Към 30-годишнината от 10 ноември 1989 година
Но Иисус му рече: върви след Мене и остави мъртвите да погребат своите мъртъвци.
Мат. 8:22
Да, времената (човеците) закономерно и непрестанно се променят. Вътре в нас непрестанно протичат процеси на мислене, изследване, доразбиране, преосмисляне, съзряване. Съответно, и нашето разбиране на историята закономерно и непрестанно се променя-съзрява. (Само немислещите считат историята за знайна и предвидима.) А годишнините от важните събития са повод да видим и осмислим промените.
30-годишнината от историческите събития през 1989 г. ни разкрива един „Десети ноември“ от нова реколта: по-зрял, по-достоверен и по-тъжен от своите предходници. Осъзнаваме, че напоследък всичко се е променило – тоест, променило се е нещо важно в нашето битие-съзнание.
Самата тема за 1989 г. отшумя. Не само тогавашните политически страсти постепенно измират, но и обществото у нас е все по-изхабено, все по-малко се интересува от каквото и да било, включително и от тази сякаш изприказвана тема. Ала досега нито едно качествено произведение на историческата мисъл (поне на равнището на Симеон Радев) или знакова творба на изкуството (поне на равнището на „Под игото“) не успя убедително да обхване, да осмисли или да изобрази този възел от исторически събития: самосрутването на „комунизма“ в 1989 година и общественото преустройство след това. Но ако такива трудове още не са извършени, ако никой не е произвел Смисъла на станалото, то как може обществото да го осмисли? Смисълът на едно историческо събитие не ни се дава интуитивно, той не кристализира „от само себе си“ – без труд, без задълбочено търсене и намиране. Интуитивно обаче все повече усещаме, че има нещо гнило – и в битието, и в съзнанието…
Какво става, когато осмислянето на такова сложно явление протича „от само себе си“, в хода на политическото и журналистическото обговаряне? Тогава обществото не само не се доближава до истината, а напротив – политико-журналистическото наддумване се натрупва като стена между обществото и истината. Преповтаряното хилядократно неразбиране заема мястото на разбирането…
Допреди няколко години „от само себе си“ ние „знаехме“ всеизвестното: че светът до 1989 г. е бил разделен на „две противоположни системи“ – „комунистическа“, която е „тоталитарна“, и „капиталистическа“, която е „демократична“. После „комунистическата“ система рухна в 1989 г., соцлагерът се разпадна и България направи единствения възможен „цивилизационен избор“, като се насочи към „демократична“ политическа система, пазарно стопанство и върховенство на закона. Самоочевидно беше, следователно, че Преходът е едно добро нещо: че това е преминаване от лошо („тоталитаризъм“) към добро („демокрация“).
От друга страна, също самоочевидно е за всички, че българският Преход се оказа зле осъществен. (Навремето битуваше аналогична представа: че комунизмът е един хубав идеал, но зле осъществен.)
Дойде времето обаче да осъзнаем, че самото понятие за „Прехода“ е плод на повърхностен, тоест, погрешен мисловен процес: бездуховен, безбожен, хоризонтален, материалистичен, постмарксически, който свежда човека до зоон политикон.
Допреди няколко години разочаровано установявахме колко се различават мечтите ни в 1989 г. (за „демократичното общество“) от окаяната действителността тук и сега. По-честно е обаче вече да осъзнаем и признаем, че окаяни са били самите ни мечти.
