Могат ли правата на отделните щати да спасят Америка от втора Гражданска война?
Кризата се състои именно във факта, че старото умира, а новото не може да се роди; в този безвластен промеждутък се появяват огромен брой болестотворни симптоми.
Антонио Грамши
Президентското управление на Доналд Тръмп предупреждава за дълбоко, но недоразвито преустройство на американската политика. Същевременно неговата администрация може да олицетворява укрепения контрол на малцинството в Сената (текстът е писан преди междинните избори на 6 ноември – бел. ред.), доминиран от републиканци и оглавяван от президент, встъпил в длъжност, след като е загубил с три милиона гласа от директния вот. Такава липса на равновесие на силите би могла да доведе до втора Гражданска война – всъщност, първата и единствена братска катастрофа в историята на САЩ отчасти е провокирана именно от същата причина. От друга страна, управлението на Тръмп може да се намира в междинен период, в който старата традиционна структура на властта в Републиканската партия да умира, а новата опозиционна коалиция да се мъчи да се роди.
За по-малко от две години Тръмп успява да унищожи стария режим на консерваторите, набиращ инерция още от времето на Роналд Рейгън. Някога консерваторите са твърдели, че вярват в бюджетните ограничения и намаляването на дефицита. Тръмп и републиканците в Конгреса безмилостно прибавят трилиони към националния дълг и ще продължават да го правят и в бъдеще. Консерваторите вярват в международните съюзи, свободната търговия и институциите, които ги подкрепят, например в НАТО и НАФТА. Но вече не. Както отбелязва Дейвид Брукс в „Ню Йорк Таймс“ през март 2017 г., „епохата на Тръмп е категорично отхвърляне на съвременния консерватизъм“. Десният журналист Чарлз Дж. Сайкс смята, че „американският консерватизъм е навлязъл в посторуеловски етап, в който слабостта е сила“, а „лъжите – истина“. След като унищожи съвременния консерватизъм, управлението на Тръмп се превърна в корумпиран, непотистки култ към авторитарната личност.
До какъв извод ще стигнем, ако мислим за Тръмп като за интеррекс[1] или за американския Оливър Кромуел. Кромуел управлява Англия от 1653 г. до 1658 г. Съвсем буквално той умъртвява стария режим, като подписва заповедта за екзекуцията на крал Чарлз I, но управлението му не представлява нова епоха. Воден от вярата, че е богоизбраният инструмент на протестантското избавление, Кромуел премахва от Парламента дисидентите и роялистите, доста от които бягат в Ирландия. След това Кромуел напада Ирландия, като избива хиляди католици и други десетки хиляди изпраща в колониите. В Англия той вкарва в затвора хиляди от политическите си врагове без съдебен процес. Когато Кромуел умира от инфекция, предава титлата лорд-протектор на сина си Ричард. Но Парламентът въстава срещу него и в рамките на две години крал става Чарлз II. През 1661 г., три години след смъртта на Кромуел, тялото му е извадено от Уестминстърското абатство, той е посмъртно осъден и „екзекутиран“ за държавна измяна, а отрязаната му глава е забучена на кол пред Парламента. От целия този хаос се ражда съвременната конституционна система на Англия. През 1689 г. е подписан британският закон за правата, който ограничава властта на монарха, формулира правомощията на Парламента и гарантира свободни избори и свобода на словото.
Ако Тръмп, също като Кромуел, е фигура на прехода, тогава новото, което се опитва да се роди, е цялостно преустройство на американската партийна политика. Републиканската партия на Тръмп може да заприлича на американските виги, които избират четирима президенти в периода 1841-1853 и после изчезват. Подобно на либералните виги като Ейбрахам Линкълн, които се отцепват от партията, защото са против робството, и създават Републиканската партия, така и хора като Джон Кейсик[2] и Бен Сас[3], които никога не биха застанали зад Тръмп, нямат истинско място в партията му. Вече станахме свидетели на дезертирането на видни консерватори като Джордж Уил и Стийв Шмит, които сега призовават умерените републиканци да подпомогнат създаването на мнозинство от демократи за изборите по средата на мандата през 2018 г.[4] като средство за контролиране на Тръмп, описван от Уил като „Везувий на лъжата“.
Тези републиканци са все по-отчуждени. Това, от една страна, се дължи на факта, че се приближаваме до епоха на изключително рядкото управление на малцинството, а от друга – защото тяхната партия прокарва редица политики, които все по-малко американци наистина подкрепят. Норман Орнстин от консервативния Американски предприемачески институт споделя данни в „Туитър” за извънредното несъответствие между свиващия се брой гласове за републиканците и все по-засилващия се контрол на партията в Сената. Както пише Орнстин:
„До около 2040 г. 70% от американците ще живеят в 15 щата. Това означава, че 30% [от гласоподавателите] ще избират 70 сенатори. Тези трийсет процента, за разлика от другите 70, ще са по-възрастни, повечето ще са бели, ще са от провинцията и мнозинството ще са мъже“.
