„Да мислиш двайсети век”. Тони Джъд в сътрудничество с Тимъти Снайдър. Превела от английски Невяна Андреева. ИК „Колибри”, 2018
„Да мислиш двайсети век” е удивителна книга. Еманципираща книга. Както пише в самото начало: „Изучаването на историята на идеите е задължителна предпоставка за еманципацията на разума”. И книгата на Джъд и Снайдър е пример за тази мисъл.
Тя не попада в нито един от традиционните научни жанрове – особена е, както е особен и самият Тони Джъд. Той е един от големите европейски и американски историци от английско-еврейски произход, едновременно изключителен професионалист, политически мислител, публичен интелектуалец и критик на всичко онова, което заслужава да бъде критикувано.
Книгата е за Европа, но и за неговата лична, биографична съдба. В този смисъл, тя влиза в особена конкуренция с предишно, много важно съчинение на Тони Джъд „След войната”[1], която е една от забележителните истории на Европа след 1945 г.
Тони Джъд е писал много исторически съчинения и не по-малко публицистични текстове като публичен интелектуалец. Той е един от големите историци на лявото в Европа и в световен мащаб; тясната му специализация е върху френската левица и върху следвоенната история на Европа. Не по-малко е писал и по други теми: по американски и по източноевропейски въпроси, по въпроси за комунизма и за тоталитаризма в СССР и в бившия Източен блок.
В края на своя живот Джъд е поразен от фатална болест – склероза, която бавно го парализира. Тогава неговият по-млад приятел, американският историк Тимъти Снайдър му предлага да сподели финалните си мисли в научен разговор. Оказва се, че между Тимъти Снайдър и Тони Джъд има невероятна интелектуална симбиоза и въпреки сложната ситуация – Джъд престава да може да движи първо краката си, а после ръцете си – те написват дълбока и ведра книга едновременно. Тя може да бъде определена като история на идеите, но трябва да обясним спецификата й.
Има истории на идеите, написани от чисто философска гледна точка – от старомодна философска гледна точка, тъй като сегашните философи не пишат така. Те изглеждат като разказ за движението на идеите в безвъздушното пространство. Това са големи доктрини, метафизични системи, сменящи се една друга и блъскащи се във философския въздух, който е съвсем разреден – там няма сякаш никакви външни, нефилософски обстоятелства, които биха могли да могат да влияят на хора, като Аристотел, Платон, Хегел и Кант. Те съществуват в сякаш друго измерение, диалогът между тях се е проточил през вековете и живее живот, различен от този на обикновените хора.
Има, разбира се, и други истории на идеите – чисто исторически – които превръщат идеите в илюстрация на конкретни контексти. Те са не по-малко редукционистки. След кеймбриджката школа и нейния най-важен представител, в някакво отношение учител на Тони Джъд, Куентин Скинър, ситуацията е различна и се знае, че идеите винаги са формулирани в определен тип философски и идейни езици, в културни и социоезикови репертоари, които не просто са контекстуализирани, а имат способността да променят контекста. Те се намесват в историческите и социални среди и създават нови перспективи, а с това карат агентите да действат по друг начин, създават друго битие. Ето защо идеите са изключително тясно свързани със социално-историческия „въздух“, в който се раждат и дишат, и нещо повече – те участват в промяната му.
