„Скитникът и неговата сестра“. Разказвачът Димитър Талев и художникът Борис Георгиев
Димитър Талев има разказ “Скитникът и неговата сестра”. За пръв път той е публикуван във в. “Зора” през 1935 г., без промени е пренесен в сборника “Златният ключ” отново от 1935 г., после е препубликуван през 1941 г. във в. “Македонска трибуна”, а с незначителни промени – в “Златният ключ” през 1943… Текстът шества през времето дори като матуритетна задача.
Борис Георгиев има картина “Скитникът и неговата сестра”. Картината е от 1918 г. Срещаме датировки и от 1919. Произведението има едноименна версия и от 1942 г. (Заглавието на картината е именно “Скитникът…”, а не “Странникът…”, както неведнъж се среща в различни албуми и каталози – именно като “Скитникът…” тя е заведена в инвентарната книга на Националната художествена галерия, а разминаването се дължи на превода на заглавието от немски. За последното уточнение съм задължен на Пламена Рачева, най-добрата специалистка по Борис Георгиев.)
Заглавията съвпадат. И какво от това? Дали обаче съвпадат само заглавията? Има ли фактическа връзка между двете творби? Дали двамата автори са се познавали? Дали разказът е “съчинен” по картината? Може ли картината в даден момент да бъде илюстрация на разказа? И какво днес наричаме изобщо междутекстовост – особено, ако тя е между словесно и визуално изображение?
Да се върнем към разказа.
Двама основни герои. Той е Игнат. Ако преведем името му – Огнян. Тя е Мира. И това далеч не е единствената подсказка за противоположности в Талевата притча. Той е мъж. Дори повече от мъж. Тя е жена. Повече от жена. Те са брат и сестра. Те са сираци. Ако се доверим на юнгианската психология, сирак и скитник са архетипи на човешката психика. В разказа Мира ще остане сирак. Игнат ще се превърне в скитник. Първоначално те са в симбиотична връзка, силно взаимосвързани: Мира се отнася с Игнат не като с човешко същество, а като с кукла. Тя го храни, топли и закърпва. Буквално и метафорично. Игнат е пленник на Мира и домашното огнище, което тя поддържа. Затова, дочувайки неясен повик, непобедима сила – повик за психологическо развитие – Игнат ще започне да скита. Ще напуска последователно дома и градината, ще напуска селището – за да се променя и расте. И колкото повече се отдалечава от Мира, толкова повече същата Мира властно ще го привлича: да се завърне в родния си дом. Мира го очаква. Навсякъде Игнат е сам без Мира. Каквато и омайна природна красота да види по време на своите странствания, на каквито и житейски противоречия да се натъкне по пътя си – защото той познава човешката съдба между добро и зло, между любов и омраза, между ненаситно себелюбие и тиха саможертва – сякаш всичко се уравновесява вътре в него и той го приема спокойно. Спокоен е в своето вечно неспокойствие. Но той носи на Мира чрез разказите си целия свят навън, който тя не може да види.
И нейният скръбен образ го придружава навсякъде. Игнат я утешава мислено за отсъствието си, като думите “звучеха като песен в сърцето му”. Както казах, колкото повече Игнат несъзнателно се отдалечава от Мира, толкова повече иска да се върне. И тя действително го очаква на прага.
До един момент. Докато вместо Мира го посреща нейното дете. Сестрата се е омъжила. Макар и Мира да твърди, че родният дом е винаги отворен за нейния брат, той вече няма дом – мястото му е заето от недружелюбния й съпруг. Мира има право на свое щастие. Мира и Игнат вече не са едно и също цяло.
Ако се позовем на Каръл Пирсън, авторка на “Героят в теб” и изследователка на личното израстване и шестте архетипа, с които живеем, какво ще научим за Игнат през фигурата на Скитника?
Мира и Игнат сякаш живеят или са проявления на различни архетипи. Те не могат да останат заедно. Мира остава при страданието, докато Игнат избира приключението, благодарение на което ще стане цялостен – и той може да открие своята цялостност само като надрасне потребността си от Мира. Цялостността всъщност е независимост. Игнат е аутсайдер. Той търси своите истини и своята красота. Не тези на Мира. Но споделя откритията си с нея.
Всъщност, финалът на “Скитникът и неговата сестра” не е трагичен – Игнат просто започва нов етап от пътуванията си. Вече без Мира. Той се е променил. И е успокоен, каквото и да му се случи. Всъщност, именно неговото пътуване позволява на Мира да се омъжи и да има дете, да усвоява пълноценно своето равнище. А Игнат вече не се страхува нито от близостта, нито от самотата. Той не е знаел какво и защо иска, но вече го знае.
Юнгианската аналитичка Каръл Пирсън казва, че скитниците не научават урока си изведнъж. Те научават първоначалния урок – и после се връщат към него. Така, както Игнат се връща при Мира неведнъж, за да узрее за мига, в който няма да се върне никога при нея и родната стряха. От симбиозата и психологически инцестната връзка с брат си Мира ще премине към реален брак с друг мъж. А Игнат комай сключва брак със самия себе си и така избягва чудовищата на конформизма. Игнат вече е независим. И може да изпитва истинска близост. Каква ще бъде съдбата му по-нататък? Дали ще стане воин, който умее да контролира слабостите си, няма да научим никога.