Проблемите с управлението на малцинството са олицетворени от Електоралната колегия, която два пъти – в рамките на двайсет години – дава президентския мандат на кандидата, загубил директния вот на хората. Гласът на един гражданин на Уайоминг тежи три пъти повече от гласа на един гражданин от Калифорния. Като забраняват конституционната промяна, земеделският Юг и Средният запад ще могат да налагат вето на всяко прогресивно федерално законодателство, подкрепяно от мнозинството американци, живеещи в метрополисите.
Скорошните изслушвания по делото Кавано[5] пред Сената са като пролука, през която да надникнем към предстоящата Гражданска война в епохата на управлението на републиканското малцинство. Както Дейвид Уосърман от онлайн изданието „Кук Пълитикъл Рипорт“ отбелязва в „Туитър”: „До демократите, които не могат да повярват на очите си, помнете: днес мнозинството от Сената представлява 18% от населението и отговаря на малцинство гласоподаватели, които са предимно бели и от провинцията в сравнение с нацията като цяло“. Ясно е, че нито Кавано, нито единайсетте бели републиканци от юридическия комитет в Сената мислят като мнозинството американци. Последиците от това по отношение на правата, които мнозинството гласоподаватели подкрепя, могат да бъдат сериозни. Проучване от юли на „Ен Би Си Нюз“ и „Уол Стрийт Джърнал“ показва, че 71% от американците смятат, че решението по делото „Роу срещу Уейд”[6] (гарантиращо правото на аборт) не бива да бъде отхвърляно. И въпреки това, Тръмп заявява, че назначаването на съдии, които ще помогнат за отхвърлянето на решението по делото „Роу срещу Уейд”, е основен приоритет. Същото важи и за Върховния съд, който подкрепя редица закони на различните щати, целящи да обезсърчат гласоподавателите, включително решението на консерваторското мнозинство от 2013 г. да се отменят ключови положения от закона за избирателните права от 1965 г. Въпреки че за последните три гласувания за сенатори демократите получават 15 милиона гласа повече от републиканците, именно последните продължават да управляват Сената, а наред с това и Съда.
Застъпниците на реформата, които се надяват, че така наречената „синя вълна” през този месец ще успее да разреши проблемите, грешат. Превземането на Капитолия би позволило на демократите да задвижат процедурите по импийчмънт на президента, но шансовете две трети от Сената да гласуват за отстраняването на Тръмп са изключително малки. Дейвид Уосърман демонстрира колко трудно е демократите да спечелят мнозинство в двете камари на Конгреса, което се дължи на мнозинството на републиканците в няколко малки щата:
„Ако всички резултати от изборите в отделните щати и окръзи на 6 ноември са с осем пункта повече в полза на демократите, отколкото резултатите от президентските избори през 2016 г., демократите ще спечелят 44 места в Камарата на представителите, което е два пъти повече от 23-те места, необходими, за да спечелят мнозинство. Но със същите тези 8 пункта разлика партията ще загуби четири сенаторски места, което ще означава, че за мнозинство в Сената няма да им достигнат шест места.“
Междувременно либералите, които разчитат, че разкритията за престъпленията на Тръмп ще обърнат вота, пренебрегват огромния пропаганден апарат, който е на разположение на Тръмп в лицето на „Фокс Нюз“, някои радиопрограми и „Туитър“. Там експерти изкарват престъпленията му невинни прегрешения или говоренето за тях – дело на дълбока либерална конспирация. Въпросът дали президентът е намесен в престъпленията на Майкъл Коен[7] или на Пол Манафорт[8], или дали могат да се появят записи на Тръмп, в които изрича скандалната дума, започваща с „н”[9], губи всякакъв смисъл, когато огромна част от общественото мнение е в полза на Тръмп заради безпрецедентната медийна пропаганда. Коментаторът на „Фокс Нюз“ Джералдо Ривера заявява пред телевизионния водещ Шон Ханити, че, според него, президентът Ричард Никсън е нямало „да бъде принуден да си подаде оставката“, ако Ханити е бил журналист по време на аферата „Уотъргейт”. Това щяло да се дължи на съчувствието, което Ханити щял да прояви спрямо престъпленията на Никсън. И най-вероятно Ривера е прав.
Проблемът с управлението на малцинството измъчва американската нация още от самото й зараждане. В определена степен той е причина и за Гражданската война. Като държавен секретар на президента Джон Тайлър[10], ревностният привърженик на робството Джон К. Калхун измисля начин за анексирането на Тексас през 1845 г., с което се прибавя още един робовладелски щат към САЩ и се дава предимство на петнадесетте робовладелски щата над тринадесетте свободни. Преброяването на населението през 1840 г. показва, че преди маневрата на Тайлър, робовладелските щати имат население от общо 7 млн. души в сравнение с населението от 8 млн. души в свободните щати. Като се има предвид, че робовладелските щати прибавят броя на робите към общия брой на населението, въпреки че робите нямат право да гласуват, умението на Калхун и сънародниците му да използват управлението на малцинството, за да запазят „особената си институция“ на робовладелци, е още по-фрапиращо.
