„2. Разходни политики за периода 2019-2021 г. (от стр.62 до 137, 28052 думи)
2.13. Политика в областта на културата (от стр. 101 до стр.104, 1325 думи или 4,72%)
Стратегическите цели на политиката са насочени към създаването на условия за устойчиво културно развитие и духовно консолидиране на нацията, утвърждаването на българската национална идентичност чрез изграждане образа на България като страна със самобитна култура и уникално културно наследство, активирането на международната дейност за популяризиране достиженията на българските творци и повишаване конкурентоспособността на българския културен продукт.“
Из Мотиви към законопроекта за държавния бюджет на Република България за 2019 г., стр. 101, http://www.minfin.bg/bg/1234
Фрази като горната умиляват. Разминаването между декларациите и реалността е толкова очевидно, че се чудиш – да се смееш или да плачеш.
Все пак, нещо вярно има и то е, че:
– през 2019 г. се навършват 30 години от началото на т.нар. преход (наясно сме, че не е ясно кога и как ще приключи);
– през същата година ще отчетем и 28 години от съществуването на Национален филмов център.
Два емблематични (почти) юбилея, даващи основание да се вгледаме в обещанията на политиците и в реалния ефект от тях.
И така, през годините и най-вече в предизборните си речи политиците обещават, че парите за функция „култура” щели да достигнат 1% от брутния вътрешен продукт. Също така на думи, от 2014 г. насам, г-н Вежди Рашидов (понастоящем председател на парламентарната Комисия по култура и медии) все се „бори“ за достигането на този 1%. В действителност обаче, процентът непрекъснато се движи надолу, като в бюджета за следващата година ще достигне най-ниското си равнище от 0,46%. Но малката разлика от 0,19% спрямо 2008 се равнява на едни 220 милиона лева. В същото време, съвсем неотдавна министърът на финансите Владислав Горанов публично заяви, че „във всеки един бюджет има политика“.
Точно така, политика има. И приложената в бюджета за 2019 г. показва, че културата, която уж трябваше да консолидира нацията, да способства за утвърждаването на идентичността й и пр., и пр., де факто няма значение за управляващите. Очевидно е също, че и киното (като един от важните елементи на културата) не представлява интерес за тях, независимо от заложеното „популяризиране достиженията на българските творци и повишаване конкурентоспособността на българския културен продукт“.
За съжаление, трезвият анализ на числата не помага захаросаните приказки да станат истински. Точно обратното, не премерените обещания продължават да горчат – най-вече, защото са неискрени.
Какво се случи във и на българското кино?
От направените през 1991 г. реформи в киното и очакваните промени, не се изпълни най-важната – тази за неговото финансиране. Все още продължава да се мержелее поизтощената мечта за преобразуването на агенцията във фонд с приходи от потребителите на филми: телевизионните оператори, интернет доставчиците, киносалоните и чак най-накрая държавния бюджет. През 2003 г., след проведените срещи с тогавашните министър-председател и финансов министър, мечтата изглеждаше реална. За съжаление, част от кинаджиите се подведоха по хибридния Закон за филмовата индустрия и по лансираната клетва „по-добре лош закон, отколкото никакъв“. Междувременно центровете за театър, книга, музеи и пр. просто изчезнаха от правния мир и Министерството на културата бързо забрави за необходимостта културата да се подпомага на „една ръка разстояние“. Вярно е, че в условията на тотална централизация Националният филмов център оцеля, но на висока цена – бе оставен сам на себе си. От първа, действително реформирана структура в източна Европа, институцията днес е на едно от последните места. Независимо от ранното членство на страната ни в Евроимаж (1993) и в МЕДИА (2004), отсъствието на политически интерес, а оттам – и на адекватни решения в полза на българското кино, ни оставиха в условията на една пределно архаична правна рамка. Единственото, което тя успя да направи, е, че осигури някакъв жизнен минимум на българския филм. Всичко, последвало през годините, продължаваше да се случва в условията на не променящия се, крайно старомоден модел. Независимо че през 2007 г. финансирането бе дори увеличено, ефектът от това увеличение беше твърде кратък. През 2009 г. предвидените 16 000 000 лева в закона за държавния бюджет се превърнаха в 11 430 000, за да се сринат до 8 799 328 през 2010 г. Като цяло, между 2009 и 2017, недофинансирането от определените суми за филмопроизводство със Закона за държавния бюджет вече е в размер на 9188 560 лева. Тази „тенденция“ ясно показва очевидния недостатък на закона, а именно липсата на допълващи финансови източници, която на практика кара държавната субсидия да се задъхва. Особено в моментите, когато, по едни или други причини, МК реши да използва финансирането на проекти като буфер в собствения си бюджет.
