Разговор с изкуствоведа Весела Ножарова и скулптора Павлин Радевски по повод изложбата „Скулптурата сега” в галерия „Кредо Бонум”
– Най-важната дума в заглавието на изложбата е „сега“. Каква е скулптурата „сега“?
Весела Ножарова: Изложбата е резултат от един наш диалог с Павлин през последните години за това каква е българската скулптура в момента, каква би могла да бъде и каква трябва да бъде с оглед на една културна и художествена традиция. При скулптурата това не би могло да бъде прескочено, сякаш че не го е имало. Цели поколения вече израстват с това усещане, че това „преди“ не го е имало. Много мислихме дали скулптурата в заглавието да бъде „сега“ или „днес“, или „съвременна българска скулптура“; и каква претенция влагаме в тези думи. Искахме от всичко, което се прави в скулптурата у нас днес, да дефинираме някакви езици, гласове, посоки, които според нас могат да бъдат определени като съвременна българска скулптура. Спряхме се на „сега“, защото в него има повече фриволност и бързина на посочването. Това „сега“ е процес и може да включва и миналото, както е с Дан Тенев и неговите пърформанси на река Марица през 90-те, които не могат чисто хронологически да се определят като „сега“. Работата на Рада Букова в изложбата също не е създадена „сега“.
– Имаше ли предварителна идея какво търсите, когато започнахте да избираш авторите и произведенията?
Весела Ножарова: Скулптурата не е нещо, което го правиш ей така, заради удоволствието. Тя изисква пространство, изисква материали, изисква финанси. Скулптурата е скъпо нещо. Всяко друго нещо художникът може да го създава в ателието за себе си. Българските скулптори не могат да постигнат необходимите натрупвания заради липсата на ето тези елементи. Те не могат „просто така“ да си ги правят тези неща в ателиетата. Трябва да имат поръчка. Те се нуждаят от обществото в най-голяма степен. Ако човек тръгне по ателиетата на скулпторите днес, ще види, че те имат твърде малко неща, от които ти като куратор да избираш. Това е много голям проблем. Може би тук е мястото да спомена работата на Стефан Николаев, който дидактически посочва траекториите, от които скулптурата зависи. Една от тях е бизнесът, който я моделира, засега по възможно най-лошия начин, защото е „български бизнес“.
Павлин Радевски: По-голямата част от скулпторите не работят скулптура за пари, а работят други неща, за да могат въобще да работят скулптура. Това означава, че през голяма част от времето си те не се занимават с това, с което искат да се занимават, и реинвестират пари от едното занимание към другото.
– Но това може да се каже и за останалите художници.
Весела Ножарова: Да, това е голям проблем за всеки, но все пак скулптурата е много по-скъпо занимание. Не можеш да си направиш двуметрова скулптура просто за кеф.
Павлин Радевски: При скулптурата има сериозни проблеми не само с изработването, но и със съхраняването на готовите произведения, със съхраняването на материалите.
Весела Ножарова: Ако искаш скулптурата да бъде в траен материал, това е невъзможно. Тази оскъдица формира до голяма степен вида на българската скулптура от 90-те години, която тотално избяга от твърдите материали, от тежките материали, от метала. Тя смени тотално езика по тази причина.
– Постепенно стигаме до сърцевината на въпроса за характера на съвременната българска скулптура.