Възможно ли е историята да се повтаря? Експертът по национална сигурност Кийт Майнс изчислява, че в следващите десет до петнадесет години пред САЩ съществува 60% вероятност да избухне нова Гражданска война или някакъв ожесточен политически конфликт в широк мащаб.
Съществува решение в самата конституция за уталожване на напрежения, породени от такава неравнопоставеност във властта, което съдиите от Върховния съд дълбоко уважават, и това е Десетата поправка, според която всяка власт, която не е изричен прерогатив на федералното правителство, се предоставя на отделните щати. Поправката датира от дебатите между Томас Джеферсън и приятеля му Джеймс Мадисън[11] по време на Конституционния конвент от 1787 г. След като прочита първата чернова на конституцията, Джеферсън пише на Мадисън, че най-големият недостатък на документа е липсата на закон за правата на човека. Той вярва, че измененията в британската конституция, към която е прибавен законът за правата вследствие на безчинствата на Кромуел, са изключително важни за едно свободно общество. Въпреки че в началото Мадисън е против закон за правата, през следващите две години на ратифициране на документа от отделните щати, той започва да приема позицията на Джеферсън, че най-голямата заплаха за индивидуалната и местната свобода може да произтече именно от авторитарно федерално правителство, подобно на управлението на Кромуел. Решението, по думите на Джеферсън, се крие в поправката, която обяснява, че „истинското разбиране на нашата Конституция е, че щатите са независими по отношение на вътрешната си политика и са обединени по отношение на останалите чуждестранни нации“.
Минават 230 години, преди предпазната мярка на Джеферсън срещу автократичното федерално правителство да бъде подложена на изпитание. И когато свободата на печата, гарантирана от Първата поправка, и закрилата на личното пространство, заложена в Четвъртата поправка, вече са поставени на изпитание, защитниците на реформата се успокояват и уповават на Десетата поправка. Откакто Тръмп е на власт, 22-ма от главните прокурори на отделните щати от Демократическата партия съдят администрацията на Тръмп. Деветнадесет от главните щатски прокурори съдят Тръмп, за да предотвратят спирането на редица субсидии по Обамакеър, осемнадесет – за да спрат намаляването на мерките за опазване на околната среда, а шестнадесет – за да отхвърлят решението на Тръмп, с което иска да анулира мерките за закрила на млади имигранти по програма ДАКА[12]. Въпреки че тези дела си проправят път в различни съдилища, администрацията на Тръмп губи много от първоначалните дела, включително дело през август 2017 г., в което калифорнийски съдия разпорежда Агенцията за опазване на околната среда да въведе свои собствени стандарти за чист въздух.
Досега 24 щата са въвели 37 закона за предотвратяване увеличаването на лекарствата с рецепта, споделя Триш Райли, изпълнителен директор на Националната академия за държавна политика по здравеопазване на САЩ. Наскоро осем щата и окръг Колумбия са внесли дело за спиране решението на правителството на Тръмп, което разрешава на тексаска компания да публикува в интернет скици на оръжие за 3D принтер.
Щатските главни прокурори се оказват ключови играчи в схватката. Прокурорът на Масачузетс Мора Хийли е идеалният пример: Хийли обединява сили с още седемнадесет щатски прокурори, за да съди министъра на образованието Бетси Девос, която се опитва да саботира усилията на щатите да наложат контрол на събирачите на студентски дългове. През септември федерален съдия отсъжда в полза на щатите, като в съдебното решение е записано, че действията на Девос са произволни и непоследователни. „Всъщност е удивително, че Министерството на образованието на САЩ влиза в съдебните зали на масачузетските съдилища, заявява Мора Хийли, и ни предизвиква да наложим щатски закон за защита на потребителите в името на студенти, които са станали жертва на грабителски практики за получаване на заеми“.
Главният прокурор на Калифорния Хавиер Бесера съди администрацията на Тръмп 38 пъти за последните 22 месеца и печели 12 пъти в съдилищата на по-долна инстанция. Той осъзнава, че тези дела може да стигнат до Върховния съд, където Калифорния ще предяви правата си, гарантирани от Десетата поправка. За Бесера това е дълга битка, водеща началото си от детството му на имигрант. Баща му израства в Калифорния през 50-те години на XX в., когато по ресторантите висят табели с надписа: „Забранено за кучета и мексиканци“. Днес Бесера пита: къде в конституцията се казва, че президентът или федералното правителство имат правото да контролират имиграцията или вредните емисии изгорели газове от автомобилите? И още по-важният въпрос, който поставя, е въпросът на Джеферсън: на кого точно е дадена властта да управлява?
Движението за права на отделните щати, организирано от застъпниците за реформи, е в някои случаи и демонстрация на двупартийното сътрудничество, което липсва във Вашингтон. Като пример може да бъде посочено легализирането на марихуаната във Върмонт. Законодателните органи прокарват закон за легализирането й през 2017 г., на който обаче републиканският губернатор Фил Скот налага вето. През януари законодателните органи прокарват незначително преработена версия на закона, подкрепен от завидно мнозинство, и Скот подписва закона „със смесени чувства“. При Скот вътрешният му конфликт се дължи на прозрението, че традиционната републиканска реторика против наркотиците е безсмислена в лицето на двупартиен вот в подкрепа на легализирането от страна на законодателните органи. Макар че министърът на правосъдието и главен прокурор на САЩ Джеф Сешънс може да си позволи да поддържа позицията си против марихуаната във Вашингтон, подобна позиция е политическо самоубийство в много щати.
