Иван Илчев. „Розата на Балканите. Кратка българска история за любопитни читатели”. Т.1. България до края на ХІХ век, 654 стр.; т.2. България през ХХ век, 795 стр., ИК Колибри, София, 2019. Книгата се издава със спомоществователството на Национален дарителски фонд „13 века България”
Професор Иван Илчев разчупи историографските канони.
Иван, с елегантното си чувство за хумор, се подсмихна иронично на най-консервативната академична гилдия, тази на историците. Макар, дори потомствено, да принадлежи към нея. Преживял е поетапно и цялата университетска йерархия от долу до най-горе.
Ерудитът Иван Илчев разкъса оковите на класическото писане на националната българска история и демонстрира какви са възможностите за исторически интерпретации и разказ, когато си свободен духом.
Предложи пред смаяните си колеги един свободен, но прецизен прочит на История на България. С единствения извинителен реверанс, че я нарече „Кратка история за любопитни читатели”. Също така, с много любов, но и със закачка – „Розата на Балканите”. Транскрибирах го като „не се сърдете, колеги, това творение е извън полето на класическата историография…”
Впрочем, историческият му труд съвсем не е кратък. Това са два обемисти тома с общо 1500 страници.
ИК „Колибри” са инвестирали много сърце, професионализъм, естетизъм и средства, за да превърнат тези два тома в една, полиграфски и графично, от най-красивите и изящни Истории на България. Читателите ще се насладят на прекрасни корици, на майсторски оформени титулни, авантитулни страници, на поне две-три коли с пълноценни страници справочен апарат с именни, географски, терминологични показалци и библиография (т. 2, с.677-795).
От своя страна, съдържанието е наситено с красиво и пъстро изобилие на илюстрации, миниатюри, факсимилета, таблици, графики и всичко в цвят, за да ни е по-весело, когато четем не дотам приятни моменти от нашето минало.
Ще ми отнеме от ценните знаци, отпуснати от редакцията на вестника, но предпочитам да изброя хората, които са работили по тези два тома, като ги поздравявам с възхищение: художника Стефан Касъров, редактора Николай Мандаджиев, графичния дизайнер Галя Герасимова и със същия респект – техническия редактор Симеон Айтов и коректора Албена Накева.
Историографията въобще, но българската особено встрастено, е като египетските пирамиди, вечна и недосегаема. Абсолютно е неподвластна на хода на времето, на бурните ветрове на епохите. Който се осмели да наруши каноните, години наред го преследва „проклятието на фараоните” (преживявала съм го лично за нещо по-дребно). Това очаква и чл.кор. Иван Илчев с неговите големи два тома. Смел е, признавам.
Заслужава си риска обаче, защото авторът предлага богата книга/учебник по история на България, която спокойно, дори с радост и с наслада, може да се чете от V до ХІІ клас и от 12 до 102 годишна възраст.
Сигурна съм, че вуйчо ми Христо (Ганев, 95) ще прочете двата тома, защото непрекъснато дебатира с мен разни исторически теми и се вълнува. А пък с Антонина младша (7) вече започнахме с разкази по илюстрациите.
Трудно е за вярване, но е факт, че имаме този труд и той е такъв, какъвто е, новаторски и разкрепостен, красив. От години знам, че Иван Илчев пише българска история. Виждала съм го напълно съсредоточен в общата стая в Университета, където често е гъмжило – администраторите влизат и излизат с книжа, колеги правят консултации със студентите си, от време навреме се отбиват и гост-преподаватели като мен, за да уредят някой академичен проблем. Веднъж, когато от чиста куртоазия се поинтересувах как върви, вдигна поглед от монитора и промърмори, че може би ще хвърля поглед на османския му период. Съгласих се любезно лицемерно с тайната мисъл, че никога няма да направя това усилие – да чета клишетата за „турското робство и тъмните векове”. Сега съжалявам. Това удоволствие е преживяла Светлана Иванова, защото е проявила повече толерантност и по-малко високомерие от мен.
Осигурила си е възможността, една от първите, да прочете главата „Под дебелата сянка на султана”[1] (т.1, с.225-479) и вероятно да подкрепи автора в неговата интерпретация с повече османски документи и прецизиране на терминологията.
