На 23 октомври Френският институт за политически науки Sciences Po, Paris, отбеляза тридесетата годишнина от падането на Берлинската стена с лекция и разговор със социолога и изследовател на прехода в Източна Европа Андрей Райчев.
Сиенс По, Париж, е едно от най-престижните висши училища по политически науки и международни отношения в света, като за 2019 г. заема трето място, изпреварено от Хардвард и Оксфорд. Създадено е след френско-пруската война през 1872 г., за да подготвя френския политически, дипломатически и стопански елит. Негови възпитаници са 7 от последните 8 френски президенти, редица държавни глави, ръководители на международни институции и частни компании.
Доц. Райчев беше посрещнат от ръководството на Paris School of International Affairs (Факултет по международни отношения). Модератор на дискусията беше проф. Жак Рупник– специалист по Централна Европа, възпитаник на Харвард и бивш съветник на Вацлав Хавел. По време на своето встъпление Андрей Райчев представи характеристики на края на социалистическата система в Европа през 1980-те, както и петте удържащи източноевропейския път към Европа масови „самозабрани” в България, Полша, Чехия, Словакия, Унгария и Румъния. Лекцията продължи с активен дебат и въпроси от страна на международната публика от студенти и млади изследователи.
Невидимите структури на Прехода
Представете си, че утре изгрее синьо слънце. Последствията ще бъдат разнообразни, но с абсолютна сигурност цялата физическа парадигма ще рухне. Казвам го, защото социологът цял живот наблюдава сини слънца.
Най-синьото слънце, което сме виждали, е падането на комунизма през 1989 година. Нещо неочаквано и протекло смайващо бързо. 30 години по-късно хората все още умуват и се опитват да проумеят случилото се. Ще ви въведа в темата с две дребни нелепости, които се случиха в самото начало.
Едната беше реакцията на масовия западен човек, неговия личен първи жест към Източна Европа. Той закупи огромни количества сухо мляко и ни ги изпрати. А пък нашите, току-що проникнали отвъд Желязната завеса новоосвободени, на свой ред радостно купуваха банани в солидни мащаби; за тях бананът беше луксозна стока. И двете са парадоксални, защото последното, от което се нуждаеха източноевропейците, беше повече храна, а бананът, вече знаем, не е луксозна стока.
Нека тези две нелепости ни послужат за контраст спрямо онова, на което сме свидетели 30 години по-късно, днес. Едно обобщение, базирано на стотици индикатори и в Полша, и в бивша Чехословакия, и в Унгария, Румъния, България. Тук не говоря за Беларус, Украйна и Русия, Югославия; ще разберете защо.
Ако трябва с едно изречение да се опише крайният резултат, то също ще съдържа абсурд в себе си: хората в Източна Европа никога не са живели по-добре и също така никога не са се чувствали по-зле. В това се състои нашият стартов парадокс; такива са условията на мисловната ни загадка.
Няколко думи теория, за да се въоръжим, преди да щурмуваме парадокса. Има два принципно различни начина, по които човек мисли бъдещето. Единият е през желания и цели. В този случай получаваме нещо понятно, измеримо и със сигурност после ще знаем дали е станало или не е. И обратно – има описание на бъдещето през откази, през „не“, през „не може“. Например – няма да убивам никого и изобщо 10-те Божи заповеди. Човекът знае не какво ще стане, а само какво няма да става. През този втори начин обаче се образуват трайните човешки общности. Така например, човек се жени, има деца – без да има представа какво точно ще се случва в следващите години, но с пълната яснота какво няма да става.
Ще огрубя за сметка на строгата дефиниция, като нарека тези втори вид описания на бъдещето „самозабрани“, „табута“. Гледната точка, която ви предлагам, е, че Източна Европа се самотрансформира чрез 5 табута, чрез 5 „не“-та. Това не бяха наши цели (какво ще правим), а забрани, откази (какво няма да правим). По тази причина бъдещето не беше ясно описано, имахме не цели, а консенсуси, но, за сметка на това, се получи един много широк субект – около 100 милиона души; добихме нова заедност.
На фона на тези 5 табута изчезва цялата специфика на отделните страни; разликите между Полша, Чехия, България и т.н. донякъде се губят. Тези табута обаче не работеха в Югославия, нито в Русия, Беларус или Украйна.
Кои са те?
Табу № 1. Без насилие, мирен преход. Това е отказ, който напълно се спази, до степен, че в България до ден днешен няма нито една разгонена със сила от властите демонстрация. Дори в случаите, когато манифестацията е напълно незаконна, дори когато е нацистка по характер, насилие не се случва; табуто е твърде силно.
