Телевизията не винаги е била скучна

Т

Обичах да правя това през седмицата – да събирам телевизия! Това са скучни занимания, скуката понякога е удоволствие. Размествах предаванията, подреждах ги, архивирах повтарящите се диалози, лица, кризи и катастрофи. Всекидневни файлове със свалени разговори между хора, които си говорят само през екрана… Какво ли ще се случи, ако сглобя тези диалози? Дали ще стане поредният скучен разговор в ефир?

Нямам си манифест на гледането, имах само суров материал. Веднъж вече се разделях с хората, които четяха за телевизия във вестник „Култура“, вместо да гледат телевизия. Затова тоя път ще оставя раздялата настрани. Вестник „К“ беше нещо друго. Беше усещане за това, че си станал нечий телевизор. Усещах взирането.

Илюзията, че всяко ново изобретение е по-вечно, е скучно повтаряща се.

Докато пишех колонките си през последната година, непрекъснато чувах едно специфично дигитално тюхкане. Колкото повече „дигиталността“ е смятана за природа на медиите, толкова повече се тюхкаме какво да правим с нея, как да я живеем. Подкастове ли да правим, че да спасим радиото, „рутина“ ли да спретнем във видеоплатформите, плащайки за пост-телевизионен пост-театър по пост-неслучилата се обществена пост-БНТ? Вестниците ли да спасяваме от дивашките пламъци на дигиталния обрат…

Нищо няма нужда от спасение! Всичко си е на мястото, само имаме нужда да се тюхкаме за нещо, иначе ще ни е скучно. Удоволствие е да се наблюдава редуването на цикли с човешка скука.

От тия редове в „К“ се роди желанието ми да изследвам нещо много специално: мечтая си един ден да открия датата, на която телевизията стана скучна!

Телевизията не е възникнала като скучна. Сега я мислим за досадна и отегчаваща. Постепенно започнах да търся кога се сменят погледите към нея.

В развитието на телевизията се редуват зуумването и панорамният поглед; редуват се средствата, които създават усещането, че докосваш гледаното в близките планове, и усещането, че се губиш в кадрите с панорамни снимки и перспективата.

„Нетфликс“ се върна към кавърите на уестърни. Уестърнът е бил най-добрият жанр за експерименти с техническите постижения, мамещи въображението, което трябва да спаси кинофилма от телевизията. Сега телевизията прави опит да играе с човешкото око, връщайки го отново към епохата на синхронизираните камери и екрана, който не е плосък. След еуфорията, обзела ни от зуумващата в порите на природата техника и проследяваща всяко седящо помръдване в реалити игрите, стана за кратко скучно. Пак следва време за новите стари технически изобретения с кадрите, в които важна е играта с перспективата. Цикълът на телевизията на запис свърши, победиха компаниите, произвеждащи новото поколение техника на „живото“ предаване на действителността. После – пак запис, след това – пак от мястото на събитието… В този цикъл от пикове на технически джаджи на битката за паметта и битката за реалното пресъздаване се върти журналистиката. Най-хубавото беше, че „К“ се четеше от телевизионните хора, чиято работа все по-трудно оценяваме. Откъде знам, че „К“ се четеше в телевизионни редакции ли?

„К“ ни служеше всяка седмица да се разминаваме спокойно с телевизионните хора в коридорите на фейсбук, изрекли текста в личните си бланкове. В телевизията бланк се нарича онзи кадър, в който само привидно няма нищо, защото нищото много често е черно, друг път има думи.

„К“ беше като стих от ‘Paint it black’ на „Ролинг Стоунс“. Оцветявахме в черно цветната днес телевизия и вестникът позволяваше да се гледаме в очите с хората, които я правят, хората, които от телевизионери, исках да превърна в зрители на тяхната работа. Но все някой пуска монета и сменя песента.

Благодаря на „К“, че ми позволи да събирам скуките на телевизията!

За автора

Жана Попова

Доц. д-р Жана Попова е преподавател във ФЖМК на СУ и телевизионен наблюдател на К.

Категории