„Ингмар Бергман: година от живота“, 2018, Швеция/Норвегия, 116 минути, режисьор Джейн Магнусон. Показан на Киномания
Изисква се немалка смелост, за да реализираш документален филм за Бергман – режисьор със статут на гений, за когото са писани книги и са заснети филми. Особено по повод 100 години от рождението му. И то такъв филм, който фиксира една-единствена година като твърде показателнаа дългия му житейски път. Разбира се, това вероятно може да се възприеме и като режисьорски трик на Джейн Магнусон, която цели да синтезира, да обърне логиката на поредния разказ за човек, който сам много е разказвал за себе си.
Макар още в началото да са навързани част от биографичните особености от тази конкретна 1957 година, подробната фактология от нея по време на филма се изплъзва. Човек забравя за изходната точка. Трупат се подробности, добре известни или дребни, които проблематизират маниите на Бергман. Но, освен нюанси от личността му, на екрана е извадена и своебразна ретроспектива на най-яркото от творчеството му.
По време на целия филм си мисля, че искам да разтворя биографичната му книга „Латерна магика“ (на моменти филмът върви по нея) и на малки листчета с бележки от „Ингмар Бергман: година от живота“ да добавям факти към битието му, да подчертавам, да слагам въпросителни и удивителни, да направя карта с филмите му и взаимовръзките с личните му драми.
Във филма са използвани интервюта и с по-малко познати на публиката лица, с които е общувал – професионално и не само. От дистанцията на времето, те все пак не спестяват някои свои неласкави наблюдения, изложени обаче след преклонението пред таланта. Всички те са съчетани с архивни кадри, извадки от интервюта със самия Бергман и тематично подбрани откъси от негови филми. Режисьорката се опитва да направи свое разследване, в което 1957 г. е само граница, спрямо която мести биографичната лента напред и назад.
Непрекъснато завъртане, трупане на позитивни характеристики… и изведнъж става дума за някои от любимите му демони, но не така романтизирано, както той често ги е представял.
В интервю от 2014 г. Лив Улман казва, че няма проблем да говори отново и отново за Бергман, защото, правейки това, го преоткрива, преосмисля и си го припомня. И ето, филмът тече и човек се пита няма ли и тя да се появи най-накрая, защото подобен разказ няма как да мине без нея; и Лив Улман се появява. Филмът вече значително се е разгърнал. Въпреки натрупаните впечатления, готови сме да чуем и нейния поглед – режисьорката обаче ни лишава от дълги словоизлияния, фразите са лаконични.
Не са подминати физиологичните проблеми на Бергман. Не са спестени факти, които биха хвърлили сянка върху гения му. Безгрешни хора няма, дори когато са полуобожествени. В образа му са вписани и черти на физически и психически насилник, на човек, способен на жестокост.
За пръв път се показва интервю с вече доста възрастния му брат, което Бергман лично е спрял от излъчване още през 80-те. Въпреки че суровият материал вероятно съдържа още развенчаващи мита наблюдения, той е ползван с мярка. Става ясно, че когато мислим за брата на Бергман, трябва да внимаваме повече за това, което ни казва за него авторът на „Фани и Александър“.
Макар и прекалено дълъг, въпреки няколкото финала, благодарение на монтажа, динамиката и разнообразието на документалния материал, филмът не натежава. Успява да обеме противоречията в личността на Бергман: маниите му, слабостите му, властта, контрола, фигурата на жената…
Филмът показва Бергман като лабиринт, като задача за лично решение: да прецениш коя версия избираш, доколко му се доверяваш и къде откриваш спекулациите – неговите и чуждите. В този лабиринт, мислейки за човешките му слабости, градиш общовалидни схеми и мислиш и за своите демони.
Ингмар не е Александър, Ингмар е Фани. Бергман ни е заблудил, но все пак не е развенчан.