Табу № 2 не прилича много на отказ, но по същество е. Това е свободата на словото и реалната демокрация. В сърцевината си и двете съдържат откази, защото човекът се е съгласил предварително с резултата, приел е нещо, за което не знае точно какво е. Той не знае кой ще стане министър-председател, но предварително го е приел. Тоест, приел е бъдещето като минало, като вече станало, каквото и да е то. Точно, както приема децата си напълно, без да има представа какви реално ще бъдат.
Табу № 3 е етническата нетолерантност. Тя е напълно отказана в началото на Прехода.
Табу № 4 е абсолютната забрана да се критикува капитализмът. С пояснението, че той много рядко се именува „капитализъм“, а се ползва евфимизмът „пазарна икономика“.
Табу № 5 е пълната самозабрана да се говори против Европа. Европа е прекрасна, перфектна.
Тези забрани са ключ за разбирането на централната самотрансформация на изброените източноевропейски общества. А, следователно, историята на пост-Прехода е история на разпада на тези табута.
Наблюдавайки сега Източна Европа, ние се озоваваме пред множество неразбираеми и непредвидени неща. Г-н Качински, г-н Орбан, г-н Борисов, г-н Фицо, г-н Бабиш, странната Румъния. И общият знаменател, така както го виждам аз, е различният темп и ред на разпад на въпросните самозабрани.
Добра илюстрация за обяснителната сила на излаганата теория е реакцията на Източна Европа към мигрантите. Тя изглежда безобразно цинична; необяснимо е как хора, които доскоро са били затворени и чак впоследствие интегрирани, сега на свой ред затварят и не приемат следващите. (Това погрешно се тълкува като просяшка поза: „защо давате на тях, а не на нас?“) Всъщност, това е реакция срещу табу № 5 – Европа. Това е съобщението: „европейците сте лицемерни, имате двоен аршин“.
Ще се върнем на тези табута. Но още тук трябва да забележим две много важни неща. Първо: източноевропеецът разглежда отказа от „табу“ като съпротива. „Тия европейци“, „тия цигани“, „тия политици“, „тия уж избори“ са политически форми на съпротивляващо се (вярно – много примитивно) мислене.
Второ: разпадащите се табута се надграждат върху представата на източноевропееца за „предишния живот“, върху пълното неразбиране – до ден днешен – какво е „реалният социализъм“ (както тогава се самонаричаше Онази система. Днес я наричат просто „комунизъм“). За Онази система има две групи противоположни разкази, а в рамките на всяка от тях има още стотици. Тези два вида са (1) разкази за лишеност (на потърпевшите от социализма) и (2) разкази за дареност (на народите е дарено уникално бъдеще). За „междинни“, „смесени“ или дори „обективни“ се смятат разказите, описващи и лишеност, и дареност.
И двата разказа обаче са фалшиви, в смисъл, съзнателно конструирани, а не констативни, нито аналитични. Те са инструменти, оръжия на Студената война. В единия тип история банда идиоти и гадове потискат милиони хора. В другата версия същата банда, наричана вече „нашите ръководители“, ни дарява светло бъдеще. Младите хора сега не помнят сблъсъка между тези два наратива, но той беше централен за света. Тези два разказа изключват обаче възможността да се отговори на много прости въпроси: защо в Чехия, примерно, социализмът не работеше изобщо и беше една огромна историческа пауза, счупила живота на две поколения хора, и обратно – в България, в Румъния и най-вече в Русия същата система доведе до рязко повишаване на стандарта, до масова грамотност и медицинско обслужване, до огромни индустриални успехи.
Ако напуснем тези два разказа и не говорим за даряване или лишаване, а просто сравним съдбата на реалния социализъм в различните страни, то лесно ще се убедим, че той е добре работеща система за урбанизация, за преход от селскостопанско общество в индустриално. Във всички страни, където протича гигантски пренос на селяни в града, социализмът се оказва напълно успешен в първите си етапи, включително в очите на масата хора. Разбира се, никой и никъде не се е радвал на тайната полиция, но тя изглежда сравнително поносима цена за всестранното повишаване на жизнения стандарт. И обратно – в страните със завършена урбанизация, каквато е Чехия (бидейки една от най-развитите индустриални страни след Втората световна война), реалният социализъм изглежда и почти е чисто бедствие.
Неразбирането на реалния социализъм – нито от собствените му водачи, нито от неговите противници, довежда до това, че не възниква разбиране и за това как приключва той. Защо изведнъж се случва така, че нещо, работело – например, през 50-те, 60-те, 70-те години – през 80-те очевидно спира да работи. (Впрочем, тук се намира и отговорът на въпроса защо той работи в Китай до сега. Нещо повече, тук ни се подсказва и докога социализмът ще работи в Китай. На въпроса: „на какво разстояние е Китай от края на политическата си система?“, отговорът е: „на отстояние 600 милиона селяни“.)
