Разговор с поета
– Пишете: Адът е място без поезия. Какво място е България, в която прозата постепенно се превръща в синоним на литература?
– Тази фраза се роди от идеята за личния ад. Всеки има свой личен ад. Той е място, на което сме лишени от жизненоважни неща. За мен едно от тях е поезията. Въпреки че в периоди, в които съм щастлив, като този, не пиша поезия, тя ми остава постоянната обратна връзка с реалността. Не е страшно, ако спра да пиша поезия, страшно е, ако спра да я чета, ако изгубя нуждата от нея. Засега все още пъпната ми връв е свързана с поезията, надявам се тя никога да не бъде прекъсната. В България прозата е навсякъде, предадем ли се, започнем ли да я забелязваме, тя ще ни погълне. Често чуваме: „България е едно тъжно място.” Още със самото изричане на това твърдение, започваме да акумулираме нова тъга. Нека спрем да изричаме тъгата, така няма да й дадем шанс да се разпространява.
– Кои литературни напрежения са животворни за съвременната българска литература – и кои вие лично бихте й спестили?
– Литературните напрежения са своеобразни бобини. По-важното обаче е в каква посока ще бъде отведен произведеният ток. В страната ни тези напрежения най-често са сведени до махленско ниво на общуване. Много рядко участниците в тях се замислят защо се случва всичко това. Липсва най-елементарен диалог, липсва човешкост. Ако след всяко едно напрежение се научим да бъдем повече човеци – ето я животворността, която спасява. На българската литература бих й спестил състезанията. Уважаеми пишещи, за щастие, литературата не е спорт. Моженето не се измерва с награди, четения, резиденции в чужбина, приятелски потупвания по рамото, още по-малко с лайкове в социалните мрежи. Спестете този цирк на българската литература. Благодаря ви от нейно име.
– Във вашата последна книга „Писма до Лазар“ има усилена междутекстовост. В едно от стихотворенията пишете: Когато остана сам/ се развалям. Губите ли млади читатели по пътя на литературните игри?
– Това стихотворение е свързано по-скоро с последиците от самотата в личен, не в социален план. Homo Scribens е много устойчиво създание. Самотата му е нужна, за да оцелее, и докато плътта се разваля, една ръка не спира да пише. Смешна е тази съпротива срещу тленността, но пък поддържайки я, някак усещането за живост остава с нас. А това, ако не друго, поне действа успокояващо. Никога не съм се замислял за читателите ми. Не съм ги делял на възрасти. Според мен, е пагубно, пишейки, да мислим за когото й да е, освен за първичната потребност да довършим това, което сме започнали да пишем. Има един естествен подбор на читателите, той протича с течение на годините. Верните читатели те следват по пътя. Не делят книгите ти на „по-добра” и „по-лоша”, защото осъзнават колко субективни са тези категории. С тези читатели сте започнали да крачите отдавна по една пътека и нямате нужда от много приказки, за да се разберете. Понякога в пътуването се присъединяват нови читатели, други – по същия естествен път – отпадат. Но всичко това не бива да има никакво отношение към написаното.
– Вашите последни книги са много разнообразни: много Изток и много Запад, много чувствени размишления за изкуството. Какво е най-малкото им общо кратно вътре във вас, нулевата степен на вашия собствен лирически почерк?
– Изтокът ме връща към същността на човешката природа, Западът ме отделя от тази същност. Но пък Западът е необходим, за да не увисне везната само на едната страна. Може би точно в баланса между тези две светоусещания с времето се е обособил почеркът ми. При мен всичко носи някаква цикличност. Предишната ми книга с поезия „Комореби” (вж. „К” от 15 март т.г.) беше откровено източна, „Писма до Лазар” съдържа предимно поеми, доста повлияни от автоматичното писане и изваждане на образи от подсъзнанието. Текстовете в нея са писани през последните 20 години, явно в периоди, през които съм си почивал от Изтока.
– Как определяте литературното образование на съвременния български поет. Доколко с публикацията на преводи по повод на хайку може да бъде култивирана литературната ни среда? Защото вие сте един от безспорните познавачи на хайку – съставихте неотдавна сборник с азбучни четива.
