпространената практика у нас е загиващо учреждение (театър, университет, завод, САБ) да даде под наем свои помещения за ресторант, администрация, услуги – за да си подпомогне бюджета. Резултатите често са рискови и скандални. Въпреки това, точно ресторант-бар-бюфет-фоайе към универсалната зала е подходящо решение за частична рентабилност на „храма“. Със самостоятелен достъп отвън (по възможност – в паркова среда), естествено – с възможност за паркиране – за да работи непрекъснато и успешно през цялото време, докато в залата не тече „масовото събитие“. По време на събитието се превръща в част от концерта, молитвата, хепънинга, вернисажа…
Може ли да стане нещо подобно? Да, при ред условия. Първо – Фондът, Банката, Общината и МК да се запознаят с доклада. Второ – Общината да отпусне още терен (отвъд улицата „Баба Вида“ е общински парк). Там би могло да се построи и заработи кафенето-фоайе с гардероби, гримьорни, тоалетни, складове. С прекрасен изглед към Дунава, какъвто от двора на Синагогата е невъзможен. Трето – Общината задължително да направи архитектурен конкурс по новата си програма. Четвърто – Банката и Общината да не оставят проектанта зависим от предприемача, а да изберат изпълнителя като изпълнител на одобрен проект във фаза техническа или работна, проектът със стойностната си сметка да бъде част от тръжните книжа. Тогава обаче, уви, да се шикалкави и краде ще стане много по-трудно. Но може би няма да се наложи Банката да опрощава заема, нито Държавата да спасява Общината?
Според мен, такава една културна, но и делова, принципна постановка на въпроса би била сполучливо условие „маршрутите“ да минават занапред през градовете на България.
Октомври 2019
Във връзка със Синагогата във Видин
Доклад, поръчан от Фонда за градско развитие
Неизбежната и фатална причина за деградацията на сградата е напускането на Видин от около 1200 евреи след 1948 година. Не става дума за депортация – сами напуснаха, България престана да им харесва! Опразнена от функцията си, от законния си собственик и неговите грижи, сградата загина. Наред с несъмненото богохулство (храмът да бъде използван за склад), е важно, че новият собственик се оказа лош стопанин – добрият би поддържал имота си и като склад. Всички опити да бъде преустроена, заздравена и използвана синагогата впоследствие са неуспешни, въпреки взетите решения.
Освен „злата съдба“ и очевидните човешки и управленски грешки, в случая има и много важна скрита причина. Всяка архитектура може да бъде преустроена за нещо различно. Сакралната архитектура прави изключение. Там святостта остава дори когато хората са напуснали. Неизползваемите храмове трябва да бъдат разрушавани… с ритуална тържественост! Има няколко черкви, успешно и трайно преустроени в жилища, музеи, болници, казарми, изложбени и концертни зали по света… само няколко.
Ако ритуалното разрушаване поради материалната, историческа и културна ценност на сградата ви се струва недопустимо, да видим какви алтернативи са допустими. След „склададжийския период“ и настъпилата разруха, е имало държавно възлагане на проекти за реставрация и реконструкция, изпълнени служебно от НИПК. В него влиза проект за концертна зала с „частично запазване“ на някакви сакрални функции, преустройство на храма или част от него в музей на Холокоста, по-късно и като музей на художника Жюл Паскен, живял някога в съседство – току през улицата; всичко това – в старата прекрасна монофункционална сграда! В заданието (изготвено и прието уж от специалисти) личи пълно непознаване на неизбежните архитектурни промени в сградата, които въпросните желания има да предизвикат. Сравнителният анализ на архитектурните проекти от 1975-а и 2009-а – на техните слабости и достойнства, трудни места и алтернативни възможности, е моята задача.
В написаното от журналистите в медиите и дори в Уикипедия има важни неточности. Покритието на централния кораб е посочено неправилно като тухлен свод. Конструкцията на покрива (10 m подпорно разстояние) е била дървена ферма. Стъпвала е върху аркадите на галерията. От фермите и от дървените ребра на покрива (мертеците) между фермите е висяла сложна пространствена форма от мазилка върху камъш (папур, тръстика). Четири напречни „свода“ с двойна кривина оформяли тавана на залата. Този вид сводове на руски се наричат парусни, на турски – коритообразни, на български ги знаем като висящи, вероятно защото в повечето случаи става дума за лек декор, окачен на носещата конструкция. Сводовете са в кавички, защото тук няма зидани сводове със сводово действие („распор“), нито лети бетонови черупки. Черупки са излети допълнително само върху тухлените кръстати сводове на галерията при един от ремонтите, което спасило поне галериите (емпориите) от разрушаване. Не е ясно дали са армирани.
