„Андрей Тарковски. Киното като молитва“ (Андрей Тарковский. Кино как молитва, 2019, Русия/Италия/Швеция, 97 минути, сценарист и режисьор Андрей. А. Тарковски, продуценти: Дмитрий Клепацки, Петер Кропенин, Паоло Мария Спина; оператор Алексей Найденов. Показан на Киномания
Месеци, след като излезе на български език митичната книга „Уловеното време“ (в превод на Владимир Игнатовски, ИК „Колибри“) на гения Андрей Арсениевич Тарковски (1932-1986), все още неизлязла в Русия, видяхме документалния филм за него, създаден от втория му син (от брака с Лариса Кизилова).
Рамката е бебето Тарковски. В 7 части и епилог синът се отдава на пиетета към баща си и създава омаен филм, ползвайки грамадния архив на Международния институт „Тарковски“ в Италия, Франция и Русия. Виждаме Андрей Арсениевич като пеленаче, дете, младеж, мъж… С баща му Арсений Тарковски, с майка му Мария Вишнякова, със сестра му Марина. Той говори, очите му искрят налудно, а думите са почти същите като в книгата – за времето, символите, образността, зрителите…
Но е невероятно преживяване – живият Тарковски, който, както се чувства сигурен в изреченото, така и търси други обозначения, е магнетичен. И така са монтирани различните интервюта, сякаш са снимани непрекъснато. Вярно, доста от тезите във филма сякаш са от книгата. На места Тарковски си противоречи. Талант и ерудит, мислител и мистик, той разсъждава върху филмовото творчество като част от тъжния ни свят. И, естествено, стига до Бог. А заключението му е отчаяно, месианско и някак остаряло.
За първи път поне аз видях пресконференцията на Тарковски от Италия и обвинението към Сергей Бондарчук за своето емигриране – като член на журито в Кан, той бил саботирал награждаването на „Носталгия“, защото филмът подронвал авторитета на СССР.
Отделно има днешни документални кадри, които ни показват отвън домовете на Тарковски – в Русия и Италия, плюс фотоси. На един от тях е и синът Андрей Андреевич като малък в гръб. Освен живото присъствие на Тарковски, силно впечатление правят перфектно подбраните епизоди от филмите му: самотната цигара на Маргарита Терехова в „Огледало“, риданието на Александър Кайдановски и драматичната цигара на Алиса Фрейндлих в „Сталкер“, лутането на Олег Янковски в „Носталгия“, поливането на дървото от детето от „Жертвоприношение“. Въздействащи са и кадрите от „Иваново детство“ и „Андрей Рубльов“. И още – вълнуващо звучат стиховете на Арсений Тарковски, изиграл важна роля във формирането на сина му. Те са не влезлите в „Огледало“.
В своите 7½ филма (така е озаглавена проникновената книга за Тарковски на Майя Туровска, а преводът на дипломната му работа „Валяк и цигулка“ бе сбъркан) Тарковски изследва катаклизмите на човешкото съзнание (и подсъзнание) в разривните му връзки с действителността – реална, фантастична и духовна. Особено място при Тарковски заема времето – като физическа и имагинерна величина, като сън, спомен, представа, живот; като пропуск и наваксване, като комплекс и любов, като смърт и безсмъртие… Както пише, „Историята още не е Времето. Също и еволюцията. Те са последователности. А Времето е състояние. Пламък, в който живее саламандърът на човешката душа… Нито едно изкуство не може да се сравни с кинематографа заради онази сила, точност и суровост, с които той предава усещането за факта и за фактурата, които живеят и се променят във времето, затова много ме дразнят претенциите на сегашното „поетично кино“, които ни отделят от факта, от реализма на времето, пораждат маниерност и неестественост“.
Не исках да свършва този филм. Синът е съумял да предаде философията на бащата. Във филма Тарковски много говори за Бог. За мнозина самият той е бог.