Отрицателната нагласа на доста от реформистите по отношение думите „права на отделните щати“ е формирана преди Гражданската война и е затвърдена по времето на законите за расова сегрегация, но същевременно има установена традиция реформистите да използват Десетата поправка като политически инструмент. Най-забележителният и успешен пример е използването й през 50-е години на XIX в. за противопоставяне на закона за избягалите роби. Много от северните щати забраняват робството десетилетия преди Гражданската война. Най-напред в Уисконсин е въведено обезщетението при безработица, цели двайсет и четири години преди федералното правителство да приеме закона; Уайоминг позволява на жените да гласуват още през 1864 г., повече от 50 години преди Деветнадесетата поправка да гарантира правото им на глас в цялата страна.
Съвременното превъплъщение на тази стратегия, наречена от един от главните й теоретици, йейлският професор по право Хедър Гъркън, „нов реформаторски федерализъм“, води началото си от преизбирането на Джордж У. Буш през 2004 г., когато републиканците поемат контрола над трите власти. Гъркън се надява, че една стратегия за правата на отделните щати ще служи като противотежест на републиканския контрол над Вашингтон, а също така, че прокарването на нови закони на щатско ниво ще се окаже начин „националните малцинства“ да „се превърнат в местни мнозинства“. Оттогава повечето основни реформи са се зародили и са се превърнали в закон на щатско ниво – разумното контролиране на притежаването на оръжие, борбата с климатичните промени, осигуряването на правата на ЛГБТ хората, легализирането на марихуаната.
Гражданите, които не искат да живеят в свят на хора като Тръмп, трябва да обърнат поглед към скорошните окуражителни развития в Калифорния, Орегон, Върмонт, Ню Йорк, Масачузетс и щата Вашингтон: местните законодателни органи се противопоставят на федералната власт по начини, които се оказват много по-ефективни от сборните усилия на федералните законодателни органи при спирането на Тръмп или представянето на алтернативи на дневния ред на правителството. Епохата, когато федералното правителство бе реформираща сила, бореща се с назадничави щати като Алабама и Мисисипи, е в миналото; днес промяната идва от самите щати, не от Вашингтон.
След финансовата криза от 2008 г. гражданите на Америка са опитни зайчета в експеримент, разиграващ се на щатско равнище, който изправя една срещу друга две теории за управление. Първата е консервативната теория, изповядвана от Тръмп и защитавана в Тексас и Канзас, че икономическият растеж ще се съживи и икономиката ще процъфти, като се намалят данъците на богатите и изискванията към бизнеса. Теорията на реформаторите, защитавана в Калифорния и Орегон, подкрепя увеличението на данъците на богаташите, от които да бъде платено за държавното образование и инфраструктурата, и за по-затегнати мерки, отнасящи се до борба със замърсяването, личното пространство и оръжията.
До 2015 г. резултатите от експеримента са налице. Икономиката на Калифорния отбелязва ръст с 4,6%, докато икономиката на Канзас само с 2,2%. В Канзас системите на средното и висшето образование драстично намаляват разходите си, кредитният рейтинг на щата се понижава, а нивата емиграция от щата се завишават. Въпреки този съмнителен прецедент, законът за данъците на Тръмп и на Конгреса на републиканците от 2017 г. налага модела на Канзас на цялата страна, намалявайки данъците на богатите и изискванията към бизнеса. Истинският ефект от намаляването на данъците е да напълни джобовете на корпоративните изпълнителни директори, докато заплатите, които реално взимат работниците, си остават същите.
Междувременно, както съобщават от Бюджетния офис на Конгреса, до 2030 г. федералният дълг почти ще се утрои. Някои анализатори смятат, че Тръмп увеличава заемите на страната, сякаш става въпрос за някое от банкрутиралите му казина. От миналото му знаем, че Тръмп е безразличен към заплахата от твърде големи дългове и неслучайно пише на един от кредиторите си, завел дело срещу него: „Казах ти, че не трябваше да ми заемаш онези пари. Казах ти, че от скапаната сделка нищо няма да излезе“.
Когато по-рано тази година Тръмп проверява прототипи на елементи, с които би трябвало да бъде изградена прочутата му гранична стена в Калифорния, той злорадо отбелязва: „Губернаторът Браун[13] много лошо управлява Калифорния”. Но действителността, за която Bloomberg ни информира, се разминава по забележителен начин с казаното:
„Калифорния е основната причина САЩ да са единствената развита икономика, която след финансовата криза през 2008 г. и след последвалата глобална рецесия успяват да постигнат рекорден ръст на БВП. Голяма част от икономическия растеж в САЩ се дължи на калифорнийските преимущества – както закони, насърчаващи чистата енергия, така и отчетност на властите и защита, предвидена за хората, пребиваващи в САЩ без документи.”