През 1997 г. България ратифицира Европейската конвенция за трансгранична телевизия. През 1998 г. се появи Законът за радио и телевизия. През 2007 г. България стана член на Европейския съюз. От 2010 г. е в сила и Директивата за аудиовизуалните медийни услуги. Да, обаче Законът за радио и телевизия непрекъснато се „усъвършенства“, като до днес в него има 55 изменения и допълнения, но има и един свещен текст: „когато това практически е възможно“. Стане ли дума телевизионните оператори да (до)финансират независими продуценти, това никога не е „практически възможно“. Допреди няколко години Българска национална телевизия подпомагаше някои филми, но и това вече е минало. Ето че и там законовото й задължение да отделя за филмопроизводство 10% от годишната си субсидия отново се използва като буфер в собствения й орязан бюджет.
През 2001 г. софийските киносалони бяха продадени на безценица. Бързо се превърнаха в магазини, бинго зали или бяха просто оставени да се рушат, за да могат да бъдат „заместени“ от бизнес центрове. През 2006 г. софийските кина бяха последвани от Киноцентъра. Инфраструктурната база на българското кино изчезна.
Само изброяването на горните факти ни довежда до всеизвестния, но удобно забравян от политиците извод: нормални условия за устойчиво развитие на българското филмово изкуство няма.
Независимо че имахме на разположение четири години, успяхме да пропуснем сроковете за задължителното хармонизиране на законодателството ни с европейските изисквания. Стигна се до унизителната ситуация Европейската комисия официално да ни пита (по-конкретно министъра на финансите) дали страната ни не се е отказала да подпомага национално си кино посредством механизма на държавна помощ… Има ли все още останало нещо, което е в състояние да защити милите приказки за уж някаква грижа към киното ни, което ще рече – към неговите създатели. Единственото при това принудително законодателно „раздвижване“ беше направено набързо и без много мисъл. От 06.03. 2018 г. парите за отделните проекти намаляха и ще продължават да намаляват, тъй като средностатистическият бюджет ще пада. Така практически се увеличава възможността за падане на парите за кино като цяло. Законът ще се изпълнява, а филмите ще стават все по-малко и все по-любителски. Опитът на управляващите от 2010 г. – пари за кино да се дават „при възможност“, ще може да бъде реализиран напълно. Към това със съжаление следва да се добави, че страната ни все рядко ще може да бъде наричана надежден партньор в европейски копродукции. Като следствие, българските продуценти ще изпитват трудности при намирането на партньори за своите проекти в чужбина.
За съжаление, предложените промени във внесения законопроект няма да променят нищо съществено и важно. Те само ще допринесат филмопроизводството ни да бъде „успешно“ блокирано за трети път, за да се върне в обичайното си състояние на жалко съществуване. Впрочем, първите симптоми вече са налице…
Какво се случи с приемането на Закона от 2003 г.?
Привидно всичко се демократизира. Създадоха се Национален съвет за кино, Финансова комисия, Национални художествени комисии с членове, предлагани от самите гилдии. Предвид дадената възможност за „демократичен избор“, някои колеги започнаха да членуват в повече от една гилдия; те, от своя страна, се раздвоиха и разроиха. Всяка групичка настояваше да има място в тези ключови органи. Само че, по закон, „органите“ са консултативни и на практика никой от членовете им не носи юридическа отговорност за поведението и действията си. Резултатът? Няма конкурсна сесия, която да не е последвана от скандал.
