Разговор с Никита Нанков по повод книгата му „Аметисти & ахати” (Сонм, 2018), чиято премиера беше на 25 октомври т.г. в София
– Да помечтаем: Кои наши покойни предшественици бихте искали да прочетат “Аметисти & ахати” (“А & А”)? И в български, и в европейски, и в американски контекст?
– Те вече действително, не само във фантазията ни, са прочели книгата, защото са установили традиции, които предполагат бъдещи развития. Мислейки как отделните стихотворения да станат концептуална книга, усетих post factum, че стиховете в “Аметисти: Нео-класика” са едва ли не пастиши, модели на минали поетики – но с усложнена строфика, фонетика, интонация, рима, теми. Пишейки, халюцинирах, че Яворов, Дебелянов, П. П. Славейков, Лилиев, Смирненски, Ханчев, Валери Петров, чуждите майстори на класическия стих биха писали така в началото на XXI век. Опитвах да се състезавам с големите на техен терен и ги канех те да се състезават на мой. Интелектуалната дейност е такова състезание. Да печелиш или да губиш е без значение, неизбежно и стимулиращо е съизмерването. Това взаимно четене – ние четем тях и те нас, поезията на XXI век се взира в поезията на XX век и обратно – е кардиналната идея на “А & А”.
– А на какви читатели, в това число между колегите, се надявате в днешна България? Особено при руинирането на литературно-историческата памет.
– Руинирането на литературно-историческата памет? Тази памет не е дадена веднъж завинаги, че да се руши. Тя постоянно се преправя като всяко дело човешко. Тя винаги е руина-строеж и никога постройка. Сега в България има много и добре осведомени читатели и писатели. Никога в България не е имало толкова много поети-учени. “А & А” предлага нещо и на по-неизкушения читател. Затова съм оптимист за читателите си.
Страница от книгата, нарисувана от автора
– Как ще се отнесете, ако ви лепнат етикета поставангардист или неоавангардист? Как изобщо се самоопределяте?
– Като човек пишещ, не обръщам внимание на персонални етикети, а като учен стръвно ги опровергавам. Платон и Аристотел пишат за докса и ендокса – общоприети мнения, които се приемат за истини. Те са основа на реторичното публично убеждаване. Етикетите са докса/ендокса – продукт на умствена леност, безкритичност, неосведоменост, мода, контраатака за вардене на собствена властова позиция. Етикетът умъртвява именуваното явление, прави го статично, непроменяемо. Той приема, че нещото е идентично със себе си и не отива отвъд себе си. Това, например, е една от философските причини Сартр да откаже Нобеловата награда за литература – той вижда себе си и света изобщо като живи, динамични и самопреодоляващи се. В средата на 1940-те години Сартр споменава бабка, която се нарича екзистенциалистка, моден тогава етикет, без да знае какво говори. През 1970-те години професор Никола Георгиев беше руган като структуралист от люде, които нямаха понятие от структурализъм. В последните години постмодернист стана поредната обида и самовъзхвала.
Един любопитен пример-сравнение за моя милост с етикет пост-нео-авангардист. Преди няколко години български литературни експерти отказаха субсидия за публикуването на “А & А”, пишейки следното за “Ахати: Нео-авангард”: “Втората част е много по-интересна със своята експерименталност (разбира се, твърде относителна, тъй като подобни експерименти от десетилетия се мислят като част от литературната история, а не от нейната актуалност). Проблемът, както и в първата част, е, че и тук често се създава усещане за самоцелност и недостатъчно овладян формализъм.” Но през 2008 г. в авторитетния руски журнал за чужда литература “Иностранная литература” бяха публикувани някои от авангардните стихотворения в “Ахати: Нео-авангард”. Публикацията бе дело на Евгений В. Харитонов, руски авангардист, познавач на руския и европейския авангард и преводач от български. Той открил мои нео-пост-авангардни стихове в интернет, превел ги на руски и ги публикувал в руски авангардни издания без мое знание (руският авангард е жив и днес!). Такава бе и публикацията в “Иностранная литература”, за която научих едва когато списанието ми поиска снимка за вече подготвените за печат материали. Услуга за услуга няма – Харитонов просто харесва моите неща и ги популяризира. В увода му към публикацията пише: “Но за българската поезия Никита Нанков е фигура не съвсем обичайна и, боя се, не съвсем разбрана. Работата е в това, че Нанков е пряк наследник на опита на руските футуристи, немските дадаисти и отчасти на френските творци на словесна комбинаторика (освен това отбелязвам, че Никита в равна степен блестящо работи и в парадигмата на традиционната, силаботоническата поезия). Колкото и да е странно, при очевидното богатство на експериментални прийоми в българското изобразително изкуство