В памет на някогашната „Култура“ и на Интелектуалеца, който е преди всичко в паметта
Първо, поздравления за така формулираната тема на конференцията: „Литературната периферия: памет и употреби“[1]. Тя, освен че е конкретна и ясна, в същото време провокира и съществени въпроси. Като например: „Можем ли да сме сигурни в периферността на „литературната периферия?“; „Устойчива ли е принадлежността към нея?“; „Как и защо явления, които се мислят като периферни, понякога се превръщат в централни?“. И това са въпроси, които могат да бъдат поставени с оглед не само на литературното, но вероятно и на всички полета на творчеството и познанието. Ще дам един пример, към който ще се върна по-нататък в изложението си.
На литературната периферия или на литературния център принадлежат фигури като Цветан Стоянов и Константин Павлов? В какви условия те са периферни и в какви – централни? И доколко изобщо тази статична пространствена метафора успява да покрие флуидността на идеологическия пласт, който самата тя се опитва да отрази? Нарочно избрах тези две имена като примери. Те илюстрират една доста фина опозиция във високата маргиналия на 60-те и 70-те години. А в друго време и в други условия (примерно, от средата на 80-те нататък) и двамата започват да се транспонират във фигури, които никой не мисли като маргинални. При това, изместването към центъра не е резултат от някакво развитие на самите писатели, а от променения поглед към тях, от променената среда. В този смисъл, в условията на политически регулирана култура или в условията на някакъв вид тоталитаризъм, маргиналността се оказва доста измамно понятие.
Малко по-лесно и обозримо стоят нещата със случаи като Асен Христофоров, например. Но имам ясен спомен за читателски кръгове, в които Христофоровият „Вуцидей“ и Диалогът на Ботев и Каравелов („Втората част на разговора“) на Цветан Стоянов се коментираха със сроден плам от откриването на интересното неизвестно.
Факти от този тип ме карат да мисля, че периферията по някакъв начин има и своите автономни притегателни полета, основаващи се във вълнението да видиш онова, което е било задълго в сянка. Някакъв вид ексцентризъм на погледа. Защото кой може да обича вечно вечния център, дори когато той има безспорни качества? Не е ли точно излизането от центъра – в етимологическия смисъл на ексцентризма, онова, което ни влече? Приключенското вълнение от харесването на избутаните встрани от фокуса територии? И не е ли това един от големите залози на периферията?
Очевидно се насочвам към един по-общ, теоретизиращ и подвижен поглед, макар че темата на конференцията е зададена напълно конкретно и коректно. Но не са ли точно паметта и употребите, които раздвижват понятието за периферия и го правят относително?
Тази тема ме връща към работата по една студия, която писах преди години. Тук съвсем умишлено няма да се впускам в теоретичните и историческите подробности, които някога систематизирах, приближавайки се към нейното централно понятие – маргиналния интелектуалец. Но все пак ще резюмирам предисторията на онова, което виждам натрупано преди или зад него, като за всеки случай – предохранително срещу подробности, ще структурирам тази предистория в отрицателни конструкции.
Тук няма да говоря за фигурата на интелектуалеца в исторически и теоретичен план. Няма да се спирам на опозицията субстанциалисти – номиналисти и техните функционалистки и персоналистки дефиниции за „интелектуалеца“. Но струва си все пак да се отбележи, че именно авторът на „Бележници от затвора“ Грамши се оказва субстанциалист в разбирането за интелектуалеца, свежда интелектуализма до занаята. И че теоретикът и изследователят на културната хегемония се оказва ангажиран интелектуалец в един максимален смисъл. Тоест, мислителят, който декомпозира митовете до съставните им части, за да ги обори, сам функционира в режима на митологичния конструкт.