– Аз съм против това всеки пишещ стихотворения да бъде наричан поет или да се самонарича така. Оттук нататък – числеността на поетите в страната автоматично спада до пръстите на двете ми ръце. Иначе първото нещо, с което се характеризира в повечето случаи т.нар. „съвременен български поет”, е желанието му да бъде признат от публиката, не само признат, но и издигнат на пиедестал, да му бъде изръкопляскано, каквото и да напише, било то и някоя най-евтина хрумка във фейсбук. От въпросното желание той е до такава степен заслепен, че не му остава време за четене. Това напълно отговаря на първия въпрос – „съвременният български поет” е масово с основно литературно образование. Това не е беда, бедата е, че той мултиплицира непрестанно свои себеподобни. Една публикация на преводи по повод хайку или каквото и какъвто и да е друг жанр не може да култивира литературната ни среда. Тя би могла да помогне само на онези, за които хайку представлява интерес. В страната ни този жанр остава екзотичен, но все още камерен. За глобално култивиране можем да говорим единствено, ако се впрегнат усилията на автори и издатели и всичко това се съчетае с адекватна държавна политика. За жалост, не сме свидетели на нищо от изброеното.
– Вашите Транссибирски поеми са посветени на Блез Сандрар. Да очакваме ли и тук мистификация, каквато, смятат някои, направи по повод на Сандрар Кадийски…
– Посветих този цикъл на Сандрар, защото още в юношеството ми той обърна в добрия смисъл моята поетична лодка. Разбира се, към Сандрар е нужно да добавим Рембо, Аполинер, а така също и цялата компания около Андре Бретон. Мисля, че всеки пишещ поезия, рано или късно, стига до тях и това води до много промени – както в мисленето, така и в изразяването. Далече съм от желанието за мистификации, по-скоро това е почит към един от първите ми освободители в поезията. Да, всеки в началото има нужда от такива освободители, а по-късно не е зле да се сеща по един или друг начин за тях.
– Убийство или самоубийство/ този който пише/ или този който чете… Променял ли се е през годините вашият избор?
– Животът ни е изтъкан от избори. От най-дребните наглед битовизми до големите житейски избори. За да сме доволни от избора си и за да разчетем знака, заради който сме поставени пред него, е нужно да спрем с роптаенето. Щом нещо ни е пратено и не виждаме промисъла му, значи, имаме още път до него. Този път започва винаги с приемането. Изборите са лесни, когато започнем да приемаме предизвикателствата, пред които се изправяме. През годините станах все по-приемащ, това някак ме умиротвори с мен и с заобикалящия ме свят. Оттам и изборите ми станаха по-смели, а посоката им по-ясна.
– При какви социокултурни обстоятелства повече от друг път поетите започват да пишат на тема поезия?
– За мен поезията е преди всичко реакция. Реакция във време на щастие и във време на нещастие. Щастието ме прави живеещ, а не заменящ същинския живот с поезия. В този смисъл, за мен неписането е най-висше щастие. При другите пишещи не знам как стоят нещата. Със сигурност няма рецепта. Всяко време носи достатъчно нерв и поводи за реакция. Поезията не приема оправдания.
– В последното стихотворение предполагате каква ще е красивата смърт на книгата. А за какво бъдеще на собствените си книги мечтаете?
– Мечтая си преди всичко книгите ми да индуцират мисловен процес. Голямата мисия на словото е да провокира мислене, а в настоящата епоха мисленето определено е все по-рядко срещан акт у хората. Стойностната литература те кара да се връщаш при една книга, да знаеш мястото й в библиотеката. Ако това се случи с моите книги – ще бъда един истински щастлив автор.
– Вие сте медиен човек. Как дигиталната среда промени отношението специално към поезията?
– Интернет направи поезията по-достъпна, но това, че е на един клик разстояние, не означава непременно познаването й. Без обща литературна култура, четенето на поезия се превръща в папагалстване. Поезията в страната ни е добър повод за социални контакти, литературата отстъпи на фразата: „И аз пиша поезия!”. Чудесно, но замисляме ли се какво й коства на поезията всичко това? В страната ни този негативен процес тръгна още преди петнайсетина години със създаването на „литературните” сайтовете Хулите, Буквите, Откровения и още няколко от този порядък. Писането на стихотворения на конвейер стана норма. От друга страна, появата на социалните мрежи измести фокуса на автопубликуването изцяло в тяхното поле. Всеки може да стане „поет” след пет статуса, да издаде книга след петдесет. Едва ли на някого му пука за тази девалвация. И въпреки всичко, поглеждайки по-глобално картината, дигиталната среда донесе по-голямо обнародване на поезията, така истински вълнуващите се от нея могат да прочетат онлайн немалко високи образци в жанра.