Пошлата „живковска“ България, в която живеехме до 1989 г., беше дело на „априлските поколения“. Пошлата България, в която живеем от 30 години, е дело на нашето поколение. Съвременното българско общество през последните 30 години се управляваше от нас, някогашните младежи от последните десетилетия на „соца“. Тогава всички ние тайно-явно мечтаехме за Запада: за западния начин на живот, за западната култура, изкуство, музика, за западния „лайф“ – за всичко западно. Не познавам нито един мислещ човек, който тогава да вярваше в „диктатурата на пролетариата“, в предстоящото „построяване на комунизма“ или в „социалистическия реализъм“. Не познавам никой, който искрено да одобряваше живковска България. Всички стожери на „комунистическата“ идеология и изкуство през последните две десетилетия на „режима“ (Богомил Райнов, Атанас Божков, Александър Лилов, Светлин Русев, Любомир Левчев, Людмила Живкова, Иван Славков, Кеворк Кеворкян, Тома Томов…) бяха вътре в себе си убедени поклонници на Запада. Дори най-задръстените комсомолски секретари примираха по Бийтълз, после по Юрайъ Хийп, после по Куийн и т.н. (и до ден днешен)…
През 70-те години в гимназията ние пишехме нашите (подражателни) „рок-опери“ на английски, а действията им се развиваха чак в двора на крал Артур. В челната стотица на тогавашните ни идоли нямаше нито един от соцлагера (дори фланелките на Че Гевара бяха подражание на западна мода). За нас нямаше нужда от западна „идеологическа диверсия“, тъй като естествената светогледна координатна система за нашето поколение беше западно-центрична. Впрочем, цивилизационната координатна система на Маркс, Енгелс, Ленин, Сталин и Мао е безспорно западно-центрична. Тя възприема себе си като кулминация именно на западната мисъл и цивилизационно развитие. „Комунизмът“ е западен и западно-центричен мисловен и културен израстък.
Разбира се, тогава ние отлично владеехме политкоректните мантри на „комунизма“ (считахме го за един хубав идеал, но зле осъществен и довел до една тъпа действителност) и ги възпроизвеждахме, когато трябваше да си вземем „политическия изпит“ при влизане във ВУЗ, тоест, правене на кариера. Но сърцата ни бяха не тук, а Там – в мечтания Уудсток.
И ето – след 1989 г. „Уудсток“ дойде тук с цялата си героична смрад и пошлост: духовната, нравствената, естетическата и умствената пошлост на нашето поколение (поколението на „рока“, на „сексуалната революция“, на „68-ма“). Ние и до днес продължаваме малодушно да се умиляваме пред кухите идоли на своята червива младост. Страхуваме се да не би да пораснем. Отлагаме завинаги срещата с истината, тоест, с покаянието…
Консенсусът след 10 ноември все още продължава да бъде „пътят към Европа“. Всички главни обществени мисловни направления у нас (съответно, всички значими партии – и „леви“, и „десни“) продължават да са единодушни относно мантрите на „цивилизационния избор“ на България, относно „евроатлантическите ценности“. И това се дължи колкото на служебното политическо малодушие (без тези мантри днес не можеш да си вземеш „политическия изпит“), толкова и на умственото безсилие, толкова и на естетическия плен, от който не смеем да се освободим. Ние сме пленници на мечтите на нашата младост…
Българското общество понастоящем има само още две банални консенсусни обществено-политически мечти: да влезем в „Шенген“ и да влезем в еврозоната. Утре и те ще се сбъднат. С което „Преходът“ ще приключи и ние ще „станем“ това, което мечтаехме – Запад. Ще станем Европа. Постепенно, след още десетина години, ще престанем да казваме „там“ в Европа, а вече – „тук“. Ще престанем да казваме „те“, европейците, а – „ние“…
Но бедата не е само в нашата идеологическа, мисловна и културна васалност спрямо Запада (тя беше факт десетилетия преди 1989 г.). Нито в нашата държавна, военна, икономическа и политическа васалност спрямо Запада, която е факт още от 1989 г. Става дума за нещо много по-важно: за самите нас – човеците.
Да. Нашият Преход след 1989 г. е отблъскващ – бездарен, мутренски, глупав, нечестен, корумпиран… Българският Преход е един почти всестранен провал – естетически, интелектуален, нравствен, духовен, политически…
Но всъщност, перспективата е още по-лоша. Епохалният Провал – естетически, интелектуален, нравствен, духовен, политически – се случва именно Там, където ние още „мечтаем“ да „отидем“. Името на този провал е Западът. И то не някакъв предстоящ-пророкуван „Залез на Запада“, а днешният Запад (нашият идеал отпреди 1989 г.). Време е вече, след тези изстрадани-поучителни 30 години, да осъзнаем-осмислим този провал.