Весела Ножарова: След като вече е леко обезсмислена идеята за фигурата паметник, след като мина периодът на изживяването на абстрактната скулптура в традициите на минимализма… Това вече се поизчерпа през 90-те години – просто форми, които стоят многозначително в пространството. След като всичко това отмина, в момента има една еклектична пасивност в скулптурата. Правят се най-разнообразни неща. Към тях като че ли обществото няма кой знае какъв интерес. В същото време, има потребност от скулптура, защото се появяват големи урбанистични проекти, в които скулптурата отсъства или присъства, но по някакъв декоративно дизайнерски начин или като банална фигуративна скулптура. Та какво е съвременна скулптура? В едни разговор с куратора на международния скулптурен форум в Мюнстер Брита Петерс, която гостува в България миналата година, си говорихме какво може да бъде базисно за скулптурата и го формулирахме приблизително така: скулптурата е триизмерен образ в пространството, с който твоето тяло взаимодейства. Оттук нататък леко се обезсмисля, според мен, въпросът какво е инсталация, какво е обект и какво е скулптура. За мен тези неща нямат значение като дефиниция толкова много. Търсихме произведения, които взаимодействат с пространството, които по някакъв начин съприкосновяват гледащия с работата.
– Тук бих възразил по два начина. Първо, това са широко използвани термини за разграничение на различни произведения на изкуството, които работят с триизмерно пространство. Тоест, тези термини са работещи в съвременната кураторска и изкуствоведска практика. Второ, и по-важното, има разлика между типове взаимодействие с пространството. И картината е триизмерен обект, но не сме склонни да я наречем скулптура. Отпадането на тези разграничения не ни помага особено, ако искаме да дефинираме някакви специфики. Тези специфики са важни за самите художници, защото им помагат да си отговорят на въпроса защо избирам тази, а не онази медия за това произведение. Какви са спецификите на скулптурата, които ми вършат работа с оглед на идеята, която имам?
Павлин Радевски: Целта на тази изложба беше точно възможността да се зададат тези въпроси, които току що поставихте. Как? Какво? Дали тази работа, например на Стефан Николаев, е скулптура или не е?
– За мен не е, защото скулптурата не просто използва пространството като вместилище, в което поставяш нещо, а си взаимодейства с него и го преобразява и преобразува. Ти създаваш пространствен обект, който трансформира пространството около себе си, кара го да присъства по различен и по-интензивен начин. Работата на Стефан Николаев не преобразува пространството на галерията, тя го ползва като неутрална сцена, върху която разполага своето послание. Дадена скулптура може да превърне пространството около себе си в нещо заплашително, в пустош, а може да го превърне в простор.
Весела Ножарова: Наистина, в изложбата има работи, които не могат да бъдат наречени скулптура в традиционния смисъл на думата. Такава е звуковата инсталация на Рада Букова, както и работата на Стефан Николаев, но те проблематизират скулптурата, предлагат да бъде мислена или фантазирана по определен начин. Работата на Рада работи с въображаемо пространство. Вие бяхте отбелязали в своя текст, че като че ли работите в изложбата са твърде много и това е съзнателно търсено. Ние искахме работите да се „надвикват“ и в края на краищата се получи доста странно и многогласно „сборище“ от различни тези по въпроса какво е съвременна скулптура. Ние търсихме определени неща, но част от тях не успяхме да покажем. Търсихме нещо, което да се движи, да се уголемява и намалява, да променя пространството в чисто физически смисъл, но не успяхме да го намерим. Търсихме човешка фигура, но не успяхме да намерим. Най-големият проблем в съвременната българска скулптура се оказа липсата на човешката фигура.
Павлин Радевски: Става въпрос за разработване на човешка фигура на каквото и да било ниво. Не говорим за някакви върхови постижения. Просто сред работите на един широк кръг от български скулптори на възраст до 50 години не намерихме човешка фигура.
– Какво е вашето обяснение?
Весела Ножарова: Аз си говорих с Валентина Шара, която ми даде интересно обяснение. Тя също го е забелязала като човек, който, преди да дойде в България, е учил в две чужди академии – в Ница и Рим. На нея също и е направило силно впечатление, че въпреки че шест години учат човешка фигура, на практика голяма част от студентите не могат да правят човешка фигура по някакъв различен начин от академичния. Нейното обяснение е, че те така и не разбират до края на обучението си защо правят човешка фигура. Научават процеса, конструкции, форми…
Павлин Радевски: Стават майстори…
Весела Ножарова: Да, стават майстори, но това, което създават, не е съвременна скулптура.