Вероятно няма да научим никога и още една история. Възможно ли е разказът на Талев да е, простете, съчинение по картинка. Така, както по Борис Георгиев са писали Теодор Траянов (виж цикъла “Освободеният човек”), а и Йордан Ковачев. И както най-вероятно му пише стихотворно сестра му Катя, през 1915 г: “(…) О, мой братко, ти си тъй уморен,/тъй си слаб и немощен./ Очите ти са мътни и пълни със сълзи,/ челото ти е бледо, мъртво, устата суха и неми./ Ела с мен! (…) Напред, братко мой, напред с твърди крачки. Напред през знойната пустиня,/ напред към правдата, напред. Тогаз аз до твоите бледни устни/ ще поднеса нектар от най-прекрасните цветя. /Там има лек за твоето сърце/ и светлина за тъмната душа.(…) макар вече да се е стъмнило, аз пак/ ще тръгна, ще тръгна, защото повече не мога да чакам.” (27.02.1915 г., Флоренция). Писмо, което потегля от неговите картини – за да стигне до знаменитата “Скитникът и неговата сестра”?
Или архетипът на скитника е извънредно могъщ в духа на онова време – и двамата творци, Димитър Талев от Прилеп и Борис Гергиев от Варна, гледат, независимо един от друг, в една и съща посока?
Ето какво пише дъновистът Боян Боев за прочутата творба със скитника и неговата сестра: “Тази картина е нарисувана след смъртта на сестра му, с която са живяли в планината. Тая картина представлява автобиография на художника, както се изразява самият той. На преден план е нарисуван самият художник en face. До него, от дясната му страна, е в профил сестра му, но не като плътна материална форма, а като ефирно същество с извънредна нежност и съсредоточеност на лицето. Главата й е украсена с маргаритки.”
Тук веднага ще прережа описанието на Боян Боев с фрагмент от разказа на Талев:
“В минути на почивка през тихи летни вечери или върху меката трева под звездите, или пък край някое гостолюбиво огнище, мислите на скитника се връщаха стъпка по стъпка по изминатите пътища. Като бели птици прелитаха над напуснатия бащини дом и крилата им се преплитаха със синята лента чад, която се извиваше над родната стряха. Тогава Игнат усещаше как до пламналите му страни се докосваха нежни пръсти и пред очите му се изправяше скръбния образ на неговата сестра. Той протягаше ръце към нея и я утешаваше с думи, които звучеха като песен в сърцето му.”
Да, продължава Боян Боев, “тая картина прави необикновено впечатление. Тя приковава човека. Сестра му била необикновена по чистота, идеализъм. Тя била една от редките натури. Той чувства, че тя е постоянно с него, че тя е във вътрешно общение с него, той чувствува нейното присъствие. Трогателни, задушевни са били връзките между двете души. Споменът за нея стои свят в душата му и когато заговори за нея, говори с особена нежност на гласа и особен жар.” Или, както пише Ирина Михалчева в своята монография за художника, “душата й продължава да го следва в житейския му път”. (И тук, сещайки се за стихотворението на Катя, не може да не се запитаме кой кого следва – скитникът сестрата или сестрата скитника?)
Сам Борис Георгиев казва: „Случи се моят път да бъде тоя на странника мечтател, който минава през живота без някаква практична цел, от място на място, със своите блянове, радости и скърби, афоресан от практичните и „порядъчните хора” като чудак, непрокопсан, авантюрист, чиято най-голяма утеха е била съзерцанието, непосредното общение с природата и интимната духовна дружба с хората”.
Борис Георгиев е скитник, какъвто вероятно никога не се е раждал по българските земи, неслучайно той прозира в “Странстващият пастир”. Варна, Одеса и Киев, Флоренция, Бразилия, Танжер, Индия, Арл, Мюнхен, Рим, Норвегия… Изреждам оскъдно, напосоки. Той скита по света. Но, за разлика от героя Игнат, Борис ще бъде последван от сестра си, която ще почине във Флоренция, а той по-късно, отишъл си в крайна бедност, ще бъде погребан в гроба й.
Струва си да напуснем терена на буквалността – и да зарежем първоначалните си въпроси. Да не ни интересува нито датировката на двете произведения, нито дали техните автори са се познавали и другарували. Да забравим за изкусителната интерпретация, че брат и сестра са обичайните обръщения в средите на Бялото братство, че един от химните на Дънов гласи: “Странник съм на тоя свят, никого не познавам, освен Тебе”.
Каква е целта на това упражнение? Нека чуем Биляна Курташева от увода на последната й книга „По ръба на сравнението”: “Целта е максимално да се освободи потенциалът на текста да означава повече и различни неща, като се свързва с други текстове и контексти отвъд ограничението на фигурата на неговия създател. Смисълът се схваща не (само) като творение на автора, а като конструкт на читателя, т.е. смисълът не е веднъж завинаги даден, предопределен от писателско намерение, а нещо подвижно и множествено.”
И изобщо, какво се случва, когато четем/препрочитаме творбата на Талев, след като сме гледали творбата на Борис Георгиев? Случва се това, че благодарение на картината разбираме повече разказа. Че Мира е повече вътрешно, отколкото външно състояние на Игнат.
А аз мислено преформулирам заглавието му като “Скитникът и неговата анима”. Или “Скитникът и самоосъзнаването на неговата анима до пълното освобождение от нея”. Ако се основем на картината, ще видим как тя ни поощрява да видим вътрешната женска част на един мъж, която отговаря на най-дълбоката му реалност, и ще го отведе – като водач на неговата душа – през споменатите в самото начало парадокси към индивидуация, към баланс и, ако цитирам на финала Талев, към радостите на волния скитнишки живот и скръбта на самотника.
Бел.ред. Текстът е представен на „Димитър Талев – кодът на историята и лабиринтите на настоящето в литературата”, научна конференция с международно участие, посветена на 120 години от рождението на писателя и организирана от Института за литература при БАН и Министерство на културата.