Разбира се, понякога този растеж е за сметка на бедните и работещите и едно от противоречията на икономическото чудо в Калифорния е, че то довежда до зашеметяващо неравенство в градове като Сан Франциско и Сан Хосе.
В района на залива богатите семейства печелят единадесет пъти повече от бедните семейства, което го прави третият регион с най-големи неравенства в САЩ. На неотдавнашна конференция на Федералния резерв в Джаксън Хол, щата Уайоминг, икономисти посочват, че технологичните гиганти „Епъл”, „Гугъл” и „Фейсбук” могат да допринесат за по-бавен растеж на заплатите и за неравенство в доходите и причина за това в известна степен е монополът им. Както обяснява икономистът Алън Крюгер от Принстън, когато пред работниците няма голям брой потенциални работодатели, между които да избират, става трудно да се изискват по-високи заплати. „Видимото разделение между богатите и бедните в района”, съобщава неотдавна „Меркюри Нюз”, „показва, че богатството, генерирано от процъфтяващата високотехнологична индустрия, не достига до останалата част от населението”.
От момента на първия dot-com балон[14] по време на администрацията на Клинтън, демократите вярват в либертарианския етос на дерегулацията. Приносът, който Уолстрийт и Силициевата долина дават в партийните каси, заменяйки намаляващите вноски от профсъюзите, ги прави уязвими за демагогската пародия, която Доналд Тръмп разиграва. В свой коментар за „Ню Йорк Таймс”, направен малко след изборите от 2016 г., журналистката Гретчън Моргенсън посочва този проблем като една от причините за поражението на Хилари Клинтън:
„В популисткия и противопоставящ се на статуквото гняв на Доналд Тръмп, който го отнесе в Белия дом, има много нюанси …. По мое мнение, ключов елемент, подхранващ яростта му, бе, че на нито един главен изпълнителен директор на голяма финансова компания не бе потърсена отговорност за кризата от 2008 г.”
С няколко забележителни изключения, сред които сенаторите Бърни Сандърс и Елизабет Уорън, страхът от регулация все още съществува и сред републиканците, и сред демократите във Вашингтон, но е прогонен в много от щатите. През юни демократите в Калифорния приемат законопроект за защита на личните данни. „Харвард Бизнес Ревю” отбелязва, че законът „може да внесе значителни промени в компаниите, които се занимават с лични данни – и особено в онези, които работят в цифровото пространство”. Освен това, в закона се казва, че потребителите могат да поискат както личната им информация да бъде изтрита, така и да се откажат от обмен на данни.
Появата на кандидати като представителките на демократичните социалисти Джулия Салазар (1990) и Александрия Окасио-Кортес (1989)[15] в Ню Йорк предполага, че желанието на обществото да се регулират големите индустриални компании е значително по-голямо в сравнение с миналото. За да успеят през следващото десетилетие, демократите вероятно ще се оформят като партия, сплотена под знамето на национално обединяваща програма за борба с корупцията и неравенството, която прегръща възгледа на правителството за децентрализация именно с цел да го използва като инструмент за реализиране на програмата си. Както подчертава Джонатан Чейт в „Ню Йорк мегъзин”: „Същинското предложение на Тръмп към обществото представлява бизнес сделка: ако той стане президент, ще работи за него, за да го направи богато”. Чейт доказва, че кампанията през 2016 г. е измамила работещата и средната класа и отбелязва, че тя в много по-голяма степен им е въздействала с убеждаващото говорене на Тръмп, отколкото с разследването за руската намеса в изборите или със скандала със Сторми Даниълс[16].
Неотдавнашното избиране на демократи в щати – бастиони на Тръмп, като например победата на Конър Ламб в 18-ти Конгресен район в Пенсилвания, говори за това, че широкообхватната демократична стратегия, фокусираща се върху икономическото неравенство и корупцията, е потенциален път към победата. Както Ламб, така и неговият противник – републиканец подкрепят Втората поправка[17], като Ламб ясно заявява, че няма да гласува Нанси Пелоси да застане начело на Демократическата партия, защото тя се възприема като защитник на старото, верен страж на Клинтън. Тази стратегия работи за демократите в традиционните републикански райони и както показва неотдавнашно проучване на Ей Би Си и „Вашингтон Пост”: „От 10 души, повече от шест от тях ще ви кажат, че Тръмп и Републиканската партия са изгубили връзката си с повечето хора в страната”. Въпреки че при това запитване демократите се представят по-добре, все още в много райони те водят открита битка за избиратели.
Ако Демократическата партия приеме децентрализиран модел, тя ще може да отрази регионалните различия, които са една от най-трайните характеристики на Америка. Една нова Демократическа партия може да бъде изградена от общности, които се гордеят със своето разнообразие и насърчават добрите граждани да се откажат от превърналите се в догма днешни междупартийни препирни. Партия, в която има място за Джордж Уил[18] и за Александрия Окасио-Кортес, е именно тази, която може да победи Тръмп, да разбие статуквото на Нанси Пелоси, Даян Файнстейн[19] и да оспори превъзходството на Републиканската партия.
