Разговор между критици за Фестивала на българското документално и анимационно кино „Златен ритон“
Геновева Димитрова: И 24-ят „Златен ритон“ вече приключи. Изгледахме 37 документални и 19 анимационни филми. За втори пореден път „Златен ритон“ се провежда през година и ни се струпаха неимоверно количество филми, повечето от които са и прекалено дълги. Все още не знаем наградите на журито, но нашата работа е да обобщим фестивала, да извадим най-важните филми и да очертаем тенденции, ако има такива. Според мен, в конкурсната програма имаше доста документални и анимационни филми, които заслужават внимание и би трябвало да бъдат видени от колкото се може повече хора, но проблемът с разпространението им виси със страшна сила. За документалните, освен излъчване по БНТ или показване в кината, има и допълнителни онлайн платформи, но анимационните не могат да се гледат, освен по фестивали. За пореден път портретът се очерта като водещ жанр в документалното ни кино, независимо дали е съвременен или исторически. Тази година доминира осмислянето на миналото и съотнасянето му с настоящето – през различни събития, фигури, ракурси. За мен няколко филма се открояват най-ярко. Независимият пълнометражен дебют на Петко Гюлчев „Калин и отбора на затвора“ пълнокръвно и оригинално показва креативния психолог в затвора в Казичене, който пробва разни стратегии за превъзпитанието на лишените от свобода, изхвърлен е от системата, но не се предава. Също независим дебют, подкрепен от Пловдив – европейска столица на културата, е „Следващото поколение“ на Ния Александрова и Айелет Хелер, който представя неочакван и интимен ракурс към познатата тема за спасяването на българските евреи. „Жертва на пешки“ на Асен Владимиров е и изследване на съдбата на патоанатома д-р Марков, изпратен от Богдан Филов да участва в международната комисия за трагедията в Катин, и мощна фреска на политическите машинации преди, по време и след Втората световна война. Респектира и другият филм на Асен Владимиров – „Брейкинг нюз“, който разказва през обилен архив и съвременни интервюта за тактиките на чуждестранните военни кореспонденти по време на Руско-турската война, отношението им към нашето население и мястото на България на европейската карта. Освен дълбочината на мисленето, в тези филми прави впечатление и заиграването с технологиите. С героите си ме развълнуваха „Рангел завинаги“ на Коста Биков – вторият му филм за Рангел Вълчанов след „Пътешествие между два филма“ (1998)…
Божидар Манов: За стихията Рангел могат да се направят не два, а двайсет филма и всеки да е от различна гледна точка. Неговата витална енергия, ашладисана от средноевропейската цивилизация на чешкия му период и след това върната в българското кино с неудържимия взрив „Лачените обувки на незнайния войн“, е невероятна! Коста някак съдбовно се е обрекъл на Рангел. Той има вкус към неофициалните икони на киното – такъв беше и филмът му за Тони Андрейков.
Геновева Димитрова: Освен радостта да пообщуваме малко с уникалния Рангел, филмът на Коста е физиономичен за творчеството му. Но да продължа. „Да надскочиш съдбата“ на Панчо Цанков е за харизматичния 92-годишен физик и филантроп проф. Минко Балкански, реализиран във Франция. В дебюта си „Синко мой“ Павлина Иванова изследва увлекателно музикалния път в Англия на 43-годишния едновремешен изпълнител на „Луди, луди жаби“ Мирослав Атанасов-Морски. В анимацията почти всички филми бяха интересни и качествени, но най-силно впечатление ми направиха красивият и еротично-поетичен „Рози в нощта“ на Пенчо Кунчев, философският „Дърво от желязо“, цветният и витален „Лист хартия“ на Ася Кованова, някои от филмчетата във втората част на продуцентския експеримент на Весела Данчева „Щрих и стих“, както и от еко проекта на Вяра Донева „No comment“.
