Описанието на бягството се вижда най-често през призмата на покоя. Липсата на родина не е нищо лошо.
Илия Троянов[1]
Митологичният поглед към света
Темата е стара като света и съществува, откакто има човечество. В превод от гръцки думата еxodos, еxodus означава бягство на голяма група хора от една страна, определена местност или регион на света. С еxodos се обозначава финалната сцена в гръцката трагедия, завършваща като раздяла с живота и отиване в царството на смъртта. Преминаването от едно екзистенциално измерение в друго означава едновременно с това освобождение, достигане до вътрешна и външна свобода. Бягството на Мойсей от Египет с дванадесетте израелтянски племена е описано в библията (втора книга Моисеева) именно като еxodus. „И Мойсей каза на своя народ: Не забравяйте, че по-рано вие бяхте роби“.
Идеята за мита и митологичното пронизва изкуството на всички епохи. Типично за нея е съживяването на определени архeтипи, които при всеки автор, конкретни произведения или сценична интерпретация се тълкуват по различен начин. Така митологично и политически актуално, извисено и злободневно образуват всеки път нова симбиоза. Невралгични феномени като тези за емиграцията и миграционните процеси в света получават чрез изкуството художествена значимост, екзистенциални моменти от човешкия живот достигат митични мащаби.
Биологичният поглед към света
Когато много обекти се движат гъсто в пространството, се образува облак. Такава е глобалната звукова картина в моите произведения или както аз я наричам – Wanderklang.[2]
Адриана Хьолски
В биологията съществуват две понятия, свързани с поведението на дивите животни, рибите или насекомите по време на миграция или при внезапна опасност. От различните локални огнища движението на живите същества се преобразува в единен модел на движение (Schwarm), който всеки момент може да измени своята форма, скорост и характер на движението. При възникване на неочаквана, застрашаваща живота опасност – природна катастрофа, пожар, земетресение, война – швармът се превръща в Stampede: това е внезапното хаотично бягство на животински или човешки маси, поставени при екстремни обстоятелства. Такова, предизвикано от паника масово бягство, белязано от агресии, сблъсъци и неочаквани промени на движението, е източник на огромно количество акумулираща се, но и разрушителна енергия.
В метафоричен план тези биологични феномени могат да бъдат отнесени и до голяма част от музиката след втората световна война. С появата на електронната епоха, музиката на Щокхаузен, Лигети и Ксенакис, достигайки до Луиджи Ноно (особено Прометей) и такива постмодерни явления като например творчеството на Адриана Хьолски, в музикалното формообразуване настъпват съществени промени. Това е свързано с движението, взаимоотношението и видоизменението на огромни звукови маси, чиито ход, ритъм и характер в повечето случаи изглеждат непредвидими. Образуват се нейерархични, многоизмерни самоорганизиращи се системи, основани върху непрекъснатата метаморфоза. Организирано и хаотично често възникват симултанно, достигайки до онази експлозивна граница, където натрупаното напрежение се превръща в енергия на разпада. Тоталността на движението на хетерогенните фактурни пластове измества познатите от класико-романтичното мислене затворени форми и ги превръща, както и при природните явления, в комплексни, самоорганизиращи се под влияние на сложни вътрешни взаимоотношения отворени системи. Творческият акт придобива характера на една „малка космология“, по определението на Пиер Булез[3]. В това негово разбиране се отразяват модерните схващания за комплексността на света и представата за универсума като динамична и непрекъснато видоизменяща се система.
Бягащият човек
Водещите уседнал живот завиждат на номадите заради тяхната свобода, но никога не биха сменили съдбата си с тяхната.
Илия Троянов[4]
Бягащите хора са навсякъде между нас. Те са в медийното пространство. Получаваме ли обаче истинска представа за количеството жертви на войни и насилие, за безбройните хора, прогонени от домовете, родните им места и родината им? От друга страна, наясно ли е всеки от какво му се налага да бяга? Не ни ли се иска понякога да избягаме от самите нас, от нещо, което ни гложди, което ни пречи да се чувстваме в съгласие със себе си и със света? Не търсят ли много хора спасение от измъчващите ги вътрешни проблеми именно в бягството, в смяната на територията?