Бих могла да детерминирам отношението си към двата тома на Иван Илчев и като завист. Размишлявах дали това е така. Не е. По-скоро неговите две книги ме направиха щастлива. Защото той осъществи с много къртовски дългогодишен труд една мечта, както моя, на малобройни колеги, така и на шепа историци от по-младото поколение.
И така, в 250 страници, посветени на османското управление, е възможно да се видят много илюстрации, които оживяват и изпъстрят разказа; таблици и графики, които показват броя и гъстотата на населението след османското завоевание; дори часовете пътуване от един град до друг… по онова време.
Левите и десните полета на страниците изобилстват от кратки, но с извънредна важност за нашата история, откъси от летописи, от фолклорни песни и предания, панегирици, тропари, свидетелства на пътешественици и дипломати, приписки.
Подредени в графичен вид, най-сетне са видими основните данъци през османско време (т.1, с.248-250). Изгрява също и надежда за разширяване на общата култура на съвременните българи, които ще научат как точно се наричат категориите мюсюлмански свещенослужители (хатиб, ваиз, имам, мюезин, хафъз, същите са и днес) и техните функции, виждаме ги със специфичните им облекла на скицирани портрети от онова време (т.1, с.242-243). Все пак сме държава, която, като част от нацията, има над милион съграждани с мюсюлманско изповедание, добре е да знаем някои неща. Има добро представяне на архитектурата от този период – мостове, джамии и имарети, тюрбета и текета.
Дори някои днешни служби за сигурност и съдии по сложни съдебни процеси за ислямски фундаментализъм ще могат да научат що е то месджид, а що е джамия…(в т.2, с.724-732). Полезно четиво за всички.
Особено интересно е, че може да се хвърли поглед върху ежедневния живот на подвластното население чрез представата за средния годишен доход на наемните работници в османската империя, съпоставени с цените на някои стоки и на недвижимото имущество в провинциите. Всъщност, това отговаря и на десетилетния драматичен историографски спор насилствено или доброволно платено е било вероотстъпничеството по нашите земи. Разказани и дори показани са училищата и учебните дисциплини – както за мюсюлманите, така и за християните, възможностите за самоуправление и градеж.
Разбира се, че българите са били свободни да се придвижват, да сменят местожителство и работа в империята, не са закрепостени, както хората в много от европейските страни в този период. Това пък си го знам дори не от книгите, а от бабите, от красивата митология на копривщенската и старозагорската родова история.
Не съм безкритичен апологет. Винаги твърдя, че историографията е субективна наука. Проф. Илчев е написал своята история на България. Харесва ми, но е възможно на много други представители на гилдията да не им допадне. А пък аз не съм намерила време и сили, за да напиша моята история на Балканите, макар от години да трупам изписани чернови. Колегите, които ще имат недоволства по отношение на двата тома „Розата на Балканите”, са свободни да напишат своите варианти на История на България. Ще прочетем и тях.
Вероятно бих описала с по-различни детайли и в различна структура османския период (т.1) или насилията над помаците и турците през 70-те и средата на 80-те години на ХХ век (т.2). Със сигурност бих отделила доста повече място на участието на малцинствата (всичките!) в различните периоди и събития от българската история (т.1 и т.2). В подглавата „Другите сред нас” на проф. Илчев не достигат както „другите”, така и важни подробности за тях. Бих се потрудила повече за неспоменатите „други” (т.2., с.466-469).
Една от ересите на проф. Илчев е, че си е позволил нещо недопустимо за историците. Нещо, което повечето историци тайно (сред приятели и на маса) правят. Той самият е озаглавил кратката подглава „Еретични размисли” (т.2, с.311). Та авторът развихря своето въображение и прави забраненото в историографията – гради малки хипотези, като се опира на „ако”. Какво ли би било, пита той, ако на 29 юни 1913 г. нашите държавници се бяха показали по-устойчиви психически и не бяха позволили мегаломанските амбиции на Фердинанд да поведат народа ни към крах? А също – „каква щеше да е историческата съдба дори не само на България, а и на континента, ако през есента на 1915 г. София бе подкрепила затиснатите на тесния Галиполски полуостров съглашенски войски?” И още няколко въпроса с „ако”, които ще доведат до приглушено и възпитано (надявам се) скърцане със зъби сред консерваторите в най-консервативната гилдия.
