Жан Портанте (1950, Люксембург) e поет, романист, преводач и сценарист. У нас той беше преведен в том от Цвета Софрониева (Алтера, 2009). Жан Портанте ще бъде гост на седмия Софийски международен литературен фестивал. Срещата с него ще бъде на 13 декември, петък, между 18 и 19 ч. на сцената на Мраморното фоайе в НДК.
Разговор с Жан Портанте
– Вашата българска книга носи заглавието „Точки“. Какво е точката за вас, когато според стихотворенията ви няма начална точка, няма опорна точка, няма пресечна точка, няма гледна точка – и в крайна сметка, няма точка? Тъгувате за нея? Или се чувствате облекчен от нейната липса?
– Оригиналното заглавие на френски е „Точка“. Но тази дума е многозначна. Тя казва нещо и неговото противоположно. Защото на френски има три думи „точка“. Има „точка“, която се слага в края на изречението. Или многоточие. След това има точка, която е част от линия. Оттам водят началото си изрази, като „начална точка“ или „точка на пресичане“. И накрая, още една точка, която изтрива всичко това. Тя е частица, която подсилва отрицанието и се използва като синоним на „не“. Може да се каже „не идвам и точка“ в смисъл на „няма да дойда“. В този смисъл, „начална точка“ е равно на „няма начало“. Значи, пишейки „начална точка“, пиша едновременно, че има и че няма начало. „Точка“ е дума, която изтрива сама себе си. Цялата ми поезия се основава върху онова, което съм нарекъл „Изтработвания“. Това е съставна дума, неологизъм, съставен от „изтривам“ и „обработвам“. Не знам дали на български съществува съответствие. Думата „точка“ е една „изтработена“ дума.
– Ако имахте възможността да се срещнете с Пол Синяк или с Жорж Сьора, първомайсторите на поантилизма, за какво бихте разговаряли или спорили?
– Сьора довежда импресионизма до последната му възможност. При него вече няма мазки, както при Моне, които да се наслагват и да създават цвета, а точки. Оттам нататък не съществува възможно продължение на фигуративното изкуство. И тогава изкуството логично стига до абстракцията. Завладяващо. През 1918 г. това довежда до прословутия ”бял квадрат върху бял квадрат” на Малевич. Тоест, до изличаване. И изтработване. Докато се изработва един квадрат, той изтрива друг. Затова единият въпрос, който бих задал на Сьора и на поантилистите, би бил: „Знаехте ли, че водите изкуството към неговото изтработване?”
– Дали в съзнанието ви се състезават езиците, на които се ражда едно ваше стихотворение? Кой е победителят с „уста, пълна с кръвта на завоюваните думи“?
– Майчиният ми език е италианският. Син съм на емигранти. Но когато започнах да пиша, този език не присъстваше, тъй като училището беше вложило в устата ми други езици. Френски и немски. Такава е действителността в Люксембург. Съществува и люксембургски, източнофранконски говор, използван в ежедневието, но малко застъпен в училище. Докато учех, за италианския нямаше място. Тъй че започнах да пиша на един от двата училищни езика, на френски. Вероятно поради близостта му с италианския. Но много скоро си дадох сметка, че това не е моят език. Също както си дадох сметка, че първия си език, италианския, разбира се, можех да говоря, но никога не се бях учил да пиша на него. Какво прави човек, когато разполага с един език, който не желае, и друг, който не е наличен? Създава нов. Идеята ми дойде от един детски спомен: споменът за един кит, който гостува в Люксембург през 1953 г., когато бях на три. Бях забравил този кит, но един ден той внезапно изникна в паметта ми. И сякаш ми даде рецепта за писане. Всъщност, китът, преди да стане водното животно, което познаваме, е живеел на сушата. Като куче, което в даден момент решава да „емигрира” във водата. Малко като моята история, нали съм „емигрант”. Та, веднъж влязъл във водата, той е трябвало да се адаптира и е започнал да се видоизменя. Например, краката му са се превърнали в плавници. Както аз се адаптирах, като възприех френския. Но в процеса на видоизменяне, той е пропуснал да промени нещо много важно в себе си: белите дробове. Запазил ги. Това е доста обременяващо, тъй като белите дробове не позволяват на кита да живее във водата. Тогава се запитах защо ли ги е запазил. И единственият отговор беше, че не е пожелал да пожертва така ценния орган от предишния си живот. Всичко пожертвал, но не и това. Приел формата на риба, но скрил дробовете в себе си. И тогава се запитах кой ли е органът от моя предишен живот, който не съм готов да пожертвам, и попаднах на италианския език. Тъй че, реших като кита да скрия италианския език във френския. И сега пиша на френски, но езикът ми диша на италиански. Нарекох това „китски език”. Пиша на китски. И за да стигнем до „победените думи”, които споменахте, ето ги, това са думите отпреди, които се крият в днешните. Но са и думите на днешния език, на който му е трудно да оцелее със скрития в него дроб от предишния език.
– Голяма или малка е литературата на Люксембург?
– Днес в Люксембург има двайсетина, ако не и повече, красиви литературни гласове, което, пропорционално изчислено, е равно на 280 красиви гласа в България, която е 14 пъти по-голяма от Люксембург със 7 милиона население срещу 600 хиляди; не е зле, нали?
– Какво от вашите преживявания може да се изрази единствено като поезия?
– В поезията ми, стига да е написана на китски, цялото ми същество не просто може да бъде изказано, то е. Защото, макар да не е видно, поезията ми е стопроцентово автобиографична.
Въпросите зададе Марин Бодаков
Превод от френски Зорница Китинска
