Трендафилов, Владимир. „Получих живота си”. Художник Надежда Олег Ляхова. София: Издателство за поезия „ДА“, 2019. Цена 12 лв.
Читателите на „К“ вече познават послеслова на Кристин Димитрова към събраното „Получих живота си“ от броя ни от 27 септември т.г. А от корицата на книгата нашата наблюдателка проф. Милена Кирова заявява: „Противно на едно възможно очакване, поезията на Владимир Трендафилов не е „професорска“, т.е. не е ерудитска, самодоволно зареяна в простора на безкрайното знание. Тъкмо обратното, тя е поезия на затворените пространства, на възпрените пътища, на безплодните опити за срещи с околните. В нея говори самотният, вглъбен в своите надежди и страхове, затворен в себе си модерен човек. Това я прави строго лична, но тъкмо крайностите на личното преживяване преливат в подвига на споделения опит.“ Как като редактор на книгата усетих своя приятел Владо, когото загубихме на 8 май т.г.? Мощен ум, той гледаше в огледалото на собствените си стихотворение с потиснатост, но в никакъв случай с примирение. Светът бързо изстива – и поезията на Владо остана онази лаборатория, в която с изящните формулировки на истината той експериментираше със самия себе си. Строга, безпощадна вивисекция, от която всичко изглежда свръхестествено ясно – и най-после на мястото си. Премиерата на „Получих живота си“ от Владимир Трендафилов ще бъде на 20 декември т.г. от 19 часа в Младежкия театър. Така бих искал тогава да чуя гръмогласния смях на Владо…
Радослав Чичев. „Светкавици“. Графично оформление Росица Ралева. София: Издателство за поезия „ДА“, 2019. Цена 12 лв.
Радослав Чичев принадлежи на вълна поети, която днес щастливо узрява. Той, Мирослав Христов, Иван Димитров, Ясен Василев, Стефан Иванов… не се превърнаха в група за натиск. Не атакуваха литературния канон, за да бъдат припознати от него. Тези момчета, добри момчета, имат не литературни, а свои собствени бащи. Нещо повече, знаеха, че са заченати с любов – както пише Чичев. Но в нашето време няма любов, а много студ, както пише в друго стихотворение. И изобщо, темата за студа знаково се появява в творчеството на най-добрите от връстниците му. Както и темата за сърцето. Тези добри момчета стихват все повече. Стихотворенията им – и особено на Чичев – стават все по-бистри, направо кристални, прецизни като изразност. И непретенциозни. Силата е смирена. Попарена, ако щете. Само привидно попарена. Но почитта към живота е все по-голяма – по-голяма от автора, по-голяма от поезията. Има не само човешка доброта – има доброта на поезията. И безспорно майсторство. Ние сме свикнали българската литература да громи бащите. Но във втория цикъл иде реч за загубата на реалния баща на автора. Стихотворенията са разтърсващи. Нежност, прямота, сдържаност, отчаяние, могъщество – всичко в няколко реда, в един ред. С приковаваща ни конкретика. Мъртвият баща вече живее в сина. По-силен от сина. И в това няма абсолютно никаква литература. Няма „Баща ми в мен“. Има живот, има смърт – и отново живот. И изведнъж буквалността се пречупва – и става монументална метафора.
