Фестивал Пиано Екстрваганца – Светлин Русев (цигулка) и Евгени Божанов (пиано). В програмата: Соната за пиано и цигулка в си бемол мажор К 454 (Моцарт), Соната за пиано и цигулка в ми бемол мажор, оп. 12 № 3 (Бетовен) и Соната за цигулка и пиано, оп. 1 (Владигеров). Зала „България”, 23 ноември 2019 г.
За първи път се появиха като дуо преди 3 години в Пловдив и оттогава техните концерти-рецитали станаха ежегодни – в Русе, във Варна… Сега и в София. Забележително преживяване бе тяхната френска програма в Русе на миналогодишния фестивал „Мартенски музикални дни”, а няколко месеца по-късно, на „Варненско лято”, участваха в проекта „Бетовенови сонати”, организиран от Минчо Минчев с известни български цигулари и пианисти. За рецитала си в София Светлин Русев и Евгени Божанов продължиха класическата линия със сонати за пиано и цигулка от Моцарт и Бетовен, а със сонатата за цигулка и пиано на Владигеров, впрочем, много рядко изпълнявана у нас, разшириха репертоарната територия в честването на 120-годишнината на българския класик.
Гордо Ларго нарича бавното въведение към първата част на Моцартовата соната изследователят му Алфред Айнщайн. Божанов и Русев го мислят по-различно, в по-активно темпо, загледано в алегрото и подготвящо шеметната скорост, в която го мислят. В тази темпова конфигурация пропорциите в драматургичното развитие бяха безупречно спазени, но и с усещане за неограничена свобода по отношение на разбирането за класичност в характера на фразата. Музикалната история ни казва, че Моцарт е писал тази соната за една виртуозна цигуларка, но за концерта бил готов само с нейната партия. Своята свирил в момента, импровизирайки, сложил бял лист на пюпитъра. Клавирната партия е водеща в драматургията на творбата, а композиторът я е наситил с импровизационни елементи, което Евгени Божанов използва великолепно, за да намагнетизира с импулси развитието, а цигулката на Русев щедро отразяваше и продължаваше идеите във фразата. Имаше неочаквани приятни „премеждия” в логиката на фразата, които провокираха слуха и в същото време добавяха нови възможности за прочит в христоматийните текстове. Много ми допадна думата „трилър”, използвана от друг професионален слушател като определение за внезапните, неочаквани драматургични обрати, с които Евгени Божанов зареждаше сякаш наново смисъла на творбата. Бавната част бе съкровен диалог, размисъл в матови тонове. Времето като че бе спряло, заслушано в откровения инструментален шепот, който разказва тъгата. С финалното рондо върнаха дивертименто-характера, наситен с интензивност и енергия.
В Третата Бетовенова соната, където пианото отново „задава интригата”, Божанов ни припомни колко безкраен може да бъде процесът на „взривяване” на една творба в нейния прочит. Искам отново да чуя неговото провеждане на темата във втората част и после бълбукащия му коментар при повторното й провеждане от цигулката – елемент, който при много големи пианисти се приема просто като акомпанимент. Божанов „работи” непрекъснато с темброво и динамично въображение, като за това има безкраен ресурс (припомням само чудовищния интензитет на най-тихите пианисими, които съм чувала на този роял). Нищо не е такова, каквото се знае, каквото е установено от нотния текст и каквото навикът изисква в процеса на слушане. И въпреки това, стилът не се нарушава, просто се извисява по различен начин. Мисля, че Светлин Русев просто се наслаждаваше на възможността да участва в тоновото приключение, щедро предложено от Божанов. Както и публиката, впрочем.
Панчо Владигеров е 15-годишен, когато пише Сонатата за цигулка и пиано (ре мажор), която определя за свой първи опус, въпреки съществуването на една по-ранна, фа мажорна композиция в жанра, която композиторът включва към детските си опуси и писмено е забранил да се изпълнява. А опус 1, която завърши концерта на Русев и Божанов, е посветена на много известния цигулар Анри Марто, учител на Любен Владигеров. Историята е, че двамата Владигерови изпълняват сонатата в дома на Марто в присъствието на цигуларя Бронислав Хуберман, на композитора Ернст Дохнани и на пианиста Фредерик Ламонд. Марто много харесва посветената му творба и я изпълнява на свои концерти.
Това е музика, която завладява с романтична чувствителност, с усещането за безпределност в процеса на изграждане, в който Владигеров сякаш вгражда духа на Рахманинов в строежа на класическата форма. Страстно и еуфорично прозвуча първата й част, означена ажитато, която двамата прекрасни изпълнители изваяха без колебание и със звуково въодушевление. Втората, кантиленно наситена част обагриха деликатно с красиво темброво преплитане, за да преминат в неудържимата танцова игра на третата част, излята в своята завършеност. Сигурна съм, че в следващи представяния на творбата двамата ще влагат още идеи, вдъхновени от безкрайния им инструментален заряд.