Вестник „К” живя кратко, но достойно. Това беше единствената истински независима медия в България. Вестникът не зависеше нито от политическата власт в страната, нито от опозицията, нито от олигархията, нито от родните и чужди фондации, а единствено от професионализма, етиката и вкуса на своите редактори и от финансовата подкрепа на своите читатели и приятели. Тази подкрепа беше недостатъчна, защото хората, които имат нужда от подобна медия в страната, се оказаха твърде малко. Едва няколко хиляди. Повечето от тях са хора, пряко ангажирани със създаването на т.нар. „висока“ култура: писатели, преводачи, театрални и кинорежисьори, архитекти, музиканти, художници, университетски преподаватели… Един малък елит, който едновременно четеше и пишеше във вестника. Този елит беше свързан с вестник „Култура” и остана лоялен на неговия редакционен екип, който създаде вестник „К”.
Краят на „К” е знак за отдавна започналия залез на една идея за културата, в която индивидът и обществото намират своята същинска цел и реализация. Тази култура е надполитическа, но същевременно е немислима без либералните политически ценности. Тя признава йерархията и авторитета, но без да ги абсолютизира, подлагайки ги периодично на критическа проверка. Тя е светска, но не изключва религиозната перспектива на съществуването. Със сигурност обаче е антиклерикална. Това е култура, която цени високо индивидуалния глас и различието и същевременно търси консенсуса, но един свободен консенсус. Точно затова изкуството е в центъра на тази култура, защото свободният, надполитическият консенсус е консенсусът на естетическия вкус. Тази модерна идея за културата има своята история и в нея епохата на европейския романтизъм има централно значение.
Тази идея днес се споделя от малцина. Не само в българското общество. Богатството на западните общества ни пречи да видим, че тя е в остра криза и там. В епохата на виртуалния капитализъм свободата не се мисли като творческо себеосъществяване в създаването и разбирането на изкуството и културата, а в утвърждаването на аза „такъв, какъвто е“, както ни призовава масовата култура. Азът „такъв, какъвто е“ е празнота или проекция на самата тази масова култура. Подобно себеутвърждаване не изисква никакви усилия и затова е приемливо за всеки. Социалните мрежи се оказаха невероятен усилвател на това себеутвърждаване на празнотата, въпреки че в началото на появата им имаше надежди, че те могат да стимулират дори обикновените хора да се превърнат в творци на самите себе си във виртуалния свят.
Освен консумацията, има и едно друго себеосъществяване на празнотата, което изглежда различно, защото за него наистина са необходими огромни усилия, но всъщност не е. Става въпрос за властта – политическа или финансова. Този тип „творчество“ по нещо прилича на творчеството в обичайния смисъл на думата, но същевременно е негово отрицание. Както художникът трябва да подчини материала си, така и човекът на властта и парите трябва да подчини своя. Само че неговият материал са другите. Ако в изкуството подчиняването на материала е необходимо, за да може смисълът да стане достъпен, властта над другите няма друга цел, освен самата себе си. В миналото властта, дори чудовищната власт, е имала някаква трансцендентна проекция. Днес тя сочи само себе си, т.е. нищото.
Комунистическата власт (а по-късно и демократичната) ценеше и цени йерархията в тази идея за култура, стремежа към консенсус и надпартийния й характер, защото погрешно ги разбираше като съгласие с официалния вкус и безкритичност към властта. Гражданите от своя страна виждаха в нея сигурен достъп до сигурен смисъл, който даваше почти трансцедентна утеха в безсмислието на онези години, но и високо социално положение, каквото без съмнение имаха хората на изкуството и културата тогава. Когато по-късно стана ясно, че тази идея за култура е едновременно критична към властта, разлюляваща сигурните смисли, а след падането на режима и социално непрестижна, тя беше изоставена и от властта, и от гражданите, а и от много хора на изкуството.
Посткомунистическата консуматорска култура не ни оставя голям избор: щастливи (по Хъксли) роби или цинични господари. Идеята за културата, която вестник „К” олицетворяваше, изисква усилия и призовава към носене на отговорност, т.е. пречи на щастието и не дава власт, а дори напротив – демаскира празнотата на властта, без обаче да призовава към революционна анархия. Затова тя е мразена както от щастливите роби, така и от циничните господари. Но тя е мразена и от революционно настроените активисти, интелектуалци и артисти, които се отнасят с подозрение към идеята за йерархията, авторитета и свободния естетически консенсус в нея. Така тази идея за култура постепенно се оказа в ничията земя между окопите.
Може ли да се измъкне от там? Със сигурност това няма да стане, ако настоява на елитаризма си, ако замръзне в снобската поза или разчита на декадентския си чар. Засега е по-добре да приеме поражението си и отново да провери идеята си за човека, без да се страхува от всички трансхуманистични пророчества.