и драматургия (и в по-малка степен в прозата), авангардът (поне в неговия най-радикален, иновационен вариант) съвсем не се е прихванал в българската поезия. […] Впрочем, самият Нанков не обича да го наричат авангардист. На него повече му харесва определението “поет парадоксалист”. Той наистина строи поезията си на парадокси – езикови и смислови. Използвайки повторения и тавтологии, той довежда до абсурд речеви или смислови щампи […]; жонглира с езици – реални и измислени, впуска се в заум или изобщо освобождава синтаксиса, отвеждайки словото в звучарни висини [за руската звучарна/фонетична поезия вж. Сергей Бирюков. “Поэтический мастеркласс. Урок восьмой, звучарный” www.topos.ru/article/2155 – Н. Н.]. […] Нанков работи не само със заумното слово, не само със звука (в това неговата поезия ни отпраща пряко и едновременно към Хлебников и Кручоних, от една страна, и към немската конкретна поезия от Хуго Бал до Раул Хаусман, от друга [Велимир Хлебников 1885-1922; Алексей Кручёных 1886-1968; Hugo Ball 1886-1927; Raoul Hausmann1886-1971 – Н. Н.]), но и с графиката на стиха. […] Тези два текста [“Честита и мирна Нова година!” и “Ну, погоди!” – Н. Н.] са интересни не единствено от гледище на езиковите игри […], но и като необикновени образци на визуална поезия.” (“Иностранная литература”, 2008, бр. 7, с. 177-78; също http://magazines.russ.ru/inostran/2008/7/nn7.html). Извод? Отсъствието или присъствието на някаква литературна традиция определя дали един етикет е отрицателен или положителен.
Как се самоопределям? В България поезия пишат поне 1 000 души и съотношението комай е 3 или 4 към 1 в полза на дамите. Затова в поезията се самоопределям като барабар Петко с жените.
– На какво, според вас, се дължи актуалната у нас атака срещу постмодерната естетика? И какво иде след нея?
– Дължи се поне на три неща: първо, невежество; второ, страх от новото, което за някои вещае изтласкването им от културния талвег; и трето, слабости на постмодернизма. И обратното е вярно: постмодернизмът е и като високи токове – издига автора с такива обувки, прави го по-забележим и по-моден, често скандален, дава авторитет нерядко, без да е нужно той да познава издълбоко постмодернизма. За пореден път атаките срещу поредното ново старо нещо на Запад са закъснели в България. Например Гео Милев, най-гласовитият и осведомен пропагандатор на модерното изкуство в България редом с Пенчо Славейков, проповядва чисто изкуство в началото на 1920-те години – около 70 години, след като това изкуство развява бойно знаме във Франция. Подобно изоставане има и в ентусиазма му по символизма – минал етап в поезията на Франция и Русия. На Запад постмодернизъм и атаки срещу него има откъм средата на ХХ век. В България това, както казвате, е актуално през 2018 г. – пак 70 години закъснение… И друго: постмодернизмът атакува сам себе си чрез противоречията си – претендира за едно, а самите наративи на тези претенции правят обратното. Или друга вътрешна слабост – Умберто Еко през 1950-60-те години атакува масовото изкуство и критикува кича. През 1980-те години обаче Еко предлага критиката на кича, пременена с други термини, като (само)хвалебствие на постмодернизма.
Какво идва след българската атака срещу постмодернизма? Дано дойде и разбирането му.
– Какво предпочитате да постигнат вашите фантастични езикови игри – изумление, прогрес или смях?
– Ако не си играеш с езика, езикът си играе с теб. Тези игри, ако са игри, са виртуозност – същностното за всяко изкуство овладяване и надмогване на материала. Изкуство и виртуозност са синоними. Днес доста български писатели и учени хуманитаристи пишат зле – професионализирането и социализирането като писател или учен не гарантира добро писане. Не един издател отхвърля ръкописите ми с довода, че “днес така не се пише”. Не пиша, както се пише днес, а пиша, както се пише. Ако в моето писане игрите или виртуозността са единственото, което се забелязва, значи езиковата летва, определяща писателско-научната норма, е нисичка. Познавач на съвременната българска поезия определи “А & А” като виртуозност, която е по-важна от поезията. Ако изкуство и виртуозност се разделят, повтаряме Декарт, според когото съзнанието е отделно от мозъка – нещо, което модерната психология отрича. Убедете големите музикални изпълнители, че тяхната виртуозност не е музика; или Паганини, Шопен и Лист, че творбите им са виртуозни, но не са музика; или виртуозните импровизатори на пиано Моцарт и Бетовен, че свиренето им не е музика; или Леонардо, Микеланджело и Пикасо, че са твърде добри рисувачи, за да са художници…
– Как изглежда съвременната българска литература и култура откъм Съединените щати? Сещате ли се там за хитроумното понятие, което бяхте изковали някога – селоград?
