Сбогом в бъдеще време

За втори път се сбогуваме с вестник Култура. Би трябвало да е по-лесно, но всяка раздяла е драматична по своему. Този път окончателно изгубваме един от последните анклави на духовен живот в нашето общество. Можем да скърбим, но можем и да разсъдим: както върху онова, което изгубваме, така и върху това, което сме имали досега. Смъртта на вестник Култура не е случайност, не е просто стечение на частни или обществени обстоятелства; тя е симптом на една голяма вълна, която все повече ни залива. Колко души в България имат все още нужда от вестник като Култура? Каква е средната възраст на тези, които четат Култура, при това адекватно на начина, по който тя самата би желала да бъде прочетена? И може ли все още Култура да произведе раздвижване на духовете, интелектуална драма около някаква смела идея, някакво спорно твърдение? Истината е, че вестник Култура говореше на идиолект, който все по-малко съвременни хора разбират. Тя беше зачената във време с други потребности и други проблеми. Продължи да бъде водач на интелектуалния авангард, докато тези потребности и проблеми се превръщаха в социални събития. Щастливи са всички, които преживяха отвътре на нейните страници онова време на тревожен подем; то ще си остане единствено в техния живот. Само че историята започна да се развива много бързо, тя така препуска напред, че вече губим представа кое е повече, кое е по-малко важно. По няколко епохи вече се сменят в границите на един човешки живот. Защо тогава очакваме, че един вестник може да бъде вечен? Защо да искаме невъзможното? Поредният хюбрис би изглеждал красиво, но само ако случи на бъдеще, което да се нуждае от него в някакъв легендарен план. Такова бъдеще засега не можем да видим. Затова пък можем да кажем с компетенцията на опита, който натрупахме през изминалите десетилетия: дали пък с Култура не се случва точно това, което е най-добро от гледната точка на някакъв все още невидим, непредвидим в настоящето бъдещ момент? За да бъде запомнена като епоха (може би дори в легендарен план), тя трябва да си отиде точно сега и точно така – с все още вдигната глава, все още себе си – вместо да гасне бавно в продължение на години, които задълбочават пропастта между нея и потребностите на новото време. По стъпките й остава споменът за едно достойно дело, за едно специално и носталгично време: когато вестник Култура беше не изключение, а симптом на обща култура. Много хора ще продължат да свързват спомените за нея със собствената си младежка (казвам го и в метафоричен план) отдаденост на илюзията, че обществото иска да бъде напътствано от интелектуални водачи. Че интелектът има значение. Че думите могат да правят политически събития, без да разчитат на съмнителна публична активност, която се изразява във викове от „Горе!“ до „Долу!“ и непременно „Оставка!“. А тези, които са били твърде млади, за да имат спомени от Култура, все някога ще изпитат усещането за липса, за празнота. И тогава нуждата от култура ще роди своя бъдещ вестник Култура. А може би мисля така просто защото съм писала за култура във вестник Култура цели двайсет и пет години…