– Кои са най-интересните млади автори в поколението след вас?
– Литературната среда в страната ни е твърде раздробена и парцелирана, за да говорим за ясно обособени поколения. И това раздробяване най-вече се базира на формирането на групички по интереси, отчита се една постоянна литературна дейност, десетки четения, сборници, кипи „общественополезен труд”. В също време авторите, които имат наистина талант, рядко общуват литературно помежду си, рядко дори се четат един друг. Изброяването на имена винаги крие риск от пропускане на някой. А в страната ни всеки подобен „пропуск” се приема лично. И все пак – Иван Ланджев, Васил Балев, Стефан Иванов, Радослав Чичев, Никола Петров, Манол Глишев, Вангел Имреоров, сред жените – Белослава Димитрова, Албена Тодорова, Марианна Георгиева, Димана Йорданова. Списъкът може да бъде продължен, но повече ще се радвам да разбера, че тези хора правят нещо съвместно, отколкото да ги слагаме в списъци.
– И изобщо, какъв образ има съвременната българска литература – и на какви динамики се основава той?
– Във всеки литературен жанр има по няколко имена с ясно разпознаваемо лице. Те обикновено водят след себе си по още няколко вторични на тях автори, а вторичните имат цяла кохорта третични. Въпросната пирамидална структура на подражанието е доста нестабилна като направа. Появи ли се автентичен глас, около него по най-бързия начин се оформя подобна пирамида. Това, разбира се, е неосъзнат и неумишлен процес. Въпреки всичко, последиците от него водят до общото усещане за повторяемост и еднообразие. На мен лично ми липсват невписващи се като стилистика и присъствие автори. Такива чепатости и самородни таланти, като Коста Павлов и Биньо Иванов. Те имаха способността да те държат нащрек всяка секунда, създаваха около себе си една настръхналост, която правеше читателите будни и живи. В момента с много малки изключения съвременната българска литература спи тежък зимен сън. Социалната й функция гравитира около абсолютната нула. А когато се разбуди, предпочита да конюнктурничи и угодничи пред това да каже някоя истина. Уютно се живее в този пашкул и още по-уютно се гние.
– Ще преминете ли в прозата?
– Всъщност, аз не съм я напускал. След излизането на първата ми книга с кратки прози „Снимки на деца”, изследването на този минималистичен жанр за мен продължи. И е крайно време да събера кратките си прози, писани през годините, в един голям сборник. Обичам краткостта във всичките й прояви, а краткостта отива особено много на прозата. При романа можеш да скриеш някой недостатък, да го сметеш под килима, докато читателите зяпат нанякъде. При кратката проза не е така, там всичко лъсва още на първо четене. В това отношение тя е сходна с поезията. Честни жанрове, в които, ако шикалкавиш или правиш излишни пируети, нямаш никакъв шанс пред подготвените читатели. Най-вероятно точно това е причината да ме привличат толкова много.
Въпросите зададе Марин Бодаков
29 октомври 2019
Владислав Христов (1976, Шумен) работи като журналист и фотограф. Носител е на много отличия от конкурси за поезия, кратка проза и хайку. Три поредни години е в класацията на 100-те най-креативни хайку автори в Европа. Публикувал е в изданието на Американската хайку асоциация „Frogpond“. Съставител е на първия учебник по хайку на български „Основи на хайку”. Текстовете му са превеждани на 17 езика. Негови книги: „Снимки на деца“ (кратки прози, 2010), „Енсо“ (поезия, 2012), „Фи“ (поезия, 2013), „Германии“ (поезия, 2014), „Обратно броене“ (поезия, 2016), „Продължаваме напред“ (публицистика, 2017), „Germanii“ (поезия, немско издание, 2018), „Комореби” (поезия, 2019).
Последната му книга „Писма до Лазар” (художник Капка Кънева, Ерго, 2019) ще бъде представена на 27 ноември т.г. в софийския литературен клуб „Перото”
