Дано не изглежда самолюбиво, че ще вляза в този текст – за втория, окончателен засега, финал на вестник „Култура”, чрез себе си. Но знаци за предстоящи медийни бедствия се появиха още преди три години в моята лъкатушеща професионална биография, когато ми се наложи, заради ПИК, да напусна СЕМ, на който бях дългогодишен председател. Не виждах как мога да се противопоставя на (цитирам се) „агресивната риторика на едноименната онлайн медиа, която лесно минава в регистрите на враждебната реч, макар и не непременно по расов, етнически или религиозен признак”. А тя беше само част от започналата публична офанзива срещу изразителите на либерални идеи в обществото, все по-често назовавани с компроматни етикети от типа на „либерасти”, „соросоиди”, „протестъри” и пр. Тогава писах – „чувствам се прогонен” и потърсих културно убежище във вестник „Култура”, връщайки се след близо две десетилетия на работа там. Колкото да стана свидетел как самият вестник ще се окаже жертва на същата офанзива и най-напред – в резултат на консервативна санкция – ще загуби буквите от името си с изключение на главното „К”, а сега губи и него.
Впрочем, такава развръзка бе напълно предвидима, тъй като „Култура” е либерална емблема на български преход – мястото, което нито едно мнение не можеше да узурпира и затова всяко мнение можеше да прозвучи. Разбира се, става дума за емблема на културния либерализъм (а не в икономиката или политиката), който е ценностна система, на чийто връх е индивидът с неговите права, в продължение, конкретизация и модернизация на ренесансовия хуманизъм.
Донякъде случайно, но сякаш предвещаващо, вестник „Култура” (тогава „Народна култура”) се появява на бял свят, когато на Запад тръгва процес на либерализация в мисленето и самопреживяването на човека, постепенно преодолял ужаса от зверствата, на които Втората световна война е показала, че е способен, и върнал доверието към себе си. Но то вече не и в груповите идентичности, в масите, расите, класите, а в индивида.
1968-а ще направи следващата крачка: събитията през тази година на Запад (а според историческия контекст, и на Изток, в Прага) ценностно отъждествяват индивида с индивидуалната му свобода и мобилизират защитата й. Тя се приема като негово право да бъде такъв, какъвто иска да е (ти си себе си само когато си свободен). И хората излизат на барикадите под лозунга „Забранено е да се забранява”, за да се борят за отпадането на всички принуди, независимо от естеството им – на старите над младите, на мъжете над жените, на мнозинството над малцинствата, на подобните над различните… Вестник „Култура” в българската култура от Десети ноември насам бе една неотминаваща 68-а – закъсняла медийна компенсация на исторически несъстоялата се 68-а, която реанимира достойнството на индивида след половинвековното потъпкване на правата му.
Именно на Десети ноември дойде времето, в което вестник „Култура” задаваше дневния ред на дебатите в българското общество. Течеше последното десетилетие на ХХ век – след падането на Берлинската стена и преди падането на двете кули в Ню Йорк. Десетилетието на победилата либерална демокрация в евроатлантическия свят, когато изглеждаше, че оттук нататък тя само ще разширява териториите си. Така и стана, но колкото повече ги разширяваше, толкова повече либералната демокрация губеше тъкмо либерализма си. За да стигнем до време, в което България има някакво място в нея, но няма никакво място в България за вестник като „Култура”. Едва ли си заслужава да спорим дали това е логично или парадоксално развитие на събитията, или кой конкретно е виновен за края на вестника, защото изходът от спора няма да промени съдбата му. А тя е, че либералните му идеи бавно, но неумолимо го свалиха от медийната сцена и той остава в личната биографията на тези, които не се отказаха от тях.
Обаче рубриката на вестника за петдесетгодишнината от 1968 беше „68-а винаги престои”. Припомням го не с отмъстителна надежда, а защото свободата, която един вестник е дал на читателите си, не изчезва с него. И защото вестник „Култура” изчезва заедно с отстъплението на културния либерализъм в Европа, но то няма как да не е временно, тъй като културният либерализъм е най-значимото достижение на християнската цивилизация през цялата й история. Независимо че отрицателите му днес се смятат за по-добрите християни.
