Иван Радоев постигна най-важното – той търсеше „поетическо убежище“ и го намери. И то в своя век, пълен с кръвясали лъжи и спихнати утопии, век, който той нарече „горчивия залък, затворен в усмивка груба“.
В много негови стихове читателят внезапно се натъква на такива думи: „Аз съм мъртъв“. Докато междувременно страстни поети крещят „Жив съм“ и „Съжалявам, че останах жив“, той ни информира спокойно: „Аз съм свидетел само на своята смърт“; „Аз съм склонен да ме няма“; „Аз съм мъртъв. И се чувствам добре“. Преди не ми беше правило впечатление колко често се чува тоя рефрен в поезията на Иван Радоев. Защо го повтаря? Какво означава? Може би значи „Аз не участвам“? Може би „Аз ви изпреварих – вас, които искахте да ме убиете с глупост и бавна омраза, вие сега нямате ход“? Не знам. Никога няма да го разгадая напълно.
Имам читателски грях пред Иван Радоев. Защото преди години първо прочетох Константин Павлов и автоматично реших, че именно той е носителят на тази нова, афористично-абсурдистка поетика в нашата традиция. Приех моментално, че той е първият. А не е така. Без да се омаловажава колосалният принос на Павлов, нито силата на неговото гениално „врязване“ в българската поезия – все пак, пръв е Иван Радоев.
Не мога – след всяко препрочитане – да се отърся от натрапчивото впечатление, че този човек знае нещо, което ние не знаем. И понякога мълчи 15 години, но понякога благоволява да ни го каже. Много умници има в нашата поезия и малко мъдреци. Много драги зрители и малко истински свидетели на века. Има поети със заразителна чувствителност, има ездачи на ритъма, планински водачи в езика, знаещи най-краткия маршрут на метафората, пътя от точка А до точка Б. Иван Радоев не е от тях – той написа: „Упражнявай волята, а не метафорите си“.
За него афористичността е не стилистичен стремеж в изказа, а естествено състояние на мисълта. Не бих го нарекъл философ, а откривател. Защото неговите стихове съдържат открития, а ако предпочитате тази дума – прозрения. Такива прозрения никога не са плод на „нормално“ вдъхновение, на „нормална“ творческа работа. Там има някаква тайна.
И въпреки всичките заигравания на скепсиса му със смъртта, аз вярвам в живота – дори не след смъртта, а в живота след най-лошото – след забравата българска. Вярвам безрезервно, пак заради едно откритие на Иван Радоев. Може би любимото ми: „Щом човек не може да бъде вечно жив, значи не може да бъде и вечно мъртъв.“
Иван Ланджев
Бел.ред. Думи от представянето на книгата „Приготви се да нямаш“ от Иван Радоев (25 ноември т.г., Литературен клуб „Перото“).