През лятото се развихри скандал около списването на новите учебници по история. Нямаше компромиси, отсъстваха научни, академични критерии и аргументи, всичко беше брутална политизация. Както много често се случва в драматичната релация или задушаваща прегръдка между политиката и историографията.
Тази свада остана чужда на повечето сериозни учени, защото липсваше елементарна чуваемост. От позицията на моя мисловен радикализъм, а и опит на преподавател повече от 30 години, от близки контакти с деца и млади хора на терена, но и в семейството, съм убедена, че няма нужда от учебници по история, те са отживелица. Учебниците в крайна сметка вредят. Нима учебниците по история не подготвиха за кланета и смърт момчетата от Европа за Първата и Втората световна война?! Ами нашите балкански учебници по история? Те са написани, за да се презираме, подозираме и мразим.
История се научава най-добре и най-пълноценно през живия разказ (на учителя, на професора), през литературните или през конкретните свободни и непредубедени историографски интерпретации.
Такава жива и наистина любопитна история ни предложи Иван Илчев. За радост на всички авторът, е отделил две глави и на спорните периоди „България през Втората световна война” (т.2, с.553-599) и „България след Втората световна война” със съответните подглави и параграфи „Победата на комунистите” и „Реалният социализъм” (т.2, с.599-676).
Напомням безвкусната и лицемерна кавга за учебниците от лятото на 2019 г., защото сега имаме свободната интерпретация на История на България на Иван Илчев, написана само за любопитни читатели (децата и младите хора са такива). Тази книга би могла пълноценно да подпомогне разпънатите на кръст и осакатени текстове на различни колективи от автори на учебници, които биват многостранно притискани, ритани и блъскани от официалната власт, която е поръчител, от една страна, и от граждански организации и индивидуални фанатици, които извиват ръцете на авторите на ляво, на дясно, че и дори косо нагоре с едно премълчано „хайл”.
Децата (12-14) имат проблем, когато учат история за сложната вътрешна политика от началото на миналия век и между двете войни. За нищо на света не могат да се справят с непрекъснатите преврати, атентати, смяна на правителства, дълга поредица от имена на оцелели или убити министри и министър председатели, насилия над поети, жертви, граждански сблъсъци. Затова с огромно любопитство се зарових във втория том на проф. Илчев, за да видя как се е справил с трудната задача.
Авторът е намерил необходимия баланс, за да представи без пропуски градежните и радостни събития след Освобождението и от края на ХІХ век, както и драматичните вътрешно- и външнополитически реалности и абсурди от началото на ХХ век до края на 30-те години. Но едновременно съумява някак си игриво и по бохемски да разкаже за прелестите и вълненията на ежедневния живот през същите тези години. Този начин на разказване на историята я визуализира, прави я кинематографична и по-лесно достъпна.
Съвършено други са настроението и нагласите на читателите, когато насред политиките, които са били и тогава грубиянско нашенски, авантюристични и често пагубни, могат да поемат дъх сред цветни таблици и илюстрации: как е вървяла икономиката, какви са били цените на стоките, как се е отивало на баня.
Само в полето вдясно е, но виждат в цвят, че предприемачът Иван Беров от Габрово рекламира своята Първа Царска Придворна фабрика за чисто вълнени платове. Та Беров, освен дето богатее от продукцията си, строи специални жилища за работниците, а те дори имали възможност да играят тенис на изграден (от предприемача) до фабриката тенискорт (т.2. с.430).
Забавно е да видят читателите факсимиле на менюто от 1929 г., с което Негово Величество посреща професорите по случай патронния празник. Добре са похапнали (т.2. с.430).
Следват илюстрирани възможности, за да научи ученикът/студентът/библиоманът кои са най-забележителните софийски кафенета и кръчми, как са летували по-заможните столичани, какъв алкохол са им предлагали според предпочитанията по европейска мода (т.2. с.437- 445). Това е кратък отдих, за да бъдат хвърлени отново в бездната на неприятните събития и в превратите от края на 20-те и началото на 30-те години. Авторът не спестява нищо.