Понятието „интеррегнум” се свързва с периода, когато един крал е починал, а няма ясен наследник – момент, в който старият ред е мъртъв, но новата посока все още не е определена. В американски контекст може най-добре да се види как при подобен хаос възможността за прогрес се пропилява – това става през 90-те години на XIX век – десетилетието, което въвежда САЩ в Епохата на прогреса. Следва мощна комбинация от бързи технологични промени, стачки на гневни работници, възход на религиозни движения и най-лошата депресия на ХІХ век – всичко това разтърсва установената политическа власт и проправя път за нови начини на управление. Появяват се електрическата крушка, фонографът, киното и автомобилът. В кървавата история на синдикализма се записват стачките през 90-те години на ХIХ век в Хоумстед, Пенсилвания, в Кьор д’Ален, в Пулман[20]. Но това, което се заражда в Америка след 1900 г., е двупартийният ангажимент за реформи начело с републиканския президент Теди Рузвелт, подкрепен от демократите в Конгреса. Двадесетгодишната епоха, която следва при управлението на Рузвелт, Уилям Тафт и Удроу Уилсън, е изпълнена с убеждението, че прогресивното движение, както пише историкът Ричард Хофстатър, e усилието да се възстанови икономическият индивидуализъм и политическата демокрация, за които се смята, че са съществували по-рано в Америка, но са били унищожени от корпорациите и корумпираната политическа машина.
Днес ние сме на кръстопът поради подобен преход. През 1989 г., когато Берлинската стена се срива, компютърният специалист Тим Бърнърс-Лий представя изследване на шефа си в Европейския съвет за ядрени изследвания, очертавайки световната глобална мрежа.
През февруари същата година Апелативният съд на окръг Колумбия потвърждава правото на Федералната комисия за комуникации (ФКК) да не се съобразява с така наречената „доктрина за справедливост” в спора, който води с организацията „Мирен съвет на Сиракюз”. Доктрината за справедливост, въведена от ФКК през 1949 г., изисква телевизионните оператори да представят спорни въпроси от обществено значение по честен, справедлив и балансиран начин. Президентът Рейгън обаче решава да премахне това правило с мотива, че „историята е показала, че рисковете от пристрастен печат не могат да бъдат избегнати с регулация, а само чрез медийна свобода и конкуренция, които Първата поправка цели да гарантира”.
Ефектът от тази промяна е изкривяване на медийния пазар, чийто резултат се усеща почти веднага. Повечето музикални програми се изместват от средни на ултракъси вълни и така отварят голяма ниша на пазара, която радиостанциите, разпространяващи се на къси вълни, започват да запълват с ток шоу програми. Нюйоркската радиостанция, която изцяло запълва програмното си време с ток шоу, наема водещия от Сакраменто Ръш Лимбау. Само за няколко години неговото предаване започва да се излъчва по 500 радиостанции из цяла Америка. И в телевизията настъпва промяна – на 11март 1989 г. по „Фокс” е премиерата на Cops. „Фокс”, която излъчва само две нощи в седмицата, поръчва Cops, изпаднала в паника заради стачката на писателите през пролетта и лятото на 1988 г. Cops е непретенциозна и евтина продукция, но накрая се превръща във втората най-дълго излъчвана в историята на „Фокс”. В тези промени френският философ Жан Бодрияр открива феномена, приличащ на изкачването на Доналд Тръмп от славата в телевизионните риалити формати до президентския пост. При Тръмп хиперреалността – реалното и измисленото, се смесват без усилие и няма ясна граница къде едното свърша, а другото започва. Тръмп, в сравнение с всеки друг политик преди него, е най-наясно с динамиката на телевизионната реалност. Той добре е научил от „Стажантът”, че нищо не трябва да е истина. Единственото, което има значение, са постоянното напрежение и драматичност. Кой ще бъде уволнен тази седмица? Именно това привлича вниманието на зрителите и, разбира се, Тръмп прилага тази техника и по време на президентството си. Когато различни експерти хленчат заради хаоса в Белия дом, те не си дават сметка, че голяма част от него е предизвикан от феномена на хиперреалността. В същото време, много демократи пренебрегват първия урок на социалните медии: не се занимавайте с троловете. А всяка възмутена реакция само усилва посланието по пропагандните канали на Тръмп.
През 2018 г., според ново проучване на „Нилсън“, възрастните граждани на САЩ прекарват около девет часа на ден пред компютъра. Марк Зукърбърг, Лари Пейдж, Питър Тийл и Джеф Безос стават все по-богати от така наречената икономика на вниманието, защото контролират близо четири часа на ден от времето ни, прекарано пред екрана.