Ние, Западът, „златният милиард“, сме провалът. Ние, евро-атлантиците, сме пошлостта. Нашият „цивилизационен избор“ води света към пошлост и катастрофа. Ние, Западът, днес нямаме мечта, нямаме перспектива, нямаме дългосрочен проект, нямаме визия за „светло бъдеще“ – и всичките ни футуристични творби на изкуството са или „космически“ самоизмами, или катастрофични антиутопии.
Днешна България е жалка. Но САЩ са по-жалки, по-недостойни, по-аморални и по-пошли дори от България. Великобритания е по-жалка, по-недостойна, по-нелепа и по-глупава дори от България. Западна Европа е по-недостойна, по-малодушна, по-безгръбначна, по-безнравствена и по-непочтена дори от България…
Така нашата мечта – 30 години по-късно – се оказва по-пошла и по-подла от нас. Ние, окаяните, мечтаем своето опропастяване. Оказва се, че опорочената ни, опошлена и обезличена България е все още недостатъчно опорочена, недоопошлена, недообезличена и недообезсмислена.
Оруел се сбъдва. Най-купуваната стока в нашия свят е лъжата. Но и лъженето деградира. Лъжите на БиБиСи до 1989 г. бяха изтънчени, талантливи. Сега те са бездарен агитпроп.
От 30 години ние живеем в прехода от една по-наивна и по-груба свръхсамоизмама („комунизма“) към една по-лукава и по-успешна свръхсамоизмама („демокрацията“). Но и двете имат един извор и един княз, който е лъжец и баща на лъжата (Иоан. 8:44).
Преди 40 години остроумничехме за избора между „лайф“ и „жизнь“. Поантата беше, че със самото изговаряне на тези две думи – и всичко на всички ставаше ясно. Солта на това остроумие беше годна допреди петнайсетина години, после поизветря, а сега вече за нищо не става. Днес да мечтаеш за „лайф“ вече е кич. Днес клишето, че „недъзите на демокрацията се лекуват с повече демокрация“, звучи както, че недъзите на глупостта се лекуват с повече глупост.
Западът, досегашният властови, идеологически, културен и интелектуален център на света, напоследък главоломно оглупява. Неговата колективна деменция навлиза в порочен кръг и става закономерна, тоест, смъртоносна…
Но на път е да рухне и последният мисловен бастион на „демокрацията“ – че тя уж „няма алтернатива“. (За мнима „алтернатива“ ни се поднася „комунизмът“ или „тоталитаризмът“.)
Алтернативата е Христос.
И това съвсем не е „абстрактно казано“ или „бягане от въпроса“. Напротив. Именно „демокрацията“ (както и „комунизмът“) е абстракция, призрак, самоизмама и бягане от истинския Въпрос. Човекът – всеки отделен човек – е действителност, а не абстракция. Земният ни живот е подготовката към вечния, а Там ще преминат само човеците – и нито една от нашите абстракции. Богочовекът Христос е най-истинската Действителност, в която е призван да се осъществи всеки от нас.
Човекът не се свежда до „политическо животно“. Той е Божи образ. И всички човешки проекти без Христа, дори когато са застлани с добри намерения („свобода“ без Христа, „равенство“ без Христа, „братство“ без Христа, „права на човека“ без Христа… и т.н.), водят – знайно къде!
Ние, човеците, имаме една главна житейска задача – покаянието. Покаяние за греховете, за лошите ни постъпки. Но, както казват Отците, покаяние и за „добрите“ ни постъпки.
Трябва да се покайваме и за мечтите си, когато са били грешни и погрешни. Защото те неизбежно – чрез нас – променят света по своя грешен и погрешен образ и подобие.
А покаянието не е само осъзнаване на греховете и грешките, не само съжаляване за тях. То е най-вече вътрешно преображение на човека – така че той да стане обратното и да прави обратното на това, за което се покайва.
Покаянието за личните грехове е тайнство на Църквата. Покаянието за обществените исторически грешки обаче може и трябва да се изрази чрез обществени дела. Нашето поколение трябва да се покаем, наред с всичко друго, и за пошлите мечти по Запада, които вложихме в основите на съвременна България. Това покаяние най-добре ще се осъществи чрез ярки и обхватни произведения на изкуството, чрез задълбочени историографски и историософски изследвания или поне – чрез есеистични статии, които да нахвърлят тезисно задачите на такива бъдещи трудове.