Таванът на централния кораб по начало е бил чиста (не конструктивна) декорация, ловко закрепена по дървени кръжила, които оформят кривините в надлъжна и напречна посока. Такива кръжила (описани в заснемането от 1974-а) днес са осъществими от шперплат. Те лесно биха наподобили оригиналната конструкция с помощта на рабицова мрежа. С камъш през 70-те години вече е нямало кой да я направи отново, нито да я измаже. Защо този таван е толкова важен, става ясно по-нататък.
80 години след своето завършване през 1894-а, Синагогата била заснета подробно от екип на НИПК и пак на него (с ръководител арх. Стоян Янев) бил възложен проект за реставрация и адаптация на сградата като концертна зала (300 места на партера; 34 стола, 8 кресла в две ложи, 12 канапета на галерията). В идейна фаза колективът разработил три варианта, засягащи главно новите функции. И, естествено – отопление и вентилация, каквито Синагогата не е имала, нито първоначално са били предвидени обеми за подобен „лукс“. Вероятно е нямало и тоалетни… вътре в сградата. Все пак, за вентилация и осветление между същинския покрив и така описания „окачен таван“ има някакви минимални възможности – при виртуозно изпълнение. „Проектът Янев“ има обща „окончателна“ стойностна сметка за 878 хил. лв. (заедно с обзавеждането – Янев проектирал дори столовете на концертната зала, но не и детайлите за тавана). Под милион е твърде ниска цена за тогавашната програма, каквато обаче НИПК изпълнил. По днешните корупционни цени за същата програма 10 млн. трудно биха стигнали, а за днешните български строители изпълнението би било още по-трудно. Но пък сръбските и румънските са наблизо.
За да се постигне що-годе съвременна експлоатация на сградата за каквито и да било цели, са нужни сериозни промени и големи пари. Да бъде сградата (в режим на паметник на културата) пригодена за концерти, ритуали, музеи, временни изложби, граничи с утопия. Съвременните изисквания – сеизмични, пожарни, акустически, енергийни – са жестоки! Възможното решение е сградата да бъде възстановена в началния си вид с достъпните днес технологии, със старото си единствено съдържание и отворена за посещения спорадично при хубаво време. Без отопление и вентилация, без гардероби и вътрешни тоалетни… това би било едно разумно, икономически поносимо решение. Сградата обаче е паметник на културата от национално значение!
Като така, собственикът е длъжен да я възстанови и поддържа съгласно европейските правила за реставрация. Собственик е Община Видин. Логично е тя да иска да използва собствеността си изгодно. През годините има (поне) два пълни технически проекта. Изпълнено е само частично укрепване на външните стени и галерията. Няма нищо направено за покрива и тавана – сградата е под открито небе. Идейният проект на арх. Янев от 1975-а е в три варианта. Те се различават в следното:
І алтернатива: Заздравяват се всички основи (скъпо и рисковано) и се изкопава сутерен под цялата сграда, там влизат необходимите нови помещения (квадратурата на застроената площ няма да стигне). Предвид високите теренни води и необходимостта от допълнителен обем за инсталации в пода и над тавана, решението е твърде уязвимо.
ІІ алтернатива: Синагогата се възстановява, каквато е била, и в парцела се пристроява нова, частично вкопана, отделна част. Там се разполагат всички необходими обеми (дворът е твърде малък, на места тесен). Под стария под се копае само за инсталации. Радикално решение, което е най-близо до изискването (на НИПК, на Закона и с оглед на реставрационните идеали) сградата да се пази telle qu’elle est.
ІІІ алтернатива: Копае се само под средния кораб с отдръпване навътре от основите на колоните на галерията. Каквото не се събере там, се проектира в двора (като във втората алтернатива). За целта се изкопават нужните обеми под повърхността на двора и до тях се достига с три стълбища (две в кулите и една в абсидата) по подземни коридори. Синагогата отвън и отвътре остава видимо, каквато е била, в двора не стърчи нищо, освен евентуално малко стъклария за горно осветление на фоайето за публиката под земята. Тази (логично най-лоша алтернатива) е избрана за следващата фаза. Как стои въпросът с високите води, не е ясно.