Скинър се занимава с контекстите, в които се раждат философски и научни идеи, и начина, по който тези контексти са променени от идеите, от техния език, понятия, метафори, от техните епистемологични перспективи и т.н. Тони Джъд е най-близко до тази традиция и заедно с това е много различен от нея, защото се интересува не толкова от контекстите, в които идеите са произведени, колкото от тяхната употреба и от това, което той нарича с думата „последствия”. Затова и съвсем накратко може да се каже: тази книга изследва последствията на идеите. И то не на една или две, а на цял възел от идеи, които са във взаимна конкуренция, в сложни и многомерни исторически, социални и политически и дискусионни контексти – и техните множествени последствия. Във всеки случай, Тони Джъд се интересува не толкова от авторите – гении, които раждат идеите, нито се занимава с тълкуването на техните „свещени“ текстове. Последните, разбира се, биват непрекъснато цитирани и обсъждани – но онова, което го вълнува наистина, са нещата, които потребителите на идеите правят с тях. Самите потребители от своя страна не са разгледани като нещо пасивно – Джъд не мисли за тях като благодарни реципиенти на велики мисли. В тях има историческа енергия – не просто „интереси“, а предварителни настроения, очаквания, убеждения; има митове, страхове и фобии; а още надежди, дълбоки вътрешни нужди, произтичащи от социалните и историческите обстоятелства. И книгата на Джъд и Снайдър изследва как между интелектуалната материя на идеите и емоционалната материя на контекста има странни къси съединения: тя търси „емоционалните корени“, които позволяват на високите философски и политически идеи да имат въздействие, резонанс. Въздействието обаче е взаимно – „емоционалният контекст“ прави възможно въздействието, но „потребителите“, хората, които приемат идеите, вълнувайки се от някакви неща, се нуждаят от интелектуален език, през който да формулират тези дълбоки емоционални състояния – надежди, страхове, мисловни навици и прочее…
От тази гледна точка никак не е случайно, че определени идеи въздействат, а други – не: това зависи от конкретни обстоятелства, групи, хора, от късото съединение между исторически състояния, идеи и език.
Историците винаги се занимават с конкретни, плътни човешки среди. Те изследват конкретни хора, конкретни обстоятелства, конкретни агенти, конкретни конфликти и сблъсъци, конкретни дискусии в конкретни вестници, конкретни състояния на конкретни групи и т.н. Тези плътни конкретни среди са разгледани от Тони Джъд по ерудиран и дълбок начин. Той успява да види как разнообразните социални, етнически и културни групи създават собствени митологии, разкази и повествования, нагласи и репертоари от представи, едва вътре в които е възможно една идея да има каталитичен ефект. Което, с други думи, означава, че „една и съща“ идея, разпространена в Латинска Америка, ще има един ефект, в Западна Европа – друг, а в Китай или във Виетнам може да няма никакъв ефект. Тоест, ефектът на идеите, последствията им не са гарантирани, те са риск.
При подобна ситуация възниква един друг тежък исторически и морален въпрос – а кой е отговорен за получилите се от този странен синтез последствия? И как да се прецени това? Този въпрос няма предварителен отговор, не може да бъде решен по принцип, а се решава чрез конкретно изследване на конкретната среда и на конкретните обстоятелства, на възможностите и изборите на отделните актьори, кой какво е можел да предвиди, кой за какво е можел да бъде отговорен, кой за какво не е можел да бъде винен и т.н. И всичко казано дотук, според Джъд, е част от историята на идеите.
Но тази книга не е просто история на политическите идеи, дори не и в този по-усложнен многомерен вариант, за който говоря. Тя е и биографична книга, защото всеки един от контекстите е не просто научна, историографска проблематика. Не просто идеите се сблъскват с групови нагласи и се получават непредвидими резонанси – но и самият резонанс минава през живота, сърцето и мисълта на Тони Джъд.