Людмила Дякова: За да бъде фестивалът наистина ползотворен и да си тежи на мястото, той трябва да се провежда всяка година. Сумбурното гледане на толкова много филми не е полезно за никого. Освен това, програмите така трябва да се изготвят, че да има време за представяне на авторите. Искам да обърна внимание и на технически проблем – в каталога се включват създателите на филмите до оператор, т.е. няма композитор, звуков дизайнер, монтажист, а би трябвало да присъстват. Що се отнася до филмите, те са и исторически, и съвременни; и бих нарекла една категория преходни филми, каквито са, например, „Ненужен герой“ на Стефан Командарев, „Следващото поколение“, „Нов живот“ на Стефан Иванов – те хем по някакъв начин са свързани с по-далечна или по-близка история, хем звучат доста съвременно. Но ако погледнем по-обобщено, това се отнася за всичките исторически филми – освен обектите, те проектират миналото в настоящето, да не говорим колко полезни са за бъдещето. Такива са и „Братя Георгиеви: Евлоги и Христо“ на Михаил Мелтев по сценарий на Влади Киров, „Гражданинът Сис“ на Господин Неделчев-Дидо пак по сценарий на Влади Киров, „Жертва на пешки“, „Да надскочиш съдбата“, „Дворците на народа“ на Борис Мисирков и Георги Богданов. А към съвременните филми бих добавила и късометражния независим „Удавник“ на Пламен Николов, остро публицистичните „Контролирани глътки въздух“ на Ефемия Фард, „Началото е край“ и „Неупиваема чаша“ на Румяна Ангелакова, свързани с изключително актуални проблеми – домашното насилие и наркотиците. Те въздействат ударно, защото са стегнати и кратки.
Божидар Манов: Единни сме, че след двегодишна производствена жътва, програмата е огромна. В документалната програма, която доминира, има много силен пакет от портрети. Да направя важното уточнение – портретът не е само прецизна фактология, а и проницателна психология. И двете заедно създават в някои случаи респектиращи филми, например, „Съдбата като джаз“ на Константин Занков за големия джаз музикант Васил Пармаков – фактологията е богата, а психологическото наблюдение от постовете му във фейсбук е също интересно, въпреки неговото отсъствие.
Людмила Дякова: В тази посока е важен и „Какъв цвят има този свят“ на Ралица Димитрова за спомените на приятели за отишлата си едва на 23 талантлива поетеса Данила Стоянова.
Божидар Манов: Тъкмо щях да го кажа. Повечето портрети са за хора на изкуството или на духовните дейности. Освен тези, има филм за Рангел Вълчанов, за поета Николай Кънчев („Написаното с перо от ангел е завинаги“ на Христо Илиев-Чарли), за диригента Емил Чакъров („Реквием“ на Георги Тошев), за Радичков („Истории за птици, хора и други чудеса“ на Любомир Халачев), за Георги Марков („Чувство за непоносимост“ на Боя Харизанова), за Александър Балкански и знаменитата циркова фамилия („Колелото Балкански“ на Илия Костов) и др.
Людмила Дякова: Много добър филм е „Икар от Кочериново“ на Емил Спахийски. С всичките си постижения, признати патенти и невъзможността да реализира нито един от тях, героят продължава да следва своя път, независимо от личната си трагедия. По някакъв начин, съвременните герои във филмите са позитивни, въпреки трудностите.
Божидар Манов: Вторият голям блок от филми на фестивала са историческите изследвания с прецизно, детайлно отношение към документа, факта, наследството. Именно чрез портрета на известни личности от близко или по-далечно минало се стига до много плътни исторически анализи на епохата и същността на субекта в нея. Стана дума за филмите на Асен Владимиров, закърмен с този метод на работа от Юлий Стоянов и той го подчертава с благодарност. Великолепен филм е „Жертва на пешки“. Ето един исторически материал от земетръсно време и в тези огромни исторически, политически и психологически изпитания – присъствието на жив човек, д-р Марков, попаднал между воденичните камъни на историята, които смилат индивида. И на тази база Асен извежда много силен портрет на субекта в историческото време. Такъв е и „Гражданинът Сис“ – също епичен изследователски филм, който успява да извади от неизвестността непознат за българската публика чех, да го разгърне като историческа фигура и да открои функцията на субекта в обратите на времето.
Геновева Димитрова: Този филм е едър просветителски жест.
Божидар Манов: Разбира се. И отново се вижда прецизната разработка на документа от покойния сценарист Влади Киров.
