Разговор с Владимир Сорокин
Владимир Сорокин отново е в центъра на вниманието – след сборника му с есета „Нормална история”, излезе посветеният му документален филм „Сорокин-трип”.
– В статията си „Похвално слово за щампата или Родна кръв” Петер Вайл сравни романа „Сърцата на четиримата” с „Криминале” и ви нарече с Тарантино съмишленици, „едва ли не съавтори”. Как се отнасяте към този режисьор и какво мислите за новия му филм?
– Обединява ни интересът към изкуството – и това как го възприемат хората. Тарантино е обсебен от киното, аз – от литературата. Преди дни гледах „Имало едно време… в Холивуд” и много се изкефих – струва ми се, че е един от най-добрите му филми. Трябва да се отбележи, че се различава от другите филми на Тарантино: обичам, когато човек прави неочаквани ходове и излиза от старата стилистична кожа.
– Пишете, че киното е „наркотик, без който не можем”. Какви филми (или може би сериали) ви направиха впечатление последната година?
– Последното ми силно впечатление е доста старо – „Меланхолия” на Ларс фон Триер. Не бих казал, че след него някакъв филм ме е потресъл. Гледам сериали с половин око и обикновено след втория епизод губя интерес. Изобщо, според мен, идеалният продукт е този, който те кара да забравиш кой си, къде си, кога си. Много добре си спомням как на 13 години гледах в летния театър на Биково „Великолепната седморка”. Минаха час и половина, излязох сред нощния вилен ландшафт и не можех да разбера къде е домът ми и накъде трябва да тръгна. В това е силата на изкуството – както в разказите на Кафка, например, или началото на „Лолита” на Набоков.
– Като казахте Кафка и Набоков, в „Нормална история” разказвате, че освен тях, на ранните ви работи силно е повлиял Оруел. Разбираемо е с какво могат да ви запленят модернистите, но какво особено от езикова гледна точка има в оруеловската проза?
– Оруел, разбира се, на първо място е журналист и книгите му са много публицистични. Но обичах „1984” – роман за тоталитарното общество, което бе различно от нашето; беше ми интересно да пресмятам с какво точно. Така че, бих уточнил тази триада – все пак, не Оруел, а Джойс – цял живот чета неговия „Одисей”. Общо взето, това са каменните костенурки на литературата, на които можеш да се опреш. Но пишещите на руски литератори си имат свои реликтни костенурки – дори с по-голям размер. Едната й лапа ще покрие половин литературна Европа.
– Как се запознахте с авторите на „Сорокин-трип” Антон Желнов и Юрий Саприкин? Гледахте ли филмите за Саша Соколов и Иля Кабаков?
– Гледах ги, да. А след това ми звънна Антон и ми предложи да участвам във филма. Е, веднъж в живота може да си позволиш да бъдеш насекомо под стъкло.
– От филма и книгата се научават доста подробности за вас. Не ви ли беше страх така да се разкривате?
– В никой филм човек няма да разкаже нищо съкровено за себе си. Просто или казваш да, или не. Аз казах да: не виждах повод да откажа на Антон и Юрий, защото са умни хора. Наистина, пиша необичайни неща, които до днес шокират мнозина. И, за разлика от авторите, които ходят с черни очила и не допускат да себе си журналисти, аз никога не съм притежавал патоса на затворничеството. Затова смятам, че писателите имат малко сенчести места. Сред тях са интимният живот, отношенията с роднините, с близките приятели, но там е невъзможно да се проникне с помощта на филм. А всичко друго не е тайна. Аз съм жив човек, роден в село Биково и израснал в съветския лагер, по принцип нямам тайни. А и възрастта ми е такава, че какво да крия? По-голямата част от живота ми мина.
– Като споменахте затворника с черните очила, в книгата пишете, че с Пелевин не сте се виждали от 13 години. Какви са отношенията ви?
– Към Виктор продължавам да се отнасям със същото дълбоко уважение – той е голям писател. Няколко пъти сме се виждали. Стори ми се прекалено затворен човек – никакви близки отношения на чаша саке не се получиха помежду ни. А и после – когато ходихме в Токио в суши бар, той вече беше трезвеник.
– През 2013 той препраща към вас в „Батман Аполо”, а после – вие към него в „Телурия”. Излиза, че следите новите му книги?
– Да, това беше обмен на бумеранги. Ако голям писател ти мята бумеранг, трябва да го оближеш, много да го посолиш и да го върнеш по-силно. Що се отнася до новите книги на Виктор, привикнал съм към силни наркотици и обичам литературата да ме потриса. В „Чапаев и Пустота” и другите ранни работи на Пелевин имаше такива страници. Но година след година той сякаш пише една книга и ми е ясно как тя е направена. Уви, това не ме заразява. И му пожелавам да напише още една потресаваща книга.