Особено важно е да се разбира, че озовалият се в града бивш селянин гледа критично на реалния социализъм не „отдясно“, а „отляво“; той критикува неравенствата при социализма и адресира недоволството си към властта, към доминиращия елит. Доколкото въобще има „дясна“ критика, тя се локализира в тесен участък: в представата, че услугите и дребният бизнес е по-разумно и ефективно да бъдат частни (тоест, новоизлюпеният гражданин очаква нещо като Лениновия НЕП; към което се добавят антисъветски и антируски чувства).
Но именно въпросът за властта за него е – по дефиниция – централен и той не вижда ясно или въобще не вижда връзката „собственост – власт“.
Власт и собственост обаче са неразделими, самата нормалност на едно общество се състои в тяхното съответствие, а несъответствието между двете е винаги и навсякъде водеща причина за обществени катаклизми. А тук имаме напълно изоставен въпрос за собствеността и пълно съсредоточаване върху въпроса за властта (и то със срамежлива подмяна на думата „власт“ с „институции“). Хората в Прехода и пост-Прехода мислят само през институции и през ценности, но като реален резултат, в самото си битие получават драстични промени в собствеността и разслоено общество. България е най-добрият пример, защото от всички европейски страни тя има най-нисък коефициент на Джини в началото на Прехода, а сега е една от страните с голямо неравенство.
Няма нито една сериозна дискусия по въпроса през тези 30 години; разслоението се разглежда като природно явление. Но тъкмо то ни позволява да подходим към парадокса: как така стандартът на хората се вдига в пъти (тройно увеличен национален доход), а на въпроса „Как се чувстваш?“, „Към добро ли върви страната ни?“, „Вярваш ли на властта?“, „Вярваш ли в парламентарната система?“ положителните отговори са забележително ниски.
Под „капитализъм“ жителят на ранния Преход разбира не толкова система за производство, колкото общество на високото потребление. Хората бяха възжелали консумеризма и не го отличаваха от капитализма. Критиката на капитализма им звучеше като комунизъм и по тази причина – като напълно неприемлива. А крайният резултат е действително обезкуражаващ: „нямам никакъв начин да се съпротивлявам“. Липсват механизмите на съпротива, подръчни на всеки западен трудов човек, като започнем от профсъюзите (и тук имаме още един изумителен парадокс – Полша, където реформите се зародиха именно под формата на профсъюз).
В очите на тези 100-милиона души се получава следната картина: на първия етап се противопоставят комунисти и антикомунисти. Част от нацията е от първите, друга, по-голяма, от вторите и този биполярен модел напълно обслужва нуждите да си обясним „къде живеем?“. Съответно, говорителите на синята и червената гледна точка образуват два елита, които се легитимират не през картина на бъдещето (която е еднаква и за двата лагера по силата на 5-те действащи табута), а през война за миналото. Тази „война“ се оказва конституираща за елитите и тяхната легитимност идва от тяхното противопоставяне. (Както виждате, това „сражение“ е със структура „либерали – консерватори“, а не „демократи – антидемократи“.)
Противопоставянето на червени и сини довежда до елитообразуване и новите елити изглеждат легитимни, но само на първия етап. На следващия етап, когато се оголва фактът на преразпределената собственост, всичко вече изглежда като голяма лъжа. Получаваме абсурдната ситуация, при която новите собственици стават почти напълно нелегитимни. Тъй като резултатът е разслоение, пълен разрив в собствеността, противопоставянето на комунизъм и антикомунизъм изглежда като начин разслоението да се случи и, съответно, политическият елит е обвинен в подмяната. Така в тези шест страни – от Полша до България – на въпроса „съгласен ли си, че всички забогатели са крадци, и всички политици са лъжци и крадци?“, ние получаваме 70% отговори: „да“. Тъй като изворът на легитимност на елитите е пресъхнал, а резултатът от тяхната доминация е налице.
И тогава настъпва етапът, който сега наблюдаваме. Настъпва легитимация вече не през противопоставяне на двата отделни елита, а чрез техния брак – да наречем това бонапартизъм, брак между якобинци и графове. Между „бившите“ и „бившите бивши“. Превръщането на якобинците в графове, а на графовете в банкери, кодексът на Наполеон. Затова сега в цяла Източна Европа наблюдаваме бонапартистки режими.
На въпроса „кой е Орбан?“, който въпрос не е много различен от „кой е Борисов?“ и „кой е Бабиш?“ – отговорът е, че те са просто организаторите на годеж между сини и червени. Брак на „бивши комунисти“ и „антикомунисти“ и то брак на антилиберална основа. Защото „либералите“ и „Европа“ се оказват в очите на масата хора автори на „фалшивата легитимност“.
