„60 години живопис – юбилейна изложба на Валентин Дончевски“, изложбена зала „Райко Алексиев“, 15 – 30 ноември 2018
Поколението, към което принадлежи Валентин Дончевски, култивира своята артистична рефлексия във време, в което българската живопис трескаво търсеше нови пътища, освобождаваше се от изобразителни клишета, усвоявайки идиоматичния език на формалните, абстрактно-пластични стойности – големият, упойващ проект на модернизма.
По това време (началото на 80-те години), Валентин бе част от една студентска и артистична общност, която преживя с колективен патос своето откриване към изкуството. Спомням си безкрайните разходки в среднощно Търново (те – напористи и талантливи студенти, аз – неопитен асистент) с безкрайните разговори, в които заплитахме неумело интуитивните си докосвания до могъщата пластическа и духовна сила на старите майстори от Холандската и Испанската школи или субективирането и абсолютизирането на пластическия жест при Пикасо и Матис.
В тази среда Валентин Дончевски бе един от най продуктивните, надарени с мощен усет за пластика, за плътност на цвят и тон, фактура и структурност. Рисунката му бе активна, с освободена реакция, с компресия на психична и духовна енергия. Но, най-важното – носеше неочакваното, до парадоксалност различно виждане на реалността. Стотиците рисунки, акварели и маслени платна, от най-незначителните до най-претенциозните, бяха наситени с усещане за случване, за събитие; и независимо от различните подходи и техники, носеха белега на лично преживяното, на индивидуално психичното, на Аза. В стихията на своето екстазно рисуване Валентин нарушаваше определеността на стилови граници и с лекота и артистичност се изразяваше в различни изобразителни системи – от груб, натурен реализъм през сюрреалистични трансформации до крайно експресивни жестове.
Споделям тези рано проявени характеристики, защото те предопределят оригиналността на изведения поетичен свят на Валентин Дончевски. Свят, който събира и изразява в своята еклектична многоликост стилистични белези, знаци и артикулации от експресионизъм, сюрреализъм, наивизъм, магически реализъм, неомитологизъм.
От определящо значение за формирането на автора е духовното любопитство и ранното докосване до ученията на Рудолф Щайнер и Петър Дънов. Това активно, екзалтирано откриване към трансреалното, магичното, езотеричното потърси своите очертания през емоционалната и духовна сила на пластични и семантични кодове, извиращи от дълбините на родовата памет, традицията на фолклора, езическата обредност, символиката на ранното християнство и средновековен мистицизъм.
В пластическия космос на художника – черги, плетове и дувари, гърнета и кратунки, шевици, великденски яйца – лица, маски, обкови и ореоли взривяват своята конкретност, излизат от определеността на своето историческо битие, за да преодолеят границите на линейното време и постигнат онзи миг Вечност, в който минало и бъдеще, начало и край се завъртат в безкрая на Голямото Митологично Време. Художникът се изправя пред чудото на Сътворението, пред неговите тайни и необяснимост, със суеверния страх на езичника, с транса на шамана, с духовната откритост и упование на християнина. Изправя се на прага на реалността и неговото екзалтирано въображение ражда фантазни, свръхреални образи, обвити в искряща светлина – илюзорни и бленувани. Дончевски ни превежда през многомерността на своите пластически пространства, води ни по закрити, мистични мостове към една духовна вселена.
Смесването на времена и пространства, подобно космогонията на Шагал и Казаков, парадоксалното събиране на елементи от различен логически порядък, натрупването на знаци и символи от различни епохи и култури оплитат сложна пластическа и смислова канава, в която търсещото съзнание открива своите духовни и културни проекции. Валентин Дончевски създава експресивна, енергетична, витална живопис. Цветни и бели сияния обвиват фигури, заливат пространства. Нажежени светлинни магистрали разсичат картината, свързват и разделят светове. Цветът е изведен от своята живописно-колористична стойност и търси феномена на своя духовен абсолют. Безтегловността, дематериализирането, фрагментирането и наслагването на пространства, енергийното уплътняване, цветните експлозии, атомизирането до субстанциално единство търсят непосилния хоризонт на мистична отвъдност и духовно измерение. Сблъсъкът между профанно и свещено, известно и неизвестно, реално и абсурдно, тукашно и отвъдно намира своите пластически решения през опозициите: хроматично – ахроматично, пластично – декоративно, активно – пасивно, плътно – прозрачно.
Поемащ сила от корените, Дончевски съпреживяно носи културата на една духовна традиция, търси упование и вдъхновение от големи имена за българското изкуство като Иван Милев, Николай Райнов или Димитър Казаков – така съдбовно свързали живота си с тази култура.
Творческите усилия на Валентин Дончевски, независимо от уникално личната стилистика, се свързват с търсенията на редица съвременни автори, които определят активността на теза за живопис, формират фронт на неофолклорни и неомитологични идеи. Актуална теза във времето на глобализация, която събира сила, намира основание и вдъхновение в традицията, във феномена на народностния дух, която оживява духовния порив, събужда митологичните нагласи, дълбоко кодирани в човека и съхраняващи основните, дълбинни енергии на живота и сътворението. Позиция, в която завръщането към корена, към паметта на рода, слизането в културните напластявания е не само носталгия по загубено качество и ценност, а събиране на духовен опит, опора и надежда за ново начало.
Патосът на тази теза намерих в реплика на големия български художник Димитър Казаков – Нерон: „…Какво трябва да дам на Европейския дом? Само и единствено онова, с което мога да спасявам Америка – уникалната си даденост на рядък за света човек; силата и чистотата на емоциите си; културата на сърцето и готовността на ръцете да се подчиняват на подсъзнателната верига в лабиринта на генетичното ми Аз на границата на Европа и Азия, всред Гърция и Рим, под нозете ми в археология; ясновидствата ми от праотците като нежност на духа и силата на слънчевите ми енергии в тялото…”