Вече споменахме, че самите среди от „потребители на идеите“ са хетерогенни и разбягващи се множества: те се движат от еврейски интелектуалци в Ню Йорк през работници в Гданск до анархисти фанатици в предградията на Париж, еврейски общности в Хабсбургската империя и още много, много други. И странното е, че тази необозрима множественост на изследваните социални среди не пречи на това, което говори Джъд, да бъде лично, много лично. Защото въпросното множествено и разнопосочно историческо пространство е пресечено от един биографичен път – Тони Джъд е имал щастието или може би нещастието да прекоси огромен брой от тези човешки среди, да се запознае с тях, да играе различни роли в тях. Този, многомерният контекст в книгата става и биографичен контекст – и това играе огромна евристична роля, защото той е ключов, особен, много личен. Най-активният контекст, защото, да не забравяме, Тони Джъд също е потребител на идеите – той ги е преживял, понякога – изстрадал. Тоест, един от тези, които реагират и резонират на идеите, превръщайки ги в нещо друго – но, разбира се, не е обикновен „потребител“, защото е мислител от висока класа. И до голяма степен книгата представлява напрежение между изследване на конкретни исторически среди, от една страна, и тази интензивна биографична вплетеност, ангажираност и страстно присъствие в тях, от друга. Самото съдържание, дадено накрая, е много симптоматично и говори за това, което очаква читателя на тази книгата: главите й носят заглавия от типа на: „Проблемният евреин”; „Английският писател”; „Потомственият социалист и политически марксист”; „Ционистът от Кеймбридж”; „Френският интелектуалец”; „Източноевропейският либерал”; „Европейският историк и американският моралист”; „Социалният демократ”. Става дума за един и същи човек, за ситуации и позиции, в които Джъд е бил, живял ги е. Той е играл всички тези роли, при това – с цялото си сърце, но, за разлика от повечето обикновени хора, захвърлени от съдбата тук или там, той е от тези, които поне понякога са си избирали къде да бъдат, каква роля да заемат. Защото е нетърпелив човек във философския смисъл на думата. Той не чака да му повторят една и съща мисъл по хиляда пъти, да изживее една и съща роля до втръсване, за да усети дълбоките бездни от потенциална глупост и назряващите опасности, които може да се съдържат в нея. А когато в една идейна система или историческа и човешка, биографична среда му стане тясно и догматично душно, той си тръгва от нея. Това е приемственост на прекъснатостта, но тъкмо тя помага на Джъд да има своя червена нишка на живота. Мятал се е в какви ли не социални и интелектуални роли – бил е включително създател на нов нестандартен институт, за който от Нюйоркския университет му дават специално разрешение и пари. Условието на този институт, не зная дали ще повярвате, е да се приемат млади хора, които не принадлежат на нито една научна школа и нямат никакви методологически клишета в главата, никакви мисловни и научни навици. Те трябва да бъдат умни и интересни, хора, които Джъд ще вкара в нови евристични дискусии. Представяте ли си някой университет да даде пари за такова нещо? А той се оказва един от най-успешните му проекти.
Една от посоките, в които мисли Джъд, ни е особено важна. Той е един от малкото мислители, заедно с Тимоти Гартън Аш и още един, двама, които от западна перспектива си дават сметка и описват случилото се в Източна Европа и бившия Съветски съюз; той се интересува, чете, става приятел с дисиденти, източноевропейски интелектуалци и учени, а специално за Лешек Колаковски говори като за свой учител и невероятен ерудит, от когото е научил много, като исторически прецедент с огромно философско значение. И, за разлика от редица западни мислители, които не виждат в тези събития нищо оригинално (типичен пример е Хабермас), Джъд е един от малкото, които виждат в историческия опит на Източна Европа нещо, от което и Западна Европа, и светът, и левицата специално могат да се поучат: съществено философско-историческо събитие, свързано с прозрения като „живот в истината“ и „антиполитика“.
Но Източна Европа съвсем не е тематичен център на книгата. Джъд и Снайдър се движат, просто скачат в самия разговор от тема на тема; и тук не бих могъл да изброя и малка част тях: англиканската църква; Холокоста и злоупотребите с него; съдбата на левицата; сравненията между Хана Арент и Жан Пол Сартр; разговорите с Дизраели, Чърчил и Маргарет Тачър; разсъжденията за мита, наречен „Средна Европа”; разсъжденията за дисидентите и техните философски открития, разликата между европейския и американския либерализъм; икономическите спорове между привържениците на Кейнс и Хайек; принципните дилеми на марксизма, на либерализма и на дясното; какво представлява публичният интелектуалец; защо Израел е реакционна държава, разцепена в себе си; кога имаме право да критикуваме евреите; какво означава да си моралист в Америка и т.н. Изброеното едва ли обхваща и една десета от темите, засегнати в книгата. И понеже няма да мога да коментирам множеството теми и роли, предпочетох да се спра само върху една от тях, която ми се вижда особено важна: Джъд е потомствено ляв: от рано чете Маркс и Енгелс, по семейна традиция симпатизира на Троцки и мрази Сталин като злодей, извратил марксизма. И този потомствен марксист е разочарован от марксизма.