Вече две телевизионни вечерни шоу програми по „Ен Би Си“ и „Ей Би Си“ имат по 1.5 милиона зрители на възраст между 25 г. и 54 г. През 60-те години Уолтър Кронкайт всяка вечер има 30 милиона зрители, а днес „Фейсбук“ има 1.47 милиарда активни потребители на ден. Днес всеки може да претендира, че е журналист във „Фейсбук“, както бе доказано и от последните избори за президент. Социалните медии, които някога са наричани инструменти на свободата срещу диктатурите, се превръщат в оръжия, които могат да навредят на демокрацията.
Както компютърният специалист Тим Бърнърс-Лий пише във „Венити Феър”, интернет „в крайна сметка създаде – без съзнателното желание на хората, които проектират платформата му – мащабен античовешки феномен”.
Решението, което предлага Бърнърс-Лий, е „да децентрализира мрежата”, но в момента централизираният интернет е също толкова голям проблем, колкото и централизираната политическа власт.
Но дори и Тръмп да се сърди, че техническите гиганти са предубедени към него, той никога няма да започне да ги регулира, защото те са му спечелили изборите. И точно както Рейгън унищожава доктрината за справедливост, така и председателят на Федералната комисия за комуникации Аджит Пай убива неутралността на мрежата – знак, че в бъдеще мрежата ще бъде във все по-малко ръце. И тук отново щатите държат най-мощното, а може би единственото оръжие на съпротива.
През септември Джери Браун – губернаторът на Калифорния, подписва законопроект за неутралност на мрежата, с който заменя разпоредбите от времето на Обама, които са унищожени от новата администрация на Федералната комисия за комуникации (ФКК).
„Когато ФКК на Доналд Тръмп реши да разруши защитата пред неутралността на мрежата”, казва калифорнийският сенатор Скот Уинър, „ние знаехме, че Калифорния ще трябва да се намеси, за да осигури на жителите си достъп до безплатен и отворен интернет”.
От този момент нататък между отделните щати започват епични битки, начело на които застават и адвокатски щабове, вярващи в обърнатата наопаки Америка на Тръмп.
Според някои, едно ново прегръщане на прогресивния федерализъм може драстично да подобри живота на гражданите в либералните градове и щати, но жителите на останалата част от страната ще страдат. Точно както при миграцията на афроамериканците през 30-те и 40-те години на ХХ век, и днес американските граждани се местят в различни градове, където намират нови работни места. Ето защо след двадесет години около 70% от американците ще живеят само в петнадесет щати. И тук е редно да попитаме: А дали, като прегръщаме стратегията за увеличаване правата на отделните щати, в представите ни Америка престава да изглежда така силна? И визията ни за нея започва да се свежда до разкошни квартали, управлявани от враждуващи племена? Може би. Достатъчно е да си припомним как миналото лято бившият съветник на Доналд Тръмп Роджър Стоун заплашва, че всеки политик, който гласува за импийчмънт на Тръмп, „ще застраши собствения си живот”. В свят, в който 30% от населението е възрастно, селско и бяло и контролира съдбата на едно ново и различно поколение американци, може да се стигне до граждански конфликти, а вероятно и до Гражданска война. И макар че бащите-основатели вероятно са допуснали грешка, създавайки Сенат и Избирателна колегия, в които не е заложено да влязат всички представители на американския народ, те ни дават и изход от ситуацията – Десетата поправка. Навсякъде в страната гражданите преодоляват обструкциите на Вашингтон, като постигат напредък, изграждайки по-приобщаващо общество.
Не Тръмп създава изключителната поляризация, но той я изостря. Мнозинството от гражданите може и да не искат да живеят в света на Тръмп, но поради недостатъци в конституцията и в интернет, сме временно принудени да приемем авторитарните му импулси. Нашият стремеж към щастие се гради на свободата да създаваме в общностите си визия за напредъка, към който се стремим. За много от нас това може да е нисковъглеродната икономика, задвижвана от слънчевата и вятърна енергия; безплатен колеж; контрол върху използването на оръжие. Вероятно една четвърт от населението би искало да живее като в Дивия запад и да черпи енергия от въглищата.
Групата на напредничавите няма да успее да убеди другите, че нейният път е верният, но поне трябва да настоява те да не налагат вето върху това как останалите искат да живеят. „Федералната ни система има едно щастливо преимущество – един щат, стига неговите граждани да гласуват за това, може да се превърне в лаборатория и да се подложи на нови социални и икономически експерименти, без да излага на риск останалата част от страната” – пише през 1932 г. съдията от Върховния съд Луис Брандайс.
Разбира се, реализирането на визията на Брандайс за експериментална демокрация зависи от много различни фактории. Дали консервативните съдии във Върховния съд, които твърдят, че са привърженици на оригиналния подход, ще се съобразят с Десетата поправка и ще подкрепят движението за права в прогресивните щати? Много от делата, заведени от отделни щати срещу администрацията на Тръмп, ще поемат към Върховния съд. И пред съда има два пътя – или да подкрепи републиканците, или да уважи оригиналния подход на бащите основатели, позволявайки на щатите да експериментират, възползвайки се от Десетата поправка.