Липсата на законови изисквания за спазване на срокове и колективната безотговорност доведоха до положението някои филми да не тръгват с години и така да бъдат блокирани средства за реализацията на други.
Отсъствието на каквито и да е професионални изисквания към продуцентите също даде своите плодове. Стигна се до абсурдната ситуация, в която, вместо да продължи или най-малкото да наложи свой собствен режим на контрол, действащ и.д. директор на НФЦ публично да обвинява всички продуценти в измами. Да, вероятно има недобросъвестни колеги, но има и достатъчно такива, които не са. Въпросът е кой, кого, как и защо „контролира“.
В резултат, младите колеги не успяваха да се включат пълноценно в процеса. Породи се напрежение „млади“ – „стари“.
Какво трябва да направим?
В политическата обстановка на „стабилност“, която обаче не носи повече филми, т.е. повече работа, на първо място трябва да успеем да се обединим. В края на 2010 г. успяхме. Сега ни се налага да се доказваме отново. От съдбовно значение за киното ни и за всички нас е изработването на нов Закон, в който да залегнат следните основни положения:
- Националният филмов център да придобие статут на фонд или институт (както е в скандинавските страни) с извънбюджетна сметка;
- Институцията да бъде управлявана от три- или петчленен съвет на директорите, който да изпълнява функциите на Националния съвет и Финансовата комисия;
- Да се провежда сесия след натрупване на 10-15 кандидатстващи проекта;
- Художествените комисии, оценяващи проектите, да бъдат избирани с жребий от широк кръг сценаристи, режисьори, оператори, художници, продуценти, критици и изявени представители на културата за всяка сесия.
- С режисьорите и продуцентите на проектите, класирали се на първите пет позиции, да се провежда събеседване с оценителната комисия и управителния съвет на институцията, за да се вземе окончателното решение кои от тях да бъдат финансирани.
- Филмите да не се финансират „на калпак“, а съобразно тяхната сложност.
- Да се стимулира търсенето на копродуценти извън страната, за да може родното кино да излезе на глобалния пазар. Тази практика донесе успехите на румънското, сръбското, грузинското, турското кино… За щастие, въпреки трудностите, и българското кино, успя да се наложи с някои заглавия, като „Източни пиеси“, „Урок“, „Слава“, „Безбог“, „Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син“, „Съдилището“, „Посоки“, „3/4“, „Ага“ и други;
- С оглед на това, да се стимулира и създаването на копродукции с миноритарно българско участие;
- За първи пълнометражен игрален филм да се въведат квалификационни изисквания режисьорът и продуцентът да имат натрупат опит и да са реализирали преди това поне два късометражни филма по реда на новия Закон;
- 10. Да се помага на завършващите висшите училища да снимат повече късометражни филми в професионални условия.
Да настояваме нормите за квоти продукция от независими продуценти в Директивата за аудиовизуалните медийни услуги да се превърне в задължителна норма за всички телевизионни оператори в България и да отпадне текста „когато това практически е възможно“.
Да настояваме българските филми да се разпространяват нормално, като за тях отпаднат VPF таксите, да се спазва квотата за определен процент присъствие на екран във всички часови пояси; рекламата на български и европейски филми да се излъчва безплатно от телевизионните оператори и тя да не се отчита в нормативно определеното им рекламно време.
Да настояваме да ни върнат кино „Модерен театър“ и то се превърне в средище за прожекция на български и европейски филми.
Да настояваме да се отделят средства за изграждане на хранилище на Българската национална филмотека, в което да се съхранява българското филмово наследство и неговото дигитализиране на съвременно техническо ниво.
Бихме могли да настояваме за всичко това!
Ако се обединим!
–
Бел ред. Поправките в Закона за българската филмова индустрия бяха приети от пленарна зала на първо четене на 8 ноември 2018 г.
Вестникът е готов да предостави място за дискусия по повдигнатите въпроси.