Людмила Дякова: Важно е да споменем Влади Киров, защото неговото стойностно присъствие се усеща и във филма за Евлоги и Христо Георгиеви, при това в най-добрата светлина, която сме свикнали да го познаваме като внимание към документа, като есеистично писане, като провокация към режисьора.
Геновева Димитрова: И да запълва бели петна в знанието за историята.
Божидар Манов: Интересни филми като „Формулата на Тео“ на Николай Василев за известния физик Теодосий Теодосиев, който създаде школа, или любопитният портрет на много възрастната Мария Зъбова, звънарката на „Александър Невски“, която бие камбаните в „Музиката на София“ на Камелия П. Петрова, са с медийно преекспонирани герои. И ето, две много интересни фигури, находка за документално кино, вече някак стоят употребени. Това е любопитен момент.
Геновева Димитрова: Филм се прави поне година, докато телевизията е пъргава.
Людмила Дякова: Не е само това. Друга преекспонирана тема като спасяването на българските евреи намира съвсем различна, за мен новаторска гледна точка в „Следващото поколение“. Виждаш хора, които наистина търсят корените си у нас. И това е поднесено тънко, елегантно и хваща за гърлото. Може би това е пътят – за медийно преекспонирани герои и теми да се говори с различен глас.
Геновева Димитрова: Много ми беше любопитно да гледам за втори път „Тайният живот на Вера“ на Тонислав Христов. На пресконференцията филмът предизвика полемика за режисурата в документалното кино. На мен ми достави удоволствие – прекрасна героиня, темата за бащиния алкохолизъм и семейното насилие, чудесната визия на Александър Станишев.
Божидар Манов: В световната практика вече няма разделителни синори между видовете кино. Бактически този филм е скрито хибриден, доколкото няма откровено игрални епизоди, но има епизоди, разработени с участието на режисьора. Например, ролевите игри. Това в някаква степен подронва доверието на зрителя. Тук обаче искам да кажа нещо друго – не ви ли прави впечатление, че в тази богата панорама липсва чисто политически филм?
Геновева Димитрова: Няма.
Божидар Манов: По-точно, има филми с отчетлив политически фон, но са в минало време. „Ненужен герой“ е де факто политически филм, но е за чешките събития. „Гражданинът Сис“ също е политически, но в друго време.
Людмила Дякова: И още по-миналото време на „Брейкинг нюз“ или „Непобеденият генерал Владимир Вазов“ на Татяна Пандурска.
Божидар Манов: Да, и „Жертва на пешки“. Тоест, политическият пласт някъде присъства като слой във фактографията, но днес го няма.
Геновева Димитрова: Просто днешните политически събития не са интересни за документалистите.
Людмила Дякова: Съвременните ни политици не блестят като водачи и мислители и едва ли заслужват да станат обект на филм – те достатъчно са експонирани в медиите.
Божидар Манов: Не стават за политически субект на документален филм, но като част от политическите механизми и движения 30 години след 1989 никак не е безинтересно. Този анализ ми липсва.
Геновева Димитрова: Възстановките са вече хронични „патерици“, но тази година бяха в още по-голямо изобилие.
Людмила Дякова: И възстановките, и говорещите глави явно са непреодолими.
Божидар Манов: Да, или са донякъде принудителни поради недостиг на материал или производствено време. Проявявам разбиране, не, че съм удовлетворен. Когато намериш интересна фактология, тя е като къс самородно злато. Когато се инкрустира с всякакви художествени похвати, включително и възстановки, това самородно злато започва да прилича на алхимичен продукт от лабораторна обработка.
Людмила Дякова: Наблюдавам тенденция, която присъства в много от филмите – мястото на вярата, връщането към Бог, не към религията. Това го има в „Рокендрол“ на Борислав Колев, „Недалеч от рая“ на Христо Бакалски и Корнел Миглус, „Неупиваема чаша“, „Икар от Кочериново“, „Северозапад – неизтребими образи“ и „Съдбата като джаз“ на Константин Занков. Храмовете присъстват като метафора на желанието на атеистичните българи да се обърнат към нещо по-извисено, по-космическо. Бих направила паралел с „Дворците на народа“, където тези сгради са строени като храмове на социалистическия народ, а всъщност това, което постигат, е да го потиснат, да направят човека още по-нищожен.