Всеки човек е самостоятелен индивид. Всеки има своите мечти и съкровени желания, всеки има право на място под слънцето. Невъзможността те да бъдат осъществени изпепелява душата, превръща вътрешния свят на човека в апокалипсис. Изследването на ирационалния свят на кошмарите – много често и като клинична диагноза, е тема на експресионизма, чиито ненадминати върхове в музиката са монодрамата Очакване от Арнолд Шьонберг и Воцек от Албан Берг. Днес полезрението на съвременното изкуство надхвърля душевната драма на отделния човек. Художникът все повече се превръща в сеизмограф на масовите феномени, предизвикани от глобалните събития на планетата, разрушаващи равновесието в природата и човешките общества.
Колективното бягство в хореографската постановка Еxodоs на Sasha Waltz&Guests на Рурското триенале в Бохум
Тъй като държавата трябва да въплъщава най-висшия израз на цивилизацията, се предполага, че бежанците със самото свое съществуване поставят тази висша инстанция под въпрос. Следователно, става въпрос за варвари.[5]
Илия Троянов
Еxodоs се нарича новата постановка в режисурата и хореографията на Саша Валц и нейната балетна компания с участието на гостуващи танцьори. С нея се отбелязват 25 години от основаването на ансамбъла в Берлин. Това е и един своеобразен „екзодус“ на хореографката, която от следващия сезон се разделя с колектива си, за да поеме функцията на съ-интендантка на единствената в Германия самостоятелна държавна танцова институция Staatballett.
Тема на спектакъла е колективното бягство, масовата психоза и нейните трагични последствия. Енергията на бягството е толкова силна, че отделната личност не би могла да се промъкне през масите от хора, принудени да напуснат жизнените си пространства. Мотивите за действие и душевните състояния на различните индивиди оживяват в хореографията на Валц чрез жестиката и езика на модерния класически танц и музиката.
Безкрайните лица на катастрофата
Видът на бежанците обезпокоява водещите заседнал живот. Хората в бягство носят своето състояние в един куфар, една раница или просто в пластмасова торбичка.[6]
Илия Троянов
Отвореността и комплексността на драматургията е основна черта на спектакъла Exodos, едновременно наподобяващ жанра на пърформанс и хепънинг. Представлението протича в рамките на три часа без пауза. Човек не може да си поеме дъх от сменящите се групови динамики, неочакваните акустични и светлинни контрасти; и особено от множеството художествени, културни, музикални и политически внушения. Музиката (Soundwalk-Collective), както и светлината (Urs Schönebaum) действат подсъзнателно. Те изпълняват ролята на светлинни и звукови завеси, които непрекъснато изменят ритъма, характера, големината и плътността на хореографското движение. Използваният арсенал от жестика и танцови елементи е неизчерпаем. Действието, в което непосредствено е въвлечена и публиката, се развива симултанно навсякъде в театралното пространство (сценография Хайке Щупелиус, Саша Валц). Местата, където се образуват сценичните площадки, са отбелязани стриктно с определени знаци.
Тъмнината, в която зрителят трябва да проникне при влизането си, е непрогледна, а театралното пространство на 150 метра дългото Jahrhunderthalle изглежда безпределно. Постепенно зрителните сетива започват да различават отделни, едва осветени участъци, в които са разположени тесни стъклени клетки с големина на човешки ръст. Музейни експонати или живи хора? Да, това са човешки фигури, застинали в странни пози и необичайни жестове, сякаш изненадани от смъртта, подобно на онези, които туристът може да наблюдава в Помпей (музея на вулкана Везувий) край Неапол. При по-внимателно вглеждане се забелязва мигането на клепките, пулсирането на вените и миниатюрните капки пот по лицата, издаващи живота на човека в затворена клетка (изолатор, затвор, бежански лагер?).
Една след друга клетките ритуално биват отваряни и актьорите влизат в играта, смесвайки се с публиката, но и насочвайки зрителите към местата, където се извършват събитията. Зрителски места, редове, столове не се виждат. Не са и необходими, тъй като публиката непрекъснато се движи в по-големи или по-малки групички в (на пръв поглед) хаотични посоки, „подбутвани“ или водени за ръка от пъстроцветно облечените танцьори към едновременните танцувални площадки. Облеклата (костюми Federico Polucci) представляват разнообразни, напластяващи се едно върху друго парчета плат в най-невероятни, фантастични комбинации. При започване на действието по протежение на цялото хале се движи огромна кутия от плексиглас с наблъскани в нея хора. Кораб с бежанци, пропускателен пункт, транзитна територия? Асоциациите продължават да се напластяват при появата на голямото корабно въже, изпълняващо амбивалентни функции: с него се изтеглят удавените след корабокрушението, заедно с това то служи като средство за измъчване на затворниците, но и като примка за самоубийците. По земята в различни положения лежат човешки тела – оковани във вериги пленници, трупове или смъртно ранени?