– Нужна ли е на писателя ярка биография, за да съчинява проза? И нужно ли е на читателя да знае колкото се може повече за автора, за да разбира правилно него и текстовете му?
– Има автори, които е невъзможно да откъснете от собствения им живот, биографиите им са силно свързани с това, което пишат – например, Хемингуей, Хенри Милър, Жьоне. А има автори, които в бита си са сиви мишки, но пишат фантастични неща. Набоков е водил рутинен академичен живот – не е бил в затвора, не е участвал във войни, никого не е убивал, освен пеперуди. И Джойс, и Кафка са били такива. Що се отнася до читателя, той иска да се довери на писателя и затова така се придържа към биографията. Но все пак ми се струва, че това е измамно, защото писателят не знае с какъв орган пише – никой не може да поиска да го види, да му даде да го подържи. Творчеството е абсолютно загадъчно нещо.
– Четете ли какво пишат за вас критиците?
– Умните рецензии, разбира се, само че в Русия винаги е имало дефицит на умни критици. А за глупавите рецензии през десетилетията съм отгледал такава кожа на носорог, че изобщо не ги забелязвам.
– Преди година казахте, че пускате сборник с разкази, защото роман не ви се пише. Сега публикувате есета. Излиза, че сега съвсем не е време за белетристика.
– Много рядко пиша есета и просто реших да издам наведнъж всичко, което се е събрало през последните 20 години. Да, сега съвсем не е време за литература. Вихри се тоталната агресия на визуалното, то натиска мозъците от всички страни и текстът отива на сянка. Прочее, именно на текста в крайна сметка се опират всички сериали. Сега е епохата на журналистите, политтехнолозите, телевизионните наблюдатели; на текстовете в социалните мрежи – всички се почувстваха писатели и това породи мътен океан от графомания. Времето така бързо потече, че е мъчително за авторите и в Русия, и по света. Писателите са тежки танкове – необходимо им е време, за да настроят оптиката към обекта. Но ако обектът се движи толкова стремително и мутира, оптиката трябва постоянно да се обновява, а това е сложно. През 90-те не писах романи – времето така стремглаво се променяше, че езикът на литературата не успяваше да го догони. Тогава най-бърза беше телевизията. Сега ситуацията е подобна, но телевизията се обезцени – вече малко се гледа. А светът все повече се усложнява – мълниеносно се движи към гротеската. За да се опише адекватно, е необходима рамка от супергротеска или чиста феноменология, но това вече е документална литература. Така че, сега за пореден път реших да помълча. Това писателят трябва да го умее – по-добре да натрупа литературна сперма и да подготви оптиката.
– Казвате, че големите наративи напускат литературата и отиват в киното. Правилно ли разбирам, че вашата „Трилогия Лед” е била опит за литературен епос – може би последният от този род?
– Да, имаше такъв опит. Изгубих пет години за това. Що се отнася до последното – не съм аз този, който ще отсъжда.
– Заглавното и най-дълго есе в сборника е посветено на „Норма”. Смятате ли този роман за най-големия си успех?
– Да, ако говорим за съветския период. Започнах „Норма” през 1980 г. и го завърших през 1984 г. Тогава съветският свят вече мутираше и започна да издъхва; съветският лагер се разпадаше на парчета. Затова разни хора казват, че романът ми е паметник на совката (игра на думи: „совка” като „нощната птица” сова, но и абревиатура на „съветски човек” – бел. ред.) – нямам нищо против. Доволен съм от текста. Трудно е за писателя да оценява своите работи, но аз съм доволен от това произведение и от това, че се получи от съвсем различни парчета. Между другото, Максим Диденко ще поставя „Норма” в Театъра на Малая Бронная.
– А коя тогава, според вас, е главната ви книга от руския период?
– Не знам. „Лазурната мас” не е за совката и не е за Русия. Трудно е да се каже за какво е. Останалите – също. Навярно „Денят на опричника” – заживя свой си живот, с годините набираше енергия и си намира нови читатели. Да си призная, не съм очаквал това. Мислех си, че е еднократно изявление, а повестта попадна в някакъв нерв на постсъветския живот и той я повлече подире си. Като писател съм доволен, но като гражданин – по-скоро отчаян.
– Изреждайки жанрове и стилистични модели, вие последователно унищожихте соцреалистичната, дисидентската и класическата проза и разголихте тоталитарната природа на езика. Какво ви кара да пишете сега сюжетен текст – няколко десетилетия след „Трийсетата любов на Марина”, „Роман” и „Сърцата на четиримата”? Не виждате ли някакво противоречие?
