На това място би следвало да се появи поредната ми рецензия за театър, която – по силата на историческата ирония – трябваше да бъде и последната в нашия вестник. Но не би. Отказвам да пиша, защото няма за какво.
Досегашната продукция на софийския театрален сезон е отчайваща – в много отношения. Казано накъсо, няма нещо, което бих могъл да препоръчам от сърце и без куп уговорки. Веднага може да ми се възрази, че работата на критика не е да ликува или скърби в сърцето си, а да анализира. Отрицателните рецензии за какво са? Повод да разкажа история.
Преди години водих диспут с моя колега, професионална театрална теоретичка и историчка. Тя твърдеше, че за бездарните постановки не бива да се пише. Дори отрицателната рецензия, настояваше тя, е незаслужена реклама за съответното сценично недоразумение. Натрупваният опит ме принуждава да призная, че не аз съм имал право, а тя.
В общия случай днешният български режисьор или актьор не се нуждае от аналитичен поглед върху работата му. Не му хрумва, че критиката е съ-творене, добавящо измерения. Че е структурен и генеративен елемент от сферата, именувана „театър“. За него всичко се изчерпва с „харесва ме“, респективно „не ме харесва“. Във втората хипотеза се захваща да дири причините и бързо ги намира: завижда ми, подкрепя други колеги, числи се към враждебна групировка, мрази ме лично. За други основания няма как да се сети.
В споменатия дебат аз без друго отстоявах слаба позиция. Отчитайки описаната нагласа, заявявах, че денонсиращата критика е поне „защита на потребителя“ – от безвкусното, пошлото, самодоволно некадърното. Днес нямам право да твърдя дори това. Същинският зрител, зрителят-творец, все по-неохотно намира пътя към театралната зала. Основателно. Нещата са стигнали дотам, че почти да няма пред кого да се „рекламира“ негодното или да се аргументира читавото.
Залите се пълнят, преизпълват се от демонстративно не театрална публика. Ако същинският зрител встъпва в театъра с надежда за навлизане в естетическа и екзистенциална дълбочина и плътност, сегашните купувачи на билети плащат сценични действия за бърза консумация. Казано в резюме, тези клиенти изискват чалга-театър и най-често получават поръчаното. Отблагодарявайки се със ставане на крака.
Чалгата не е естраден стил. Тя е форма на мислене и начин на наличие в света. Първи неин белег е съзнателното скъсване с всяка традиция. Основните й характеристики са: едноизмерност; социална, комуникативна и семантична първосигналност; епидермална чувствителност и рационалност. Днес българският театър масово угажда на очакванията, формирани в този хоризонт, и послушно ги обслужва.
Това му поведение е в добър синхрон с актуалната държавна политика, изцяло насочена срещу високата култура. То е пряка функция на опростачването, последователно насаждано от държавната машина във всички социални сфери. Достатъчно е да се спомене, без да е единствен, ефектът от натиска за покриване на чисто количествени критерии (в театъра: брой зрители) при тотална качествена индиферентност. Така структурираният и финансиран театър е осъден на чалгизиране.
Не подлагам на съмнение искреността на театрални директори и техните екипи в желанието им със средства, акумулирани от производството на така нагласени „касови спектакли“, да правят поне едно-две достойни представления на сезон. За съжаление, това става все по-невъзможно.
Актьорите и режисьорите, продължително упражняващи лесната, повърхностна и еднопланова сценична двигателност, се дисквалифицират в степен, по-висока даже от тази, видима при дългосрочно неангажираните им колеги. Силните таланти, необратимо пропилени чрез заработване по разни медийни „формати“, са само видимата част от айсберга.
В така устроена ситуация, опитите за правене и на сериозен, истински театър са в най-добрия случай трогателно плачевни. Стандартният резултат е опошляване на високата драматургия, чалгизиране и на онова, което по съществото си е тоталният антипод на чалгата. И касовото, и „елитното“ добиват вида на аморфна и безсъдържателна пихтия. Тя целенасочено не предизвиква мислене и категорично не подлежи на анализ.
Не омаловажавам, напротив, високо ценя усилията на някои „бутикови“ театри или на отделни театрални дейци да не стоят в така нагласилата се картинка и да практикуват достойно своята професия, своето призвание. Те са обаче все по-изключително изключение, както недвусмислено подсказва досегашният ход на сезона. Мечтая да бъда опроверган, но съм длъжен да установя: българският театър все по-масово отстъпва от същината на понятието. На понятието „театър“.