Няма да уточнявам в детайли и дългия път на концепцията за ангажирания интелектуалец, която само привидно е фиксирана в един тип поведение от Зола до Сартр. Но ретроспективно – и съвсем законно – включва и един Волтер. Защото с какво аферата Калас отстъпва на аферата Драйфус? А между тези сигнални точки, разбира се, с лекота могат да бъдат разположени и романтическите протести на Юго. Също тъй законно тази ретроспекция може да се плъзне назад във времето – към Средновековието, за да извади на преден план голиардите като бащи на модерния интелектуалец (според Жак Ле Гоф). Парадоксално автентични бащи. Не само защото повечето от тях буквално са избягали от манастирите монаси, тоест, абсолютни дисиденти. А и защото именно в техния непатетичен „академизъм“ най-ясно личат чертите на кръстния въпрос на патетичния ангажиран интелектуалец от ХХ век: разпнатостта между критиката и слугуването на властта.
И така, теорията на интелектулизма е заредена с парадокси не по-малко от понятието периферия. И нещата стават особено интересни, когато съберем двете понятия в представата за маргиналния интелектуалец. Защото дали, както отчетливо произнася Едуард Саид, интелектуалецът не е винаги маргинален, винаги изгнаник?
Интелектуалецът в образцовия си смисъл би трябвало да е субект на периферията, не на центъра. Мейнстрийм интелектуалецът не би могъл да работи в основната си функция – критиката. Не би могъл да опонира на властта. Но този тип периферност – периферността на протестиращия човек, не го ли поставя в по нов начин осветена позиция, която е по-централна от официозното „централно“? И тук като пример веднага изниква спорещата и спорна импозантна фигура на Сартр, който винаги, дори без битка, ще печели срещу съколежанина си Раймон Арон в публичното съзнание. Просто защото мнозина знаят Сартр, а малцина четат Арон. И затрудненията по определянето на централността и маргиналността в този случай естествено биха се усложнили от въпросите за радикалистката ефектност, от една страна, и за неатрактивността на здравия консервативен разум, от друга.
Така – в обобщение – маргиналията неведнъж си прави лоша шега с центъра, сякаш сбъдвайки мечтата от приказката: братът глупак става цар.
Разглеждани в българската среда, тези проблеми допълнително се усложняват. От една страна, заради съзнанието за една генерална периферност – спрямо света и особено – спрямо Европа. От друга страна, заради факта, че смисълът и населеността на самата българска периферия биват периодично променяни с промените на политическите и идеологическите конюнктури.
А сега вече ще се обърна и към двете фигури, които ми се ще да поставя в този контекст. Цветан Стоянов и Константин Павлов, като вторият ще бъде използван повече като положителния модел, спрямо който се разполага амбивалентният друг.
Преди време предизвиках учудване с представянето на Цветан Стоянов като обект на изследване за маргиналния интелектуалец. Сянката на Държавна сигурност около паметта му някак отне вниманието от специфичния начин, по който той присъства в културата ни приживе – като автор, чиито основни съчинения са издадени в книги посмъртно, и като, позволен или непозволен, но все пак критик на властта, като владетел на скрития език, чрез който, казвайки безопасното, изрича опасното. Тук ще припомня четири заглавия на съвсем разнородни текстове, като „Китайска хроника“, „Хипиевската култура“, „Геният и неговият наставник“ и „Изключителната биография на Буди Будев“. В тях са изключително ясно видими травестийните подходи на Стоянов: Казва се едно, но то звучи съмнително и в крайна сметка се разбира обратното („Геният“); разказва се за чуждото, за да се досетим за своето („Хрониката“, „Буди Будев“); критикува се, за да се отвори повод да бъде разказано („Хипиевската култура“).
В този смисъл, позицията на Стоянов е „по-интелектуалистка“ от директната сатира на Павлов, доколкото е силно рефлексивна. Но пък сатирата на Павлов е свит и по-пряк изказ на подобни неща – на пароксична критика на дефектите в системата.
С какво „Китайска хроника“, например, с нейните стъклени тоалетни (и съвсем не само с това) е по-малко сатиричен и дисидентски текст от сатирите на Константин Павлов? Или с какво еднозначното опониране на властта е по-ценно от дисекцията на амбивалентността в текст като „Геният и неговият наставник“?
