Това е последната ми колонка. В нея исках да пиша за прелестната книжка „Коледата на едно дете в Уелс“ от Дилън Томас (превод от английски Александър Шурбанов за „Лист“), за полезните и безполезните подаръци, за Чичовците и Лелите, за църковните камбани вътре в децата, за потайния и свят мрак, към който момченцето отправя няколко думи, преди да заспи…
Моята дума е само една: благодаря. И винаги ще бъде само тя.
През последните 20 години Вестникът – „Култура“ и „К“ – беше за мен основен идентификационен фактор; много по-мощен от Поезията и от Университета. Всъщност, вестникът беше и Поезията, и Университетът. На 20 декември т.г. пред мен ще зейне ямата кой съм. Не че бяха лесни години. Имаше напрежения – и вътре, и вън. Имаше смях. Имаше усещане за общност, за солидарност в същата тази общност, имаше памет за неудобната истина, която ни сплотява. Имаше битки, поражения и отново победи… Имаше сродства по избор. Имаше врагове. И достатъчно лицемери. Покрай вестника се сдобих с много приятели, с много учители, щастливо предрешени като приятели. За съжаление, стана тъй, че на тези страници съдбата ме застави да напиша и не един и два некролога на приятели. Самата ми представа за поезията, благодарение на „Култура“, беше сведена до новина. До „всичко, което не искате да се знае за вас“…
Връщам се в онзи ден преди 20 години, в който се суетя и пелтеча на ул. „Александър Батенберг“ 4 и обяснявам на Копринка Червенкова, че не съм учил журналистика – и нейната реплика, че писането се учи, но никой не може да те научи да бъдеш почтен, че най-важното е да си почтен. Видях какво е да си почтен, когато часове след назначаването на Делян Пеевски за шеф на ДАНС тя първа поиска оставката на правителството. Протестите още не бяха станали безопасен секси лайфстайл. Видяхме какво се случи впоследствие. Да, всичко, далеч не само това, се заплаща.
Помня и как проф. Зигмунт Бауман ни каза в интервю, на нас с Христо Буцев и Теодора Георгиева, че бъдещето не съществува: То е всичко това, което вие и аз правим чрез своите избори. Тогава изказването му ми се стори много красиво и утешително, но не съм сигурен доколко изобщо му повярвах. Но ето, всеки от нас направи своите собствени избори – и „Култура“ спира да съществува.
…В първата си колонка от „Ходене по буквите“ („Култура“, бр. 32/ 2009) съм отбелязал книгата „Бяла приказка“ на Александър Геров. И съм цитирал: Когато някой приятел идвал при него на гости, той му давал на тръгване поредното свое писмо до мъртвата си жена, за да го пусне в някоя пощенска кутия. На плика нямало марка, нямало град, пощенски код, улица, номер, нямало никакъв адрес. Аз, разбира се, изобщо не съм Геров, нито читателите са „мъртвата ми жена“… Само пощенската ми кутия вече е ненужна и разбита. Средствата за комуникация са други. Самата комуникация е друга. Останах си момченце между 80-те и 90-те, в тях е координатната ми система. Моят либерален свят си отиде. Кой знае, сигурно ще продължа да пиша журналистика. Наум.
И смъртта ще остане без царство! Лека нощ.
