Зейва яма

З

Животът ми бе прерязан през 2018, когато обезглавиха вестник „Култура“. За мен това беше Вестникът. Той беше моята школа, трамплин, оазис, платформа, любов. Това не беше просто единствената ми работа след НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, а щастие – да редактирам, да пиша, да измислям, да споря, да се смея. И кауза – да се отстоява свободата, достойнството, стилът, летвата, общността. Беше ми важно и естествено всяка седмица да се доказвам и да доказвам колко важно е безкомпромисното кино – българско и чуждо. Бях неизменно нащрек да не пропусна нещо съществено. Колкото и малко да бяха читателите ни на хартия, колкото и да ни четяха в интернет, щеше ми се да са първите, узнали за истинско събитие в киното. Не ме интересуваше кой харесва и кой мрази вестника, кой ме харесва и кой ме мрази – важно беше да няма компромиси.

През 1990 отидох в редакцията на „Александър Батенберг“, където беше просторно и вехто, иновативно и кефско. Започнах на пишеща машина, бързо продължих на компютър. Дойде и интернет. Идваха автори. Имаше уникална атмосфера. Наблюдавахме рушенето на мавзолея. Заедно преживяхме 11 септември 2001 на стария телевизор в стаята на Копринка Червенкова. После ни прогониха и отидохме на „Милин камък“. Там заживяхме още по-заедно. Автори не идваха толкова често, но пък си създадохме приятелства в квартала. И пак атмосферата беше работно-радостна. След всеки фестивал, у нас или в чужбина, се завръщах в редакцията като в семейство. Когато „Култура“ си отиде, радостта секна. Остана архивът. И крехката надежда, че нещо ново ще се роди.

И Христо Буцев измисли „К“ – вестник за критика, дебати и културни удоволствия. И приятели ни подкрепиха. Благодаря им от сърце! И Копринка се нагърби с неимоверната тежест да се грижи за новия вестник. И всички заработихме отново с каузата и удоволствието. Сами си разпространявахме вестника по книжарниците. За година и три месеца. Всъщност, последните три месеца бяха агония – и ти се иска да мислиш в перспектива, и не можеш; и планираш, и реализираш, и знаеш, че предизвестеният край наближава. Дойде. Празно ми е. Като чекмеджето на бюрото ми.

Както писах и в предишното сбогуване, една от най-любимите ми отговорности в „Култура“ и „К“ бе колонката „От пръв поглед“ – от 2000 г. до днес имам над 850. И ми се щеше днес да напиша я за „Перачницата“ на Стивън Фриърс, я за „Ирландецът“ на Мартин Скорсезе (и двата на Netflix). Но няма как. Сбогуването си е сбогуване.

Често през годините съм се обвинявала, че гледам на живота си като на репетиция, че всичко предстои. Точно сега, когато огромната част от професионалния ми път е извървян, по ирония на съдбата съм пред нов хоризонт. И ми е многострадално, и ми е любопитно. Както звучи заглавието на Ален Рене „Животът е роман“.

Но най-важното е, че след спирането на смелия бутиков вестник „К”, зейва яма, която не ми се вярва скоро да бъде запълнена. На зле вървят нещата в българските медии. Жълтории, навеждане, некомпетентност.

За автора

Геновева Димитрова

Геновева Димитрова е филмов критик, дълги години редактор и филмов наблюдател на вестник „Култура”. Сега е член на екипа и филмов наблюдател на К.

Категории