Впечатлението за извършващ се апокалипсис се засилва от музиката, представляваща калейдоскоп от техно-, хевиметал и електронни звуци, наподобяващи заобикалящата градска среда, корабни сирени, самолетен шум … и пеене на птички (горчива ирония на системно унищожаваните екосистеми на земята?). Паноптикумът от звуци, озвучаващ хаоса, безсмислието и краят на света достига до две, невероятни по въздействие кулминации с цитати от голямата музика: Баладата на Сента („Летящият холандец”, Вагнер) и Малеровата Шеста симфония. В баладата, изпята на живо от една от танцьорките на състава (в съпровод на вятърна машина), звучеше надеждата за спасението на прокълнатия Холандец и неговия кораб в бушуващия океан на Мрака. Появата на първата част от Малеровата симфония в разгара на дяволската стихия на танца отваря бездна в душите на хората. Какво повече може да има след нея? Още по-голяма бездна, която те вече престават да осъзнават. Главозамайващият ритъм на вакханалията превръща страшния апокалипсис в банална дискотека, изпълваща цялото пространство на халето, с участието на целия танцов колектив (повече от 50 души) и публиката от стари и млади, неусетно въвлечена от участниците в ритъма на екстаза. Съзнателно „инсценирали“ зрителите в тоталното сценично движение, танцьорите също така неусетно си възвръщат своята театрална територия. На изпразнената сцена като една невъзможна утопия се появяват едни нови Адам и Ева и с тяхната любов историята на света като че ли започва отново… Само количките с недъгави хора, движещи се по сцената, завързаните за корабното въже тела и влачените ранени и мъртви напомнят за онова, което се е случило с човечеството.
Новата експресивност
Бягството може да бъде разбрано единствено чрез движението. Движението само по себе си не е нито добро, нито лошо.
Илия Троянов
Exodos пресъздава един глобален акустично-визуален свят от движещи се огледални пространства, в които се разказват истории, създават се колективни и индивидуализирани фигури. Непрекъснатата трансформация – от максимално индивидуализиране и диференциране на движението до хомогенизиране и интеграция на материала, преобразува локалните огнища в конгломератни маси, възникващи от лавинообразното нарастване на стихийните потоци. Отделните елементи съществуват независимо едни от други и заедно с това са части от цялата плетеница. Метаморфозите на танцовите движения напомнят вариации от Шуманов тип – „плетката“ като че ли е една и съща, но винаги в различна форма, гъстота и динамика на изграждането. Това е един нов вид художествена експресивност, възникваща като резултат от едновременното действие на структурни и хаотични процеси, влизащи в различни взаимоотношения. Възвръщането към първоначалното ядро (прозрачната клетка-изолатор-затвор) е винаги начало на ново състояние, водещо до ново напрежение, идващо от конфликта между създаденото и неговото разрушение. Показана е драмата в нейните вътрешни движения – от раждането на живота до отиване в Нищото. Възможна ли е утопията в днешно време? Въпросът остава без отговор.
Наблюдавайки светещите очи на хората около мен и нестихващите ръкопляскания в края на спектакъла, за пореден път си мисля за магията на сцената. А тя не е възможна без хуманните идеи и ненатрапчивите послания, които повече от всякакви медии карат зрителя да се замисли над някои неща извън неговото ежедневие. Спирам се на тази хореографска постановка, фокусираща в себе си една извечна екзистенциална тема и нейното съвременно актуализиране, защото модерността не се отнася само до една или друга форма в изкуството. Определящи са не конкретният материал, технически и изразни средства, а самият поглед към света.
–-
[1] Вж. Ilija Trojanow. Nach dem Flucht. Frankfurt a.M. 2017, S. 71 (собствен превод). По-нататъшните цитати са от същата книга.
[2] Вж. Maria Kostakeva. Metamorphose und Eruption. Hofheim 2013, S. 49.
[3] Вж. Pierre Boulez, Werkstatt-Texte, Berlin 1972, S. 64.
[4] Ilija Trojanow. Nach dem Flucht., С. 74
[5] Пак там, С. 74.
[6] Вж. Под черта Nr. 1, с. 72.