Павлин Радевски: На последните дипломни защити в Академията имаше една безумна фигура на Спартак. А в ателието имаше професори, които са работили с този студент няколко години, но резултатът е – Спартак.
Весела Ножарова: Студентите се научават как се прави фигура, научават технологията – не е въпрос на неумение – но зад това не прозира никакъв смисъл. Нашето време не е времето на 20-те и 30-те години, когато има едни фантастични майстори на фигури. Днес имаме нужда от някакъв смисъл, който е отвъд пластиката, а ти не го постигаш. Всичко е идеално, но защо го правиш? Няма отговор. И цялата философия на образованието в Художествената академия крушира в този въпрос.
– Другата причина за липсата на човешка фигура в съвременната скулптура не е ли влиянието на определени преподаватели в Академията, които правят абстрактна скулптура?
Весела Ножарова: Да, това влияние е много силно. Все още в работите на младите скулптори можеш да познаеш без затруднения кой при кой е завършил.
Павлин Радевски: Поканихме Брита Петерс у нас точно за да се информираме какво става по света или поне в Европа в областта на скулптурата. На нейната лекция в Гьоте институт няма да кажа колко преподаватели от Академията имаше. Това, според мен, не е нормално.
– Добре, постепенно започнахме да очертаваме профила на съвременната българска скулптура. Едното, което отбелязахте, е, че липсва фигуративна скулптура. Другото е изместването към граничен тип произведения, които са на границата между скулптурата и инсталация, между скулптурата и дизайна и т.н.
Весела Ножарова: Трябва да признаем, че бизнесът търси точно такъв тип скулптура, която е на границата с дизайна. Бизнесът търси формообразуване и това оказва натиск върху скулпторите. Тази естетизация я има и в световен мащаб.
– Какви други характеристики на съвременната българска скулптура можете да посочите?
Весела Ножарова: Недостатъчна е като обем. Споменах го, но ще го повторя – няма достатъчно работи. И също така, страшно лесно се подхлъзва към естетизация и дизайнерство.
Павлин Радевски: Бих добавил, че лесно се подхлъзва към епигонство и имитиране.
Весела Ножарова: Няма достатъчно натрупвания. Въпреки че скулптурата ни като цяло е доста традиционна, на практика тя не стъпва върху добрите традиции, които имаме. Ние имаме изключителни примери на модерна и модернистична скулптура. Имаме Иван Лазаров, имаме Далчев, имаме някои от паметниците на Старчев, в които има заложени много добри конструктивни модели, които могат да се доразвиват.
Павлин Радевски: Имаме Галин Малакчиев с много силна фигуративна скулптура.
Весела Ножарова: Парадоксът е, че уж има радеене за някаква традиция, а всъщност я няма в съвременната ни скулптура.
Павлин Радевски: Проблемът е, че институциите не си вършат сериозно работата. Те би трябвало да определят някаква рамка. Говоря за Националната или за Градската галерия. Ако направим анализ какво се случва там в областта на скулптурата, какви изложби има или ще има със съвременна скулптура, ще се окаже, че в тях са представени много тесен кръг от автори. Отделен е въпросът как тези автори биват популяризирани от съответната галерия. Достатъчно ли е стотина човека да видят една изложба?
– Според вас, музеите имат функцията да представят широка панорама на случващото се в изкуството (в частност в скулптурата) днес и да легитимират определени търсения, които разкриват нови възможности, но не го правят, така ли?
Павлин Радевски: От доста време не изпълняват тази функция. Няма ги изложбите на големите скулптори от миналото, но го няма и един максимално широк и разнообразен кръг от съвременни автори. Нека кураторите в тези музейни галерии да не работят като в частна галерия, която налага тесен кръг от автори от пазарни съображения.
Разговора води Кирил Василев