Ако последното се случи, ние може би ще успеем да се измъкнем от сегашното състояние на безвластие. Защото, ако не сме в състояние да оставим старото да умре, а новото да се роди, ние най-вероятно ще бъдем осъдени на дълги години кромуелски хаос, който Уинстън Чърчил описва като „безмилостното безчестие”, „потопяващо в мрак хода на човешкия род”.
Харпърс мегъзин, ноември 2018 г. (с незначителни съкращения)
Превод от английски Катерина Станковска
–-
[1] Интеррекс – в случая управляващ в промеждутък на безвластие; идва от латинското interrex – изборна длъжност по времето на Римската република, продължаваща само пет дни – става дума за патриций, който е отговорен за провеждането на консулски избори, защото досегашните консули или са починали, или по други причини не могат да си изпълнят ангажиментите.
[2] Джон Кейсик е губернатор на щата Охайо, член на Републиканската партия. За президентските избори през 2016 г. официално обявява своята кандидатура за президент, като редом с Тед Круз е другият сериозен съперник на Доналд Тръмп за номинацията на Републиканската партия за президент.
[3] Бенджамин Сас (Бен Сас) е сенатор от щата Небраска, член на Републиканската партия.
[4] Статията е публикувана преди тези избори.
[5] Съдия Брет Кавано бе утвърден от Сената за съдия във Върховния съд. Той бе номиниран от Доналд Тръмп. Преди утвърждаването бе обвинен в сексуално посегателство от Кристин Блейзи Форд, която твърди, че като гимназист през 1982 г. Кавано се напил и се опитал да я изнасили.
[6] През 1973 г. Върховният съд се произнася по делото „Роу срещу Уейд”, като решението му е, че жената по конституция има право да направи аборт, като, ако го направи през първите три месеца на бременността, може да не посочва причината. В резултат на това абортът е легализиран в цялата страна.
[7] Майкъл Коен е бивш личен адвокат на Доналд Тръмп, който по време на едно от няколкото дела, които се водят срещу него, например за укриване на данъци, нарушаване правилата на финансиране на предизборна кампания и др., заявява, че Тръмп му е наредил да плати на порноактрисата Сторми Даниълс и на бившия модел на „Плейбой” Карън Макдугъл да мълчат за аферите си с него.
[8] Пол Манафорт е лобист. През лятото на 2016 г. ръководи предизборната кампания на Доналд Тръмп. През август 2018 г. е признат за виновен в извършването на осем тежки финансови престъпления, като, след като се съберат наказанията им, се оказва, че той ще трябва да лежи до живот в затвора.
[9] Става дума за записи, на които, според бивша съветничка на Тръмп, той на няколко пъти произнася думата „негър”, с което доказва, че е расист.
[10] Джон Тайлър е десетият президент, управлявал страната от 1841 г. до 1845 г.
[11] Джеймс Мадисън е четвъртият президент на САЩ, управлявал в периода (1809-1817). Той, Джон Джей и Александър Хамилтън се приемат за бащи на Конституцията на САЩ.
[12] Програмата ДАКА защитава от депортация имигранти, които като деца са дошли нелегално в Америка.
[13] Губернаторът Джери Браун е член на Демократическата партия. Той управлява Калифорния от 2011 г.
[14] Дот-ком балонът е икономически балон от периода 1997 – 2000, когато в индустриалните страни борсовите пазари регистрират значителен ръст в сектора на Интернет компаниите.
[15] Александрия Окасио-Кортес e родена в Бронкс, от латиноамерикански произход. Тя става най-младата жена – член на Конгреса, след като е номинирана от Демократическата партия за конгресмен от Ню Йорк.
[16] Сторми Даниълс е порноактриса, която преди президентските изборите в САЩ през 2016 г. подписва с адвоката на Доналд Тръмп – Майкъл Коен – споразумение за неразкриване на информация. След като през януари 2018 г. „Уол Стрийт Джърнал” разкрива съществуването на въпросното споразумение, Даниълс завежда дело срещу Тръмп и Коен, като твърди, че споразумението е невалидно. През август 2018 г. Коен признава, че незаконно й е платил да мълчи и това е станало със съгласието на Тръмп. През октомври т.г. Даниълс издава мемоари, в които описва аферата си с американския президент.
[17] Втората поправка на Конституцията на САЩ защитава правото да се съхранява и носи оръжие.
[18] Джордж Уил (1941) е политически коментатор във „Вашингтон поуст”, „Ен Би Си Нюз” и други медии. Преди изборите през ноември той открито агитира срещу Републиканската партия.
[19] Даян Файнстайн (1933) e член на Демократическата партия на САЩ: кмет на Сан Франциско 1978-1988, а от 1993 г. е сенатор от Калифорния. Тя е първата жена от еврейски произход в американската история, достигнала до длъжността сенатор.
[20] В град Пулман, щата Илинойс, на 11 май 1894 г. около 3000 железничари от компанията „Пулман” блокират движението на влаковете в посока Чикаго. Те протестират срещу намаляването на заплатите им. Към протестиращите в 27 щата в страната се включват близо 250 000 души. Президентът Гроувър Кливланд прекратява стачката, изпращайки армия.
