През 2010 в София гледахме Антонио Серано като сайдмен на Пако де Лусия. Това бе четвъртото и уви, последното идване на Маестрото у нас. При първото – преди три десетилетия – с него бе Рубем Дантас, чрез когото Пако бе вкарал кахона в новото фламенко. Същото, но с хармониката, бе и решението му да покани младия Антонио Серано. Останал до край с Пако, впоследствие Антонио участва в двата проекта на Хавиер Лимон, посветени на Пако. Получава Латино Грами за първия -“Entre 20 aguas”. С част от другия – “Пако де Лусия проджект“, го гледахме на откриването на третия Оле фестивал на 11 октомври в София.
Още малко подробности за траекторията на Серано: 12 годишен се качва на сцената до единия от идолите си, Лари Адлер. На другия, благодарение на когото влиза в джаза – Тутс Тилеманс, посвещава един от последните си проекти, „Тутсолоджи“. А в родината на Тутс – вече на 18, Антонио солира в Концерта за хармоника и оркестър с Белгийския национален оркестър. На класиката във всичките й измерения, Антонио е не по-малко верен, отколкото и на блуса, фламенкото, филмовата музика или джаза. Хорхе Пардо и Карлес Бенавент, също членове на септета на Пако, канят Антонио в албумите си. Дуетите му са предимно с пианисти – от валенсианеца Алберт Санц до уругваеца Хосе Рейносо или аржентинеца Федерико Лехнер. Много интересни са и тези с Хавиер Колина, а и с бившия „Кетама“, Хосеми Кармона.
Гласовете, разчитащи на увличащи интродукции и експресивни сола, са както фламенкоси (Диего Караско и Мария Толедо), така и боса-звезди (Иван Линс), ангажирани автори (Педро Гера) и дори племенницата на Тереза Берганца, отдадената на шансона Палома Берганца, за която Серано обогатява акордеонните партии със соло на хармоника. Дори и разностилни хитове, като “Englishman in New York”, “Orfeo negro” и “Chariots of fire”, звучат като нови благодарение на виртуозния му финал в първия случай, на свободните трактовки във втория и на цялостния лиричен прочит в третия.
На пръв поглед, подобна многостранност на интересите може да изглежда странна и дори объркваща, но мястото на един малък инструмент може да е достатъчно голямо в планетата на джаза, особено когато е очертано от фините краски на майстор като Антонио Серано. И чак не ни се вярва, когато твърди, че се е паникьосал при поканата на Пако да свири с него. И ето го, заедно с Антонио Санчес – племенник на Пако, син на брат му Рамон де Алхесирас, носещ името на дядото. Двамата седят срещу мен в студиото на Радио София и си говорим за дуендето. Питам ги дали тайната му е в това да можеш да споделиш радостта (ритмите „алегриас“, „булериас“) или обратното, да изсветлиш мъката („мартинете“, „минерас“).
„Идва само когато си вдъхновен и то е пътят между тези две състояния“ – ми казва Антонио Санчес. За Антонио Серано е по-лесно да създава изкуство, когато е радостен, но признава, че силата на много артисти е да творят по-добре в страдание. Общото е в преходността на дуендето – никой не може постоянно да е вдъхновен и творчеството му да се развива само възходящо. И двамата са съгласни, че дуендето не може насила да бъде доведено – то може да се появи само ако те срещне в процеса на работа. А този процес може да бъде уморително продължителен, но и решително положителен. От времето, когато с баща си разучаваш популярни мелодии и той ти показва как се постига вибрато с ръка. През момента, когато южноафриканец те учи да го правиш, мърдайки долната си челюст. До мечтата, след като свириш няколко пиеси на Пат Матини, той също някой ден да те открие и покани в следващия си албум.
Недостижимите за Антонио Серано? Звучността на Лари Адлер и Стиви Уондър, чието парче “Overjoyed” е сред любимите, които свири. Хармониката му е същата като на Лари Адлер и Тутс Тилеманс-„Хонер“ – с три октави (според него, тази на Стиви Уондър е с четири). Но октавите в душата са безчет. Изненадани, но не с патриотарско чувство, часове по-късно откриваме един Антонио Серано, който загатва по средата на концерта си, че може да вмъква в импровизациите си и темичката на „Хубава си, моя горо“. Опитът му е успешен – дори и взискателната публика му прави тих хоров съпровод, когато я свири в един от бисовете си. Което отново ме връща към темата за възприемането на традиционните музики и споделеното от Антонио Серано към края на разговора ни: „Корените им са в други времена и в тогавашните поселения. След като те се развиват, нормално е и музиката, която им е била присъща, също да еволюира. А останалото просто са етикети“.
Целият разговор с Антонио Серано, както и концертът му, могат да се видят съответно в сайта на радио Бинар и във фейсбук страницата му.