– Не съм страстен читател на съвременна литература. Съвсем непостмодернистично предпочитам класиката, канона. Проблемът селоград е общолитературен – не само български, но и американски. Това са литературни и културни изоставания и догонвания, липси и влияния, комплекси за малоценност и свръхценност. Пример за селоград е оценката на моите пост-нео-авангардни стихотворения в България и Русия. Селоградът е безкрайна културна тема. Като учен компаративист много се занимавам с тези въпроси…
– Академичната ви работа поощрява ли експерименти като събраните в новата ви книга?
– Първо, не деля научната си работа от писателствата си, те са едно. Разлики има, но коренът и плодовете са общи. Второ, за мен “А & А” не е нова книга. В приблизително същия вид тя бе готов ръкопис около 2011–2012 година, а първите идеи за книгата са от 2006 година. Заглавието е отпреди 2005-2006 година. Най-старите текстове са от около 1984 година, почти всички рисунки са от 2000 година. Повечето стихотворения са правени месеци и години (датите на написването им са в края на книгата). Дизайнът като моя визия е от 2011–2012 година, а е правен с безбройни мои придирки от талантливата Ваня Грозева от 2013 до 2018 година. През тези дълги години съм имал различни интелектуални и житейски преживявания, които са влияели при писането, дизайна и концепирането на “А & А”. Затова мисля, че книгата е многослойна, което е едно от качествата й.
– Моля, ако той не е поредната ви шега, пояснете какво точно означава вашият “Манифест на поезията на XXI век”.
– Добрата шега е сериозна. Жанрът манифест дръзко претендира да владее времето, като го дели на преди и след себе си. “Преди” е лошо, “след” е добро – и причината е преобразяващата мощ на манифеста. Манифестът управлява времето с прорицания и така обръща бъдещето в минало; онова, което е потенциално и несигурно, става уж ясно и изчерпано. Във философската херменевтика обаче има концепцията опит – разминаването между нашите планове и действително ставащото. Невъзможността да се управлява рационално времето е човешко, а арогантната увереност, че то може да бъде владяно по наш вкус, е нечовешко (Чехов показва човешкото и нечовешкото като функции на времето и опита). Следователно, манифестът цъфти на границата на човешкото и нечовешкото. “А & А” уж завършва с “Манифест на поезията на XXI век”. “Манифестът” всъщност е три последователни картинки, наслагани една върху друга: а) самонадеян поет от началото на XXI век сяда да напише манифест в осем точки; б) той се убеждава, че това е невъзможно, смачква и захвърля листа с осемте празни точки и отива да разведри пламналата си глава в парка; в) листът е намерен от малките му деца, които нарисуват на него момченце и момиченце. Идеята е, че поезията на бъдещето е непредвидима, тя не се пророкува рационално, а се прави практически от бъдещите хора. Днешните човеци трябва да са мъдри и смирени и да оставят бъдещето на децата си. Понеже “А & А” е книга за взирането на поезията на XX и XXI век една в друга, подобно манифестно фиаско е закономерен пред-край на книгата. Истинският край е задната корица – чрез аметистите/нео-класиката, ахатите/нео-авангарда и посрамения “Манифест”, днешното и вчерашното постигат нова, критическа яснота за себе си и за другия.
– А какво вече наричате Родина?
– Неоплатоничен отговор: Родината за мен е там, където духовното е по-важно от материалното. Географията, паспортът, езикът не определят изцяло Родината, а бездуховността е не-Родина. Такъв е смисълът на началото и края на “А & А”. Краят на второто стихотворение е: “Изчезвам, всмукан от зеленото, / и виждам – като ослепявам – / сред весела вселенна плява / нетленното как става тленно.” А последният стих в книгата е: “RODINA / (do Ruski pametnik hotel)”.
21 октомври 2018 г.
Шанхай-Париж
Въпросите зададе Марин Бодаков
Никита Нанков е учен, интердисциплинарен компаративист, който понякога пише не съвсем лоши стихотворения, поеми и кратка проза. Напуска България през 1992 г., защото, както той твърди, иска да отиде някъде на по-широко и по-високо.