Това, което често се нарича възраждане на национализма, например в Унгария и България, всъщност не е вътрешна история между унгарци и евреи, или между българи и турци, а история между Унгария и Европа, между България и Европа; прекратената революцията се излива в Бонапарт. Елитът, неспособен да се легитимира чрез противопоставяне, чисто и просто преминава към онова, което Наполеон Бонапарт е сторил във Франция преди двеста години. Собствеността и властта престават да са разкъсани; те са вече заедно.
Това е власт, умела в бонапартистките приказки – нито „сини“, нито „червени“, а по-точно „ту сини, ту червени“. Така възниква принципно новата, „реалистична“ идеология. Защото Орбан няма никакво намерение нито да излиза от Европа, нито да воюва или да превзема съседи. Но самата дефиниция на неговото присъствие изисква едно външно „те“, тъй като без външното „те“ ще е нужно вътрешно, тоест, както видяхме – вече неработещият механизъм за легитимация – противопоставянето на комунисти и антикомунисти.
Най-трудното за разбиране обстоятелство е защо имаме този огромен дефицит на съпротива? Ако разгледаме едно по едно разпадащите се пет табута, виждаме, че в разпада на нито едно от тях не се образува цел. (Самият отказ от табута се разглежда като съпротива; зад тях нищо не стои!) Започвайки отзад напред, най-разпадналото се табу е табуто върху етническия мир. То се е разпаднало до такава степен, че в Унгария наблюдаваме антимигрантска истерия. Положението е много близко в Полша, България и Румъния. Въпросът за миграцията е истерично поставен, забраната да се говори етнически е почти напълно рухнала.
На второ място се разпада предварителният образ на Европа. Българите сме една от най-проевропейските нации на континента, нашата подкрепа за членството в Европейския съюз варира между 65 и 70%. Но на въпроса дали „Европа в крайна сметка е организация на богати страни, които доминират над бедните?“, съгласието е над 50%.
С табуто върху критиката на капитализма нещата са по-оплетени. Идеята, че бедността и богатството са неестествени, има подкрепа от типа на 70%. И това не е носталгия по комунизма, а изживяване на богатството, на новата собственост като нелегитимна.
За огромно съжаление, второто по сила табу – демокрацията, също започва да се пропуква. Разговорите против демокрацията станаха възможни. В Унгария те са под формата „ние ще бъдем нелиберална демокрация“, в България са в още по-опасната форма: „имаме нужда от президентска република“, а в Полша виждаме същото с католически акцент – като завръщане на църквата в държавата.
За щастие, табуто върху насилието засега няма признаци на разпад.
От птичи поглед, при всяко сравнение с Югославия, Русия, Украйна и Беларус, можем лесно да видим, че там не функционира никое от посочените табута. Самотрансформацията на бившите югославски нации не прие ненасилието, за което свидетелстват четири войни. И там, и в Русия, Украйна и Беларус се премина през президентски републики с груби нарушения на демократичното начало и ограничения на свободата на словото. За етническа толерантност и дума не може да става. В Русия и Беларус икономиките се мислят през държавата. И най-сетне – Европа е нищо. Виждаме пълно неработене на така привичните за нас самозабрани.
Но да се върнем на нашите 100 милиона. Тежкия резултат за така образувалите се общества е, че те изглеждат ненормални за собствените си жители, което на свой ред им придава временен характер. Във Франция ситуацията може да се изживява много остро, хора с жълти жилетки да превземат градове и да враждуват с правителството, но този живот не им изглежда временен, те подобряват едно „естествено“ общество. А източноевропеецът живее в общество, което намира за неестествено, временно и нелегитимно.
Това ще спре – казвам аз – не когато някой го убеди в обратното и не когато „свикнем“, а когато той почувства реални оръжия за съпротива в ръцете си. Защото самият Преход се състоя по автоагресивен, автоколонизиращ и непонятен за хората начин. Преходът не беше съпротива, а оцеляване, а и на самия му старт не ние се освободихме. Ние бяхме освободени. Съветската империя рухна по силата на опит за реформа, тя не беше победена, тя спря да воюва… (Подобно на Германия в края на Първата световна война.)
Впрочем, след края на Студената война за няколко години историята за това примирие беше подменена с история за победа. В момента средният западен политолог, говорейки за Студената война, по подразбиране описва победа на Запада. Това е вече базова нагласа и в този смисъл дори не е лъжа (когато все пак лъжат, те „лъжат като очевидци“). В резултат се стигна до редица неприятности, а източноевропейците се оказахме нещо като залог, веществено доказателство. Не хора, които са определели бъдещето си, а хора, които просто са се озовали някъде, неизвестно къде. Но, както каза Жил Дельоз: „Не трябва да се страхуваме или да се надяваме“, а да търсим нови оръжия срещу „наглата раса на нашите нови господари“.
Лекция в Sciences Po, Париж, 23.10.2019 г.
