Празник за сетивата

П

Така може да се определи гастролът на Светлана Захарова и Денис Родкин в спектакъла „Баядерка” на Софийската национална опера и балет. В рамките на една година световната прима Захарова гостува за трети път в София. За първи път обаче тя танцува на сцената на Националната опера – естествената среда на балетния артист. Много по-пълно, цялостно и въздействащо е присъствието на един артист в театъра и да, чак в настоящото представяне публиката истински се запозна с явлението Захарова.

Ролята на баядерката Никия e особено скъпа на Захарова. Именно с нея тя се представя в парижката Гранд опера през 2001 г. и това е началото на триумфалния й път към световните сцени. Примата е танцувала безброй версии на шедьовъра на Петипа по всички точки на земното кълбо. С времето тя развива, надгражда и дообогатява любимия си образ, а днес изпълнението й се приема единодушно за еталон. Балерината без затруднение се вписа в българската редакция на балета, която е дело на Сергей Худеков и е най-близо до тази на Мариинския театър в Санкт Петербург.

„Баядерка” по музика на Лудвиг Минкус е сред шедьоврите на безсмъртния Петипа, превърнал се в един от шлагерите на класическото наследство. Създадена в духа на модната за ХIХ век източна екзотика, постановката съчетава задължителната за имперския театър зрелищност с проникновена хореографска драматургия. Главно постижение на хореографията е образът на храмовата танцьорка Никия. Именно този образ е носителят на един качествено различен подход към традиционната структура. Принципно лишена от виртуозни изяви в първите две действия, героинята се впуска в танц едва като видение в трето действие. Танцът се явява образ на безсмъртната любов, на истинското живеене. „Баядерка” е един от балетите, в които танцовата образност излиза от рамките на пошлия мелодраматичен сюжет и се превръща в зрима поезия, във възвишен апотеоз на любовта. В този смисъл изпълнението на Никия е мерило за висока класа. Подобно на Жизел и на Одета-Одилия, Никия не е образ, който позволява на балерината да се скрие зад техническото майсторство, изисква се вроден лиризъм, тънък музикален усет, за да може тялото да изпее трогателната история на баядерката, решила с цената на живота си да победи предопределението.

Изпълнението на Светлана Захарова бе точна илюстрация на хореографския замисъл. Всичко в нея е толкова съвършено, толкова съответстващо на класическия канон, че тя сякаш е не балерина, а идея за балерина. Десетки страници са изписани за перфектните й пропорции, изваяните й крака, безкрайните й ръце, изящната глава с ангелски черти на лицето. Да, нейното тяло е съвършен инструмент, но Захарова притежава техника, с която безупречно контролира всяко движение до най-малък детайл. Не напразно балерината се счита за емблема на руската балетна класика. Захарова изглежда крехка и нематериална, а в същото време притежава невероятна сила и устойчивост. Същността на нейната виртуозност е не демонстрация на трикове, а спазване на чистотата на танца; и абсолютен професионализъм, който й позволява свободно да твори на сцената.

Още с първата си поява тя създаде атмосферата на тъга и обреченост, която не я напусна дори в дуета с любимия й Солор. В интерпретацията си Захарова много вярно извежда идеята на Петипа, че балетът е не толкова разказ за любовта между Никия и Солор, а за стремежа към любовта като израз на самия живот. Не разочарование от предателството, а оплакване на любовта, елегия за несъстоялия се живот пластически пресъздава Захарова с прословутия танц със змията във второ действие. В картината със сенките примата плува в свои води – небесна, въздушна, по-лека и ефирна от воала, с който танцува – истинско въплъщение на романтичния идеал.

Абсолютно достоен и равнопоставен в партньорството бе Денис Родкин. От миналогодишното си представяне в „Жизел”, младият премиер-солист на Болшой театър е отбелязал очевиден напредък. Подобно на Алберт, ролята на Солор изгражда образа на благородника, който обича дотолкова, доколкото обстоятелствата му позволяват, с лекота предава избраницата си, след което съжалява. Не напразно в оригиналната версия на Петипа Солор не танцува до момента, в който му се явява сянката на Никия. Хореографът го лишава от правото да танцува, а дуетите и особено вариацията от известното па де дьо с Гамзати са добавени впоследствие. Танцът в действието със сенките е израз на истинската любов, чувство, което Солор не е познавал и което се пробужда тогава, когато е загубил Никия. Денис Родкин великолепно пресъздава идеята на Петипа за предателството, изкуплението и трагичното прозрение.

Като истински премиер на Болшой, Родкин има перфектната външност, позволяваща му с лекота да пресъздаде галеника на съдбата, триумфиращия аристократ. Властен, егоистичен и бляскав – такъв е неговият Солор. Леката скованост в мизансцените, което е разбираемо – балетистът за кратко време е трябвало да усвои чуждата редакция – бе компенсирана от изключителна свобода в танцуването. Родкин е изпълнител със смайващ отскок и мащаб, сякаш въздушното пространство му дава допълнителна енергия. Неговите скоковете бяха своеобразен маркер на емоционалните състояния на героя – триумфиращи във второ действие, драматично поривисти в сцената със сенките. Изключителната музикалност на артиста подсилваше вродената му романтичност. Родкин е от тези редки изпълнители, които не танцуват под съпровода на музиката, а танцуват самата музика. Двамата със Захарова бяха изумително красив и хармоничен дует.

Гостуването на артисти от такава класа е безценно сверяване на часовника. За щастие, може със задоволство да се отбележи, че имаме солисти, които не отстъпват на нивото на най-добрите в света и тук на първо място трябва да се спомене родната прима Марта Петкова. Тя се превъплъти в ролята на Гамзати – красивата и съблазнителна дъщеря на раджата Дугманди. Балерина с прекрасна външност, с вроден аристократизъм, с уверена техника – достойна съперница на Захарова. Да се съизмерваш с балерина номер едно в света и да партнираш на балетист с размаха и мащабността на Денис Родкин си е предизвикателство, което Марта Петкова преодоля със звезден блясък. Великолепен Златен бог бе и Александър Александров – артист с отлична школовка и въздействащо присъствие, чиято поява на сцената винаги радва окото.

След края на спектакъла Светлана Захарова бе обявена от директора на Софийска опера, акад. Пламен Карталов, за почетен член на националния ни балет, а зрителите дълго аплодираха тези, които ги дариха с мигове на вълнуващо съприкосновение с върховете в изкуството.

За автора

Мария Русанова

Мария Русанова е преподавател по български език и литература в Националното училище за танцово изкуство. Заедно с преподавателската си дейност сътрудничи активно в печатните издания със статии, очерци и интервюга по проблеми на балетното изкуство. Повече от двадесет години е редовен сътрудник на в. "Култура", а понастоящем е автор на вестник "К". Съставител е на книгата "Извор на красота и вдъхновение",

Категории