Още като юноша обаче, слушайки вкъщи коментарите на бащата социалист, той започва да усеща призрака на всеобяснителността: стените на един марксизъм, с чийто жаргон може да се обясни всичко под слънцето… По-късно се прибавят студентските съмнения от 68-ма, когато Джуд е свидетел на радостните революционни подскоци, които съжителстват без проблем с привилегиите на елитните студенти в Кеймбридж. Истинското разочарование обаче настъпва по-късно, след като историческите му изследвания го въвличат дълбоко в разбиране историята на левицата и той се сблъсква отблизо със суетата, конфликтите, със слепотата и догматизма на разнообразни марксистки среди. Професионалните му интереси неимоверно разширяват личния опит и независимо че остава докрай верен на лявото, той се превръща в исторически критик на марксизма. Пътят към това са изследванията върху микроконтекстите, в които марксистките идеи функционират. Джуд описва разнородните им конкретни реализации в най-различни, хетерогенни среди: най-вече френската (cъперничествата между френската комунистическа партия на Жан Жорес и социалдемократите на Леон Блум), но също немската (споровете между Кауцки, Бернщайн, Роза Люксембург), австромарксизма (Карл Ренер, Ото Бауер, Макс Адлер, Рудолф Хилфердинг, Виктор Адлер и др), особеностите на руското ляво-радикално движение, напреженията между възрастния Плеханов и младия, радикален Ленин…). Оказва се, че често става дума по-малко за идеи, повече – за борби, конкуренция; и борбите за вътрешно надмощие между личности и групи, протичащи при съвсем конкретни обстоятелства. Така идеите придобиват специфична местна окраска и във всеки конкретен контекст се ражда собствен, локално пригоден вариант на марксизма, отговарящ на съответните нужди, исторически травми, очаквания и традиции на конкретната среда.
Тези микровглеждания в конкретното не водят до пренебрегване на едри, европейски идейни рамки, с които марксизмът е родствен: Джъд и Тимъти Снайдър разсъждават за връзките му със социалния дарвинизъм, с антиклерикализма, с „живота след смъртта на Бога” и постницшеанската реакция спрямо всеки наивен морализъм и пр. По този начин изследванията на резонанса на идеите със средите и потребностите стават многопластови, конкретни и обемни. За добрите историци е възможно да се правят детайлни и контекстуализирани твърдения, много по-фини и нюансирани от клиширано-догматичното: „това учение е силно, защото е вярно”. И в хода на разговора между Джъд и Снайдър някак естествено се оказва, че влиянието на марксизма се дължи не толкова на философските му предимства, а на най-различни локални, хегерогенни, дори донякъде случайни фактори. Джъд и Снайдър не ги систематизират, но тук бихме могли схематично да ги групираме така:
- Привлекателността и холистичната всеобяснителност на марксисткия Разказ, съблазняващ с това, че е скрита религия. Той предлага есхатологична визия за изкупление и възстановяване на митологичната „цялост на човека”, а квази-религиозността му странно е съчетана с вярата, че всеки повярвал крачи заедно с историята и Прогреса.
- Но тази съблазнителност не е достатъчна, за да обясни въздействието: марксисткият разказ трябва да попадне в благодатна почва. И Джъд описва в детайли как на много места (но не на всички) в Европа на XIX век те вече са имали „емоционални корени” – и когато се е появило новото марксистко учение, идеите му са резонирали с наличните травми, надежди, страхове, несъзнавани очаквания и прочее в различните конкретни среди. Местните общества, на които те са оказали влияние, вече са били попили в себе си страдание, усещане за несправедливост, ресантиман и „вкус към радикализъм”.
- 3. Само по тези причини въпросният разказ е в състояние да мобилизира много хора – и при определени обстоятелства той наистина създава силни общностни връзки, мощна солидарност, усещане за приютеност и принадлежност, групова (но обявена за класова) идентичност.
- За успеха му са необходими и допълнителни организационни условия: партии и съюзи, агитатори, вестници, мобилизационни техники и публични дискурси, способност да се пребориш с конкуренцията на синдикати, социалдемократи, анархисти и пр.
- 5. Не на по-последно място, голямо значение има един фонов фактор, своеобразен общоевропейски естетико-идеологически модус на това време: става дума за модния в цяла Европа стил към нихилизъм, ницшеански радикализъм, резониращ със социал-дарвинистките идеи за „борбата”, „еволюцията” и „оцеляването” – към него се прибавя и поетическият култ към насилието, характерен за края на XIX век и годините след Първата световна война. Джъд дори казва, че марксисткото учение показва общи черти едновременно с психоанализата, християнството и юдейството. Причините са структурни: то е наратив, който преминава през самозаблуда, задължително страдание, деморализация и падение, последвани от самоосъзнаване, самоописание, себенадмогване и най-после изцеление.