През 1975-а проектантите на НИПК са си свършили служебно работата както могат. И трите алтернативи са възможни с цената на тежки компромиси, и трите са лоши. Разликата е в цената и в баланса на плюсове и минуси. Запазването на остатъци от религиозна функция не е било проблем за арх. Янев. Не бих разположил стълба и тоалетни в абсидата. Всички нови помещения в първи и трети вариант няма как да не бъдат ниски, тесни и влажни, неосветени и непроветрени. Вторият вариант е най-чист. Може би доброто място за разширение не е в границите на имота, а отвъд съседните улици – въпрос на смяна на предназначението или отчуждителни процедури! Ако втората алтернатива се реализира по нов (радикален и рационален) начин, става възможно Синагогата да остане неприкосновена в предполагаемата си святост и архитектурна цялост, а всички нови функции с изключение на самите концерти и временните изложби да попаднат в модерна, не вкопана сграда, достъпна по пешеходен мост през улицата.
Вариантите на Янев са полезни и интересни не точно в архитектурната си част. Ценен е проектът по акустика. Той е придружен с графики и изчисления, които могат да бъдат полезни за всяко ново проектиране, за всеки отговорен избор. Проектът по част ВиК по ул. „Баба Вида“ може да даде сведения за нивото на подпочвените води. Въпреки твърдението, че акустиката на „висящите сводове“ е отлична, проектът на акустиците включва отражателен екран зад и над сцената естрада, който никак не се връзва със запазването на автентичния интериор на храма. Щом като през 1975-а за НИПК са били допустими и желателни драстични промени в интериора, защо да пазим двойната кривина на „сводовете“, примерно? Особено ако можем да ги подобрим акустически? Или ако променим цялата покривна конструкция така, че „сводовете“ на тавана и конструкцията на покрива да работят съвместно, при това изглеждайки буквално „както е било“?
Съществува стар и нерешен спор за това как и доколко трябва да се пази недвижимото културно наследство. Спорът беше персонифициран от двама професори – Тодор Кръстев и Божидар Димитров. Кръстев беше изцяло против каквито и да било намеси в (останките на) оригинала, Димитров смяташе, че „вдигането до зъбер и керемида“ има предимства дори при несигурни данни за правдоподобност. Зад Кръстев стои Венецианската харта – ратифицираната от България библия на реставраторите, зад Димитров – желанието на местните инвеститори и администрация да участват в скъпи и внушителни, масивни „достроявания“, които, според тях и него, осигуряват туристическия интерес и повдигат националното самочувствие.
В нашия случай обаче каква е била Синагогата, се знае до най-малки подробности, има запазени снимки отвън и отвътре, има архитектурно и конструктивно заснемане. Въпросът е – след като не спазваме Хартата, а правим нови неща с нови материали и конструкции, трябва ли да се въздържаме от видими намеси (в интериора, в силуета), изключено ли е да построим нещо ново в непосредствена близост – пак с цел да запазим максимално духовно и физически старината и то така, че новата функция да бъде полезна и красива, архитектурно и конструктивно издържана?
С едно на ум, че това може да е полезно допускане, да влезем в подробности. Във всички фази на проекта от 1975-а не съществува нужната информация относно реставрацията на „висящите сводове“, каквито са в оригинала. От заснемането става ясно, че тръстиковите рогозки(?) се крепят по кръжила (от летви?), които на свой ред висят (на телове?) на традиционна, съвсем обикновена оребрена конструкция, опряна на галерията при 10 m подпорно разстояние напреко на залата и стъпки 4 х 4,25 m осово между фермите. Между другото, това отношение на ширината към дължината е пределно близо до златното сечение (1:1,618). В идейния проект на Янев няма данни дали същата или друга техника и конструкция ще бъдат приложени при реставрацията. В по-късните проектни фази на НИПК дървената конструкция на покрива е заменена с метална, винкелна, но вече стъпила на външните зидове, на двойно по-голямо подпорно разстояние. Ако носещата конструкция на паметника търпи такава важна промяна, защо подобна изневяра (непозволена от Хартата) да не се разпростре върху далеч по-маловажни подробности? Един възможен отговор на НИПК би бил – допускаме компромиса, защото конструктивната подмяна в случая няма да се вижда… Но металната конструкция има по-сериозни противопожарни проблеми от дървената, особено ако таванът се направи горим. Пък и да се носи товарът от покрива само на външните опори, когато може да се опре и на междинните вътрешни, е нонсенс. Ако има нещо запазено до днес в Синагогата, това са чугунените колонки от вътрешните аркади!