Почти си представям удоволствието на учениците/студентите, които, докато запаметяват как е управлявала в началото на ХХ век Демократическата партия или как се е структурирало образованието в началото на века, или за несгодите на българите в Северна Добруджа, могат да надзърнат, например, в свърталищата на софийската бохема. Там се водят естетски и концептуални спорове, често примесени с клюки и битовизми. Няма как учениците да не запомнят имената на Хербст, на Балабанов и Божинов, на д-р Кръстев и художника Морозов, докато оглеждат гостилниците и кафенетата, където се срещали артистите и поетите (т.2, с.170-199). Вярно, че не е за петокласници, но пък в гимназията на младежите ще им хареса да разберат, че „съществуването на публични домове е практика с дълги традиции по нашите земи” и как са функционирали под строг лекарски надзор (т.2, 199).
Великолепен и свободен историографски подход, за да представиш историята на България, която хич не е лека, а дори много драматична, често пагубна. Разтерзани народ и държава от амбициозни, не дотам умни, нито пък образовани и компетентни политици, царе, министри, полковници и чиновници, често напълно обикновени глупаци и простаци с власт.
Поздравявам проф.Иван Илчев за мащабния труд „Розата на Балканите. Кратка българска история за любопитни читатели” в два тома. Предварително знам, че най-много ще са обидените от колегията (заради позоваванията). Вече двама-трима ми се обадиха, за да се оплачат.
В хуманитаристиката, в академичните среди имаме една странна ритуалност при четене на новите книги. Поемаш книжното тяло топло (ако е твое дело) или охладено, от печатницата или на представянето, в краен случай в книжарницата (ако е на колега). Оглеждаш книгата отвън. Почти с плътска наслада галиш корицата, взираш се изпитателно във вътрешните титулни страници и съдържанието. Разлистваш бързо, почти небрежно, за да прецениш вътрешното оформление, графичния дизайн, шрифта. След това решително отваряш най-отзад, където са разположени справочните коли, и се започва детайлното четене ред по ред – библиография, индекси, термини, географски и именни показалци. Там вече никой от нас няма милост към другите. В цитираната библиография естествено първо търсиш своето име и творби; и тогава побесняваш…
Когато започнах с реплика, че са разчупени историографските канони, имах предвид и онези последни страници, наречени „Източници и литература” (т.2, с.738-795).
Преди всичко, проф.Иван Илчев в протежение на целия текст си позволява свободата да не цитира. То затова и двете книги са лесно приспособими за учебници, а и за широко четене. Иван е зарязал безцеремонно задължителните, тегнещи като окови над всички нас от десетилетия правила на класическата система за цитиране: под черта или номерирана (ние си я наричаме руска), с която се изучи и работи моето поколение, или пък нововъведените от около 30-ина години (харвардска, която пък се дели на няколко сложни под системи), да не забравим, че има оксфордска и ванкувърска (май само медици и биолози я ползват), но това е, откакто сме част от демократичния свят.
За сметка на това, в неговите 55 страници „Източници и литература” от справочната част, Иван цитира стотици автори и заглавия (предостатъчни) по негов личен избор, а не според феодално-патриархалния принцип, който имаме от времената на фараоните и пирамидите. Не е за вярване, че липсват имена и заглавия, които са неизбежни в историографията. Или е цитиран един-единствен текст от мастит автор, който е публикувал сто пъти по сто статии и книги. Или са уважени „нищожни” малки изследвания и монографии на безценни колеги, които цял живот прецизно и отдадено ровят в архивите, в библиотеките и градят за българската история, а никой не ги знае или не ги помни, пък които са живи, мизерстват в дълбока забрава.
Надявам се, че сега всички разбират защо нарекох коментара си „нежната революция” на един професор.
д-р Антонина Желязкова
10 ноември 2019
[1] Вера Мутафчиева в частни разговори с учениците си обичаше да коментира саркастично „как сме си живели кротко под топлото крило на Падишаха!”. Никога обаче не би го написала.
