Веселина Седларска. “Депресията ме обича”. София: ИК “Сиела”, 2018. Цена 14 лв.
Човек, който пълноценно общува с депресията и с антидепресантите, човек, който прави разлика между психиатър и терапевт, човек, който търси изход от себе си – и нов подход към себе си, ще бъде впечатлен от откровеността и силата на Веселина Седларска – и след всяка страница ще казва: да, да, да… Да, така е. “Депресията ме обича” е честна изповед – и честна публицистика. Написана с топлота… рецепта. Откакто прочетох наблюденията на Седларска за фейсбук, започнах да променям поведението си и там, да бъда по-открит и по-далеч. Умна жена. И свободна. И пише не само за своята депресия, но и за депресията на България. Седларска живее в Сливен. Но всъщност е в центъра, в епицентъра на всичко. Как да не се депресира.
Ървин Ялом. “Моят път към себе си”. Мемоарите на един психиатър. Превод от английски Ангелин Мичев. Пловдив: ИК “Хермес”, 2018. Цена 19,95 лв.
Този път ще отбележа два пункта в творчеството на световноизвестния психиатър и средищна фигура на екзистенциалната психотерапия: диалозите, които д-р Ялом води със своето аз от различни години, и признатата му нужда от баща и наставник – във време, когато авторитетите са напълно разжалвани и всеки сам си е учител. Ето още два начина да се облекчите, когато депресията ви обича. “Моят път към себе си” има място в една литературна колонка, защото сякаш Ялом постави началото на белетризацията в авторефлексията на своята терапевтична практика – и, слава Богу, най-прозорливите му съчинения вече са на български. (Много любопитно е да се чете неговата автобиография в контекста на “Пътувам себе си” – бравурните спомени на сливналийката Юлия Кръстева в разговор с родения през 1985 г. клиничен психолог Самюъл Док, издадени неотдавна от “Колибри”. И задръжките ми изобщо не са заради Държавна сигурност, пази Боже. Същото издателство прочее, неотдавна пусна и прочутата “Екзистенциална психотерапия” от Ялом.)
Илко Димитров. “Черно”. Избрана поезия. София: Издателство за поезия “ДА”, 2018. Цена 15 лв.
След “Бяло”, предишната рекапитулация на Илко Димитров, новата – “Черно” – съдържа книгите му “Продавачът на конци” (2009), “4етири” (2011), “Това едно” (2013), “Можеш ли го” (2013). Това, разбира се, са задължителни книги за ценителите на поезията, но събрани в “Черно”, те взаимно се четат – и добиват нова стойност. В момента не се сещам у друг български поет да има такава ожесточена воля за цялост и за обобщение, за всеобхватност на посланието, за система в разбирането на света и на самия себе си. “Черно” е като сборник закони, посредством който свръхчувствителният автор е и адвокат на себе си, и прокурор на себе си, и съдия на себе си. Пред нас е не само самообвиняващо се, а направо самоунищожително его, което непрестанно се самоподрежда и надрежда. Самоук максималист, който ни дава много повече от другите. Редът на стихотворението става параграф, алинея. Правилното и неправилното терзаят Илко. А аз очаквам ”Сиво”, в която болката ще е поспряла. Капитулирала.
