Дали столичният меломан разбира какъв шанс му предоставя юбилейният сезон на Софийската филхармония? Изглежда не съвсем. Изглежда също, че листата на големите в музиката на тези, които обичат да са на концерти заради имената, е твърде ограничена. Също като интереса на повечето ни музиканти, още повече диригенти. Ако това не беше така, на 22 ноември зала „България” трябваше да е претъпкана. Защото пред оркестъра застана колосална фигура. След майсторския си клас в София, световноизвестният диригент от Финландия, учител-създател на големи диригенти, Йорма Панула (1930) пристигна за съвместен концерт с филхармонията. Преживяването може да се определи като единствено. Ако Антони Вит проектира възможностите на оркестъра в неговото възстановяване като инструмент, способен да създава много, то Панула преобрази същия този оркестър. Преобрази го като звукова сплав, като култура на музициране, в скоростта и гъвкавостта на рефлекса, в многоцветието на тембрите, в пределно артикулирания щрих, във въображението, но и дисциплината на фразиране, в звуковото превъплъщение на партитурата.
Партитурите бяха две – Първият цигулков концерт на Прокофиев и Четвъртата симфония на Малер. Колко разнолик може да бъде прочитът в този концерт, демонстрира цигуларката Лия Петрова (1990). Трудно ми е да прибавя обичайното „млада” пред името й, защото интерпретационният й подход е така зряло вдаден във възможностите на текста, в импулсите на въображението, които той предлага, че, слушайки я, човек може само да се удивява на снизходителното определение „Менделсонов концерт”, което са „зашили” веднага на композицията присъстващите на премиерата му в Парижката опера (18 октомври 1923 г.) Шимановски, Артур Рубинщайн, Пикасо, Анна Павлова, Беноа и Стравински, чийто октет за духови бил изпълнен на същия концерт.
В своята солова изява Петрова разшири територията на внушенията в конструктивно съглашение с маестрото, който импулсираше и допълваше с темброво вариране на тематизма. Така лиричният пласт на творбата бе контрастно допълнен с по-настойчивия, агресивен дори речитативен пласт, в който творбата придоби отчетлива гротескност още в първата част, за да се развие вихрено в скерцото, където имаше моменти на драматичен звуков предел. Оркестърът поде тази линия страхотно – с реплики, които завършиха гротесковото изображение, за да прекъсне с известната си внезапност, изработено от диригента – с леко илюзорно изтегляне в края – желание за продължение, което умира сякаш. Петрова подчерта великолепно тази двупластовост на концерта със солиден инструментален ресурс по отношение на трансформациите на звука-кантилена с филиране, с подчертана плътност при смяната на темпо и характер, смислов оттенък на щриха, бързина в драматичните обрати и промени в боите, с игра на светлина и сенки, сериозно поощрена от оркестъра. С него Панула сътвори чудеса по отношение на изразността и ансамбловото съглашение, в което в третата част не случайно високият глас на цигулката се преследва от остинатните движения на ниските оркестрови гласове. Съвсем различен от стандарта прочит, в който драматичното, зловещото, трагическото е по-силно от красивата мелодичност, с която се свързва този концерт. Проникновен, дълбок, витален и иновативен по отношение на традицията музикант е Лия Петрова, с култура и впечатляваща подвижност на мисълта, която коронясва великолепния й инструментализъм.
Трудно се предава преживяването, което Йорма Панула създаде с Четвъртата симфония на Малер. Трудно се възпроизвежда и преображението на един оркестър, който абсолютно се въздигна до висотата на своя гост-диригент. Панула дирижира седнал, с много икономичен, прибран жест, без палка. Всъщност, музиката е съсредоточена в десетте пръста на ръцете му – с всеки елемент, който той показва и непрестанно напомня за характера на изпълнение. Толкова категорично ясно, че няма как да не се направи – чувстваше се вдъхновеното участие на музикантите, рядко срещано в концертната ни практика.
Във визията на Панула за Малер няма отдих от усещането за присъствието на смъртта – „представена” като че ли главно чрез тембъра на арфата и особено от специфичните й пицикати, които се чуваха над и въпреки оркестровата маса и сила. Сред симфониите на Малер, кой знае защо, Четвъртата се счита за по-лека за изпълнение, по-достъпна като внушение… Може би заради транспарентната оркестрация (тук оркестърът е без тромбони и туба), може би заради пределно ясната драматургия, при която трите части са смислова предтеча на четвъртата, кулминация на композицията, изградена върху песента „Небесният живот”, която рисува представата на едно дете за рая. Своеобразната иреалност на съдържанието бе в основата на интерпретацията на Панула. Така емоционалните сфери „вървяха” редом в непрекъснато вариране на смисъла, на излъчването… Всяко движение във фразата излъчваше многозначимост с всеки преход от лирика към разкъсваща тъга, от скерцозност към зловеща игра, от тържествуване към някакво усещане за „последност”… Нагнетено от смисъл провеждане, в което съзнанието не смогва да разчете всичко. Фабулният характер на музиката тук бе съвършено изваян. И още: в този толкова изпълнен със субстанция подход към творбата Панула изпълни абсолютно безкомпромисно всяко авторско предписание; подчертаваше смисъла му в артикулацията на темпо, на репетитивност във фразите, на една подвижност, която е мечта на самия композитор: „да властва възможно най-голяма подвижност на ритмите, на хармониите и… само каква полифония..!” Тъкмо тази подвижност, която постигна Панула с нашия оркестър, осигури естествения ход на музиката, вдъхновеното развитие на творбата, в което сякаш всеки тон влизаше в контекста, създаваше полета на семантични внушения и същевременно не нарушаваше единното цяло. Всичко имаше в тази музика – и болка, и страст, и ликуване, и фатални предчувствия, и странна тайнственост, и злокобност, различни състояния, цветове…
Очакваше се в четвъртата част психологическата драма да бъде изведена през светлината на високия глас, изразяващ детското удивление и възторг… За съжаление, сопранът Мария Радоева не можа да влезе в атмосферата на творбата. Тя имаше проблеми с артикулацията, с интонацията, някак не се вслушваше в характера, изискван и постигнат от диригент и оркестър. А към това трябва да прибавя и едно твърде ситно вибрато, което никак не допринасяше за красотата и светлината, за ирационалното внушение във финала на творбата, който обикновено се пее с едва доловимо вибрато, за да се постигне ефектът на детския звук. Но преживяването, което създаде изключителният диригент и музикант, ще се помни и от публиката, и, надявам се, от оркестъра.
В този изумителен диригентски поход към филхармонията скоро очакваме ученика на Панула Юка Пека Сарасте – отново световно име.