Същата метална покривна конструкция има и проектът от 2009-а, където автор е арх. Станиславов, а консултант е арх. Кузупов. В него няма мазилки, кръжила, тръстика (нито гипсокартон или рабицова мрежа), има предложение за употреба на материала и технологията барисол на мястото и с формата на „висящите сводове“ от оригинала. Барисолът представлява опънат гладък таван от фолио между метални носачи-водачи, закрепени по стените. Материалът е много здрав на опън, може да бъде с различна степен на прозрачност и оцветяване. Между ципата и същинския покрив има място за скрито осветление плюс вентилация и всякакви инсталации. Единствено барисол не може да се опъне по двойно крива повърхнина, ако тя предварително не е разбита на малки плоскости чрез междинни носачи. Колкото по-голяма е кривината, толкова по-нагъсто се налага да бъдат ограничителите. Наред с многобройните си предимства, материалът е пожарно неустойчив, нетраен, прахът отгоре му се чисти трудно. И не маловажно – употребена на мястото на мазилковия някогашен таван, мембраната влиза в противоречие с императива старината да бъде „каквато е била“. Арх. Янев не влиза в подробности, не детайлира „сводовете“, като (вероятно) има предвид употребата на гипсокартон, който може да бъде подходящо огънат и е достатъчно твърд, негорим и траен. Също се нуждае от оребряване (кръжила), заглаждане на фугите и периодично боядисване. Има лесна подмяна, не е скъп, същността му е подобна на измазаната рогозка.
Неслучайно решението на „висящите сводове“ е толкова важно. „Еретическият реставрационен подход” би могъл да се разпростре и върху други архитектурни, инсталационни и конструктивни подробности. Например: Синагогата някога е била гладко измазана отвън, бяло варосана или светлосива (видно от пощенските картички). Имала е разкошни витражи на всички прозорци и вероятно става дума за забележителен цветен контраст и вкус. Днес от витражите няма следа. Възстановяването им би било много скъпо или невъзможно. Същевременно, нуждата от затъмняване и обезшумяване (например, с капаци) е наложителна, щом ще има концерти. Без витражите отвътре и особено отвън, сградата би изглеждала далеч от оптимистичната синагогова архитектурна традиция – типичен случай на съдбовна дилема дали да предпочетем запазването на духа пред верността към материята. Какво би било, ако при реставрацията прецизната тухлена зидария (виждаме я на снимките при опадала мазилка) отвън се остави видима, неизмазана? Ако Синагогата добие цвят и детайл не на прозорците (или капаците), а по стените? Така и така, мазилката днес я няма, а зидарията се нуждае от поправки? Комуто това се види недопустимо вмешателство, в нарушение на Хартата, да напомня, че „Василий Блажени“ на Червения площад и черквата на Крецулеску в Букурещ първоначално са били бели, гладко измазани… Работата е там, че не автентичността на всяка цена има първостепенно значение, а кой и как реставрира и реконструира, с какви пари. Проектите на самата НИПК го доказват. Когато има достатъчно пари, сградата може да се вдигне отново цялата от основи – със старите технологии и специално обучени кадри (така постъпват японците в един известен случай – през всеки 20 години). Ако няма толкова пари, поне проектите трябва да са умни и находчиви.
Многовариантното проектиране е винаги полезно. Никога не е късно за още един или няколко по-съвършени проекта. Да се натовари защитен обект с множество нови функции е грешка. Многобройните им изисквания при спазване на строителните, но и на реставрационните правила, е причина реконструкциите и реставрациите във Видин да не са завършени. Ако искаме по-приемливи (финансови и архитектурни) възможности за задоволяване на инвеститорските желания, желанията следва да бъдат ограничени. Собственикът би могъл да се размърда административно – да купи или поне промени статута на терен отвъд съседна улица, да намери достатъчно пари, добър проектант чрез конкурс. Инвеститорът не разбира материята на реставрацията и на архитектурата изобщо. Той иска максимума – всичко, което му дойде на ума. Нататък архитектите да се оправят. Те обаче не бива да правят нищо непожелано или непредвидено. Докато инвестиционната нагласа не се промени, България ще губи културното си наследство, дори когато то е напълно ясно и защитимо.
1 август 2018 г.
[1] Най известният и „отъпкан“ маршрут е Париж-Тулуза-Авиньон-Лурд-Сантиаго де Компостела. Има и други важни маршрути – от Рим, от Прага… пак дотам.
[2] Още преди да бъдат построени, черквата „Св. св. Кирил и Методий“ на Женския пазар е имала свой вакъф – хотел „Лондон“ на ул. „Нишка“, а Народният театър – цял квартал на улиците „Раковски“ и „Гурко“.