Божидар Манов: Дворците на народа не могат да бъдат храм, защото са архитектурни мастодонти, които a priori гонят усещането на духа. Вярата няма нужда да се материализира. В изброените от теб филми тя наистина работи в най-висш смисъл. В механизираното ни време вярата е възможна опора.
Геновева Димитрова: Да преминем към анимацията.
Людмила Дякова: Равнището на анимацията от последните няколко години е много високо. Преодолени са много задръжки и комплекси и филмите разкриват въодушевяващо пъстра картина. Изненадах се колко са разнообразни технологиите, с които боравят авторите: живопис под камера, тотална анимация, обемна анимация, авторска 3D анимация като пълнометражния филм „Виола“ на Сотир Гелев… „Дърво от желязо“ на Андрей Цветков по сценарий на Слав Бакалов е най-добрият му филм досега – с притчовостта, с този светъл контур, с тази невероятна фактура… Това наистина е авторски филм, който навсякъде би бил изключително добре приет. Другата линия е „Рози в нощта“ на Пенчо Кунчев. След прекрасния „Луната със сините очи“, тук метаморфозите на романтичната еротика са обиграни по един библейски начин и са перфектно нарисувани. Но, както каза Пенчо Кунчев, навсякъде по фестивалите го харесват, но не го селектират заради еротиката. А той е толкова красиво поетично-еротичен, какъвто е един сонет на Шекспир, например.
Геновева Димитрова: Друг филм, който прави много силно впечатление, е виталният „Лист хартия“ на Ася Кованова по сценарий на Христо Ганев.
Божидар Манов: Има определено израстване в нашата анимация. Ако преди се радвахме на хрумвания и малки анимационни вицове, намигвания, сега автори от различни поколения, включително и много млади, успяват да постигнат анимационна изразност, която носи сериозни и дълбоки смислови послания. Споменатите филми наистина са между най-добрите, а „Рози в нощта“ е много високо умение. И „Дърво от желязо“ респектира с дискретно графичен контурен рисунък. Ами „Виола“ на братя Гелеви! Анимация, направена с високо художествено майсторство и перфектна технология. И носи заявка за комерсиален успех. Неслучайно имат план да направят трилогия и да показват филмите заедно.
Геновева Димитрова: Да не забравяме втория „Щрих и стих“ – пет миниатюри по стихотворения.
Людмила Дякова: Оригинални и разнообразни авторски почерци с повече комуникативност и определено надгражда първия.
Божидар Манов: Предполага се, че собствената анимационна образност изнася авторовото послание със своя специфична лексика. Дали се получава тази перфектна спойка, в която текстът се претопява в рисунката и общият резултат е специфичен анимационен образ, който стига до зрителя? Или строфите си вървят, а на екрана – анимационните им илюстрации? Дали се получава този така труден синтез?
Геновева Димитрова: Според мен, сега по-успешно вървят към синтеза.
Божидар Манов: Да, в „Плитка вена“ на Йоана Александрова по Марин Бодаков, в „Последният ден“ на Далибор Райнингер по Мария Донева, в „Над нещата“ на Ина Николова по Стефан Икога…
Людмила Дякова: Този синтез е абсолютно постигнат в „Лист хартия“. Защото, макар да не е стих, текстът на Христо Ганев е много поетичен, философски, красив, а визията е напълно адекватна. Рисунката е леко наивистична, но бликаща от озареност, ирония, добронамереност. И искам да обърнем внимание на прелестната музика на Петър Дундаков.
Геновева Димитрова: Всъщност, той присъства на фестивала с три филма и съвсем различна въодушевяваща музика: още в „Тайният живот на Вера“ и „Нов живот“.
Людмила Дякова: Изобщо, музиката във филмите тази година е много добра редом с работата на операторите, които хвалим като мантра, но е напълно заслужено. И звуковият дизайнер Мариана Вълканова – непрестанно се чудя как успява в толкова много филми да намира адекватен подход и неизменно да е различна.
Божидар Манов: В главата си Мариана има пет фонотеки.
Геновева Димитрова: Да видим кога ще бъде следващият фестивал.
Божидар Манов: Би следвало да е догодина.
Людмила Дякова: Ако е пак през година, качествени филми ще останат незабелязани дори от нас.
6 декември 2019 г.
Пловдив