– Има, разбира се, огромна разлика. Но е нужно да пиша, докато ми се пише – все пак, това е професията ми. И ако има идеи, те започват да излизат от теб и нищо не можеш да направиш – това е чисто физиологичен процес. Ако ги няма дълго, също е мъчително. Но писателят трябва да умее да се измъчва. Има най-различни начини да се преодолява кризата. Някои пият – Хемингуей, например. Жена му решила да го прати в клиника, за да се лекува с модната тогава електрошоковата терапия. В резултат, той забравил наполовина английския език и изобщо всичко приключило печално. Така че е по-добре да се вслушваш в себе си. Ако не ти се пише, не е нужно литературно да мастурбираш. Сега съм зает с дреболии, с други жанрове, може да напиша пиеса, да нарисувам картина или да правя друго, само не и роман.
– С ”Телурия” предрекохте идването на новото Средновековие. И действително, тогавашната културна („Игра на тронове”) и политическа (масовите миграции) ситуация също по своему го анонсираха. Потвърждава ли се прогнозата ви от 2013 г.?
– Всички говорят за грубостта на нравите на елитите, за активното преселение на народите и дивите политици, които идват на власт и транслират средновековни идеи. И мисля, че идеята за новото Средновековие още не се въплътила докрай. Мнозина сега прекаляват с думата „геополитика”. Много новини ми напомнят моята „Телурия”. Но не трябва да се надценява ролята на литературата. Тя е вид антена, която улавя някакви вибрации преди другите хора. Ние, писателите, по-скоро предчувстваме нещо благодарение на тези вибрации, но не влияем на процеса – той е твърде мощен и непредсказуем.
– Преди няколко години съставихте антология на руския жесток разказ. А какви текстове биха влезли във ваш сборник на руския смешен разказ?
– Това е отделен разговор. У нас смешното е много – и в живота, и в литературата.
– Казвате, че пазите вярност към принципите на московския ъндърграунд от 70-те. Какви са те?
– Бих казал, че пазя етична и навярно вкусова вярност към московския ъндърграунд. Отношението ми към съветското, тоталитарното е същото, каквото и тогава. Нямам нито носталгия, нито каквато и да е преоценка – бях и си останах антисъветчик. И това се отнася за литературните вкусове, формирани през 70-те и 80-те, а оттогава те малко са се променили. Знам, че повечето съветски писател са посредствени. Те могат да предизвикат феноменологичен интерес, нищо повече. Това е нещо напълно естествено – ако си се съгласил да се гънеш пред цензурата, вече си посредственост. Големите поети и писатели не приемат това. Те са диви животни, невъзможно е да ги обяздиш. Те или са били унищожени, като Манделщам и Хармс, или са писали за чекмеджето, като Платонов и Булгаков, или са заминали, като Бродски и Саша Соколов. Неотдавна прочетох, че единият от братя Стругацки по настояване на цензора е направил 980 (!) поправки в романа си – не стилистични, а идеологически. И за това той спокойно разказва в интервю! Нима може истински творец да се съгласи на такова нещо? Романът излиза прекалено предсказуем. По-добре да пишеш за чекмеджето. Но, за съжаление, посредствеността се приспособява. Така че са глупост разговорите, че тоталитаризмът е хубав и ражда някакви мощни писатели. Погледнете Сребърния век – колко мощни творци е имало тогава. А ако вземем совките, ще ни стигнат пръстите на едната ръка да изброим ярките писатели, известни в целия свят. Общо взето, след „Светът на изкуството”, авангарда, супрематизма, Русия пропада в културна дупка. Сега виждаме последствията. Особено забележимо е това в руското кино и изобразителното изкуство. Как да се сравнят Малевич и Кандински с тези, които са след тях? Дори в ъндърграунда само един Кабаков е художник със световно име. Но това е капка в морето. А родното ни постсъветско кино, както и футболът, са способни единствено да предизвикват съчувствие.
– Прекарвате много време в чужбина. Нямате ли желание в момент на изострени отношения между властта и обществото да се окажете на мястото на събитията? Или за писателя такава близост с материала е по-скоро вредна?
– И да, и не. Живея между Европа и Русия и това ми дава всъщност нужния ракурс и напрежение. Освен това, не пиша само за Русия – и „Манарага”, и „Телурия” са предимно за Европа. Най-опасно е да се пристрастиш към място и бюро. Да станеш част от него. Не бива да се заседяваш – по-добре да живееш на няколко места. Все пак се старая книгите ми да бъдат различни и мисля, че такъв динамичен живот помага.
– Харесва ли ви вашият трип (пътуване – от англ.) – личен и професионален? Какво бихте променили, ако искахте?
– В професионалния съм доволен от всичко. А личното… всички често се срамуваме заради постъпки в миналото. Това е банално.
Разговора води Игор Кириенков
Афиша Daily, 29 август 2019 г.