Колкото и патетично за бъде обсъждан от един или друг ъгъл, „Геният“ ще си остане дълбоко амбивалентен текст, изплъзващ се именно от патоса. Един дълбоко амбивалентен и до голяма степен автобиографичен текст. В който Цветан Стоянов разказва за невъзможността за чиста игра на интелектуалеца, опитващ се да функционира като интелектуалец в една по същество тоталитарна държавна машина. Защото там, където има наставничество, не може да има свобода. Монадата на гения-и-наставника, тяхната мъртва или перверзно жива схватка. Това е застиналият образ, от който не е посочен излаз. Защото излазът ще означава разцепление. Спасителното външно разцепление. А така важно и истинско е онова самооблащаващо се, безизходно вътрешно разцепление! Онази наслада от несвободата на копнеещия по свобода. Моментна снимка на българския интелектуалец от 60-те и 70-те години.
От другата страна са множеството забиващи острие в собственото си сърце образи на Константин Павлов, който не е направил грешката или компромиса на Цветан Стоянов. Който е избрал яснотата на сатирата (макар и неговата сатира да е обвинявана в трудност и сложност). Също парадоксалистка. Също пароксична. Но не-компромисна. Сатира с огромен зев от насилствено мълчание. Дали не става дума просто за различен тип хора? Това – безспорно. Но дали гмурването на Стоянов в компромиса, виждането „отвътре“ не ни дава разстлания разказ за същото, което Павлов изхвърля в сгърчени, елиптични синтагми срещу понякога трудно разбиращата си публика?
Не мога да съдя за измеренията на компромиса. При всички случаи, Константин Павлов е останал чистото име. А Цветан Стоянов се е оказал засенен от призрака на Държавна сигурност. Вероятно и не само засенен – фатално погълнат, ако обърнем внимание на предсмъртните му бълнувания и на изчезващите скици от кабинета му, по свидетелствата на Антоанета Войникова. Но доколко е разбирал размера и същността на влизането си в играта този човек, често описван като детински възторжен (и от Тончо Жечев, и от Любомир Левчев)? Доколко самият той не е притежавал инфантилния наивитет на гения?
Стоянов в някакъв смисъл прави по-забранената крачка – описва системата „отвътре“. И не само в покъртителния си финален и незавършен текст, за който стана дума. Не само в „Геният и неговият наставник“, където реално описва отвътре самото трагическо сцепление на зависимия и властващия. Подобни неща прави и в белетристиката си (в „Буди Будев“, например, преобръщайки огледално реалиите). Но защо единият автор е допускан да публикува, а другият – не? Каква е тази отглеждана опозиция, на която й е позволено толкова много? Не се ли е изплъзнала някак случайно от менторството, от диктата?.. До момента на онази уж рутинна медицинска операция, оказала се тъй неочаквано фатална (неочаквано, но не за самия Цветан Стоянов, както сочат спомените на съпругата му). Не е ли отишъл опасно близко, играейки си като дете – все така, както като дете е встъпил в паяжината на сигурността – на Държавната сигурност. И къде са границите на конформизма и антиконформизма? Може би донякъде в случайността? Но може би и в сложността?
Интересното е, че и двамата писатели минават през танца на периферията и центъра. И двамата периодично се оказват ту в периферията, ту в центъра. Стояновите критични към системата текстове излизат в книги едва след смъртта му. Въпреки вербуването, въпреки относителното толериране, което стига, колкото да бъдат пускани текстовете му в периодиката. Константин Павлов не публикува от 1966 до 1975. Следват реабилитациите им. Канонизирането. Особено на Константин Павлов. Защото Стоянов не след дълго е застигнат от нова сянка – мълвата за сътрудничеството му.
Елка Димитрова
П.П. Що се отнася до въпроса, доколко тези две фигури биха могли да се определят като маргинални през 1960-те и 1970-те, ще припомня, че в съседни години през 80-те се появяват два предговора: „Изкуството на „прорицателите“ и „Пожълтялото писмо“. Първият е към „Стари неща“ на Константин Павлов (1983), вторият – към „Избрани преводи“ на Цветан Стоянов (1984). И двата са написани от Любомир Левчев. И двата са приятелски. И в различна степен снизходителни. Снизхождението на реалния център към „неосъществения“ Константин Павлов и към „незабелязания“ Цветан Стоянов.
[1] Международната научна конференция „Литературната периферия: памет и употреби“ беше организирана от Факултета по славянски филологии на Софийския университет (4-5 ноември т.г.).