Отказът на добрия историк от монокаузални обяснения е повече от видим. Общото внушение от разговорите на Джъд и Снайдър е, че успехът на марксисткото учение се дължи далеч не толкова на неговата философска и прогнозираща сила, нито на това, че то става „оръжие на пролетариата”, универсалният агент на историята: той се дължи повече на особените синтези, къси съединения и катализи, които марксисткото учение прави с конкретни среди и обстоятелства, резонансът, който неговите идеи имат с неща, които бихме могли да наречем със смътни метафори, като „дълбинни нагласи към…“ или „групово несъзнателно“. Без непременно това да е била целта на Маркс, казва Джъд, марксизмът е успял да отговори на възел от комплексни нужди, вълнения и несигурности, надежди и копнежи на XIX век. И въздействието на това учение не се дължи на философското му единство, а напротив – на скрития му еклектизъм: то е странно съчетание между политически радикализъм, етически секуларизъм, религиозен есхатологизъм и технологичен прогресизъм.
За анализаторите е ясно обаче, че подобен успех е далеч от това, което самото учение обещава – ключ към самата История, научна теория на бъдещето. А този негов провал прави възможни блясващите тук и там в разговора радикални обобщения и оценки на Джъд: без сам да подозира, Маркс предлага матрица, в която хората да отлеят и разпознаят разказа, в който отдавна сами живеят… [който] никога не би могъл да грабне въображението на интелектуалци, работници, политически опортюнисти и обществени активисти на цели четири континента в продължение на повече от столетие, ако емоционалните му корени не бяха вече налице… Или Че марксизмът е секуларна религия, е повече от очевидно; или Марксизмът е дълбоката структура на европейската радикална мисъл; или Марксизмът [след популяризацията му от Енгелс] се оказва достъпен разказ, който може да бъде приложен към всичко: вече не е политически наратив, не е икономически анализ или дори социална критика, а едва ли не теория за цялата Вселена…
В контекста на тези общи оценки не е забравен и най-големият грях на марксизма: той си е присвоил монопол върху знанието за бъдещето и желае да спаси всички – задължително, дори противно на волята им, „по историческа необходимост“. Но марксистът жертва не себе си, а другите: те плащат цената и понасят загубите за несбъднатите фалшиви прогнози. Читателят се досеща, че става дума за милиони животи, жертвани в името на хипотетично бъдеще: кървава цена.
–
„Да мислиш двайсети век” е дълбока, важна и вълнуваща книга. Тя съединява изследванията и личния опит, от което историческите изследвания печелят откъм страстност и ангажираност. Личният опит се разширява, продължава се в онова, което Тони Джъд не е преживял, а е изследвал, но изследванията си той също е живял, промислил дълго, прекарал през сърцето си. Между неговата професионална дейност и личен биографичен път има плавен преход, който е забележителен. Въпреки всичките смени на ролите, за които говорихме, читателят усеща удивителната вътрешна идентичност, тази особена автоприемственост на Тони Джъд: този човек се е променял невероятно много и е останал пак същият, ляв мислител, историк, страстен публичен интелектуалец.
На финала ще се върна към тезата, че независимо че тази книга описва ужасите на ХХ век и последиците от идеите, които могат да бъдат страшни, тя е ведра книга. Тя е изговорена от умиращ човек, но е пълна със светла енергия. При всичките си странни превръщения, Тони Джъд е останал верен на себе си и в края на живота му това е придобило форма: той е социалдемократ, който се бори (както винаги с конкретни аргументи) за социална държава. И когато привържениците на Хайек твърдят, че подобна държава винаги е само вредна, той им казва, че не са изследвали нещата, не познават детайли, нищо не знаят. А те са принудени да го слушат, защото Джъд наистина знае много.
Бел. ред. Текстът е вариант на изказването на проф. Александър Кьосев на премиерата на „Да мислиш двайсети век”, състояла се на 6 ноември в Нова конферентна зала на Софийския университет. (Изказването е преработено специално за публикацията във вестник К.)
[1] „След войната: История на Европа след 1945” е издадена на български от „Сиела” през 2012 г. в превод на Зорница Христова.
