Продължава концертната серия „Пиано плюс”, организирана от Гьоте институт. Куратор е композиторът Михаил Големинов. Старая се да следя концертните програми в този цикъл заради представянето на музика от ХХ и ХХI век, която обичайно е извън българския концертен афиш. В затлачения от инертен консерватизъм роден музикален живот подобни програми пробождат съзнанието, предизвикват въпроси, насърчават търсенето в една или друга посока…
Затова ми бе интересен концертът на Людмила Вербовска – виолончело (Словакия) и българския пианист Иван Керековски, състоял се в залата на Гьоте институт на 5 декември. И избирам тази част от програмата им, съчетала музика от Антон Веберн (1883-1945), Бернд Алоис Цимерман (1918 – 1970) и Михаил Големинов (1956) – три противоположни, иновативни естетически и технологически подхода в музикалното създаване. Показаха и една Соната за виолончело и пиано от съвсем неизвестния тук словашки композитор Владимир Годар (1956), автор на камерни творби и на филмова музика. (Последната му известна работа в киното е музиката към филма „Преводачът” на Мартин Шулик.) Сонатата за чело е младежка композиция в памет на руския писател Виктор Шкловски, когото Годар нарича свой ментор, събудил интереса му към изкуството. Структурата е в три части, от които необичайно дълга е втората част, завършваща с пространна каденца на виолончелото… Преобладава настроението на ламентозна протяжност, на някакъв баладичен сантимент, които дуото предаде напълно достоверно, но с приятна сдържаност. Справиха се и с тази особеност на музикалното протичане, която създаваше усещане за изчерпване, за финализиране на разказа.
Впечатляващо изсвириха Трите пиеси за чело и пиано, оп. 11 на Веберн, очевидно търсен контраст с Първата виолончелова соната на Брамс, която откри концерта. С бърз рефлекс в преминаването от изработване на фразата-изречение към концентрацията върху отделния тон-точка в пространството с ресурсите на щриха, тембъра, специфичната енергия на звуково полагане. Откроиха паузите-дъхове през деликатния акустичен ефект на поисканите пианисими (първа пиеса), оцветиха в темброво-полихромен порядък ритмично еманципираните тонови групи в подвижната втора пиеса, уталожиха дъха на пространството с деликатни „косъмчета звук”, потънали в края в изчезваща през флажолетите звучност.
Сепващ ефект произвежда след Веберн „Зъбчато колело с верига” на Михаил Големинов за чело, пиано и електроника… Откакто познавам тази пиеса, всяка възможност да я чуя не ме оставя безразлична. Сега имаше някакво хуманно страдание в електронно произведените повтарящи се като в традиционен минимал механични движения, а двата акустични инструмента излъчваха болезненост, страх едва ли не, от контакта/допира/не-диалога с непреклонността в смазващите движения на колелото. За петте минути времетраене на пиесата въображението ми произведе екзистенциална драма в многолюдни територии. Драматична среща между различни светове… А може би е просто вид констелация на електронните и акустичните звуци. Но влияе безотказно – и с моноритмиката, и с акцентите, и с динамичните ексцесии, с майсторската лекота в подреждането-разреждането на елементите в музикалния процес. Малко по-свободното пребиваване на дуото в това пространство (в присъствието на композитора не е лесно) ще „раздаде” още възможности на слушателя във възприемането на пиесата. Например по посока на ироничното.
Не знам откога свирят заедно Вербовска и Керековски, но двамата изповядват по-интровертния тип инструментализъм, който не господства с артистична инвазия върху слушателя, а служи, посвещава се на музикалната материя. Това бе доминиращото ми впечатление и за подхода им в много сериозната, комплицирана пиеса на Бернд Алоис Цимерман Intercominicazionе със сложна организация на времето и тоновите височини. „Тоновете си остават същият материал за работа, променя се нашето отношение и поведение към този материал”, писа Цимерман в самото начало на 60-те години на миналия век. Материалът тук е екстремно третиран в различните височинни фази, с инструментални препятствия, с които дуото се справи великолепно. Още нещо: и тук Цимерман експонира своето виждане за специфично третиране на музикалното време (Zeitausdehnung), което има още да се осъзнава и моделира с търпение на звукоизвличането – характер на тоновото звучене, тембрирането му и щриховата му характеристика, най-вече във виолончелото. Допълнително партньорството между виолончелото и пианото е проблематизирано от автора не само през вида и характера на репликите/монолозите, но и в надпреварата да се овладее времето. Някъде прочетох, че всъщност това било иронията му – действителната липса на вътрешна комуникация между инструментите. Както и да се чете композиторският замисъл, вероятно към вещото инструментално изпълнение на текста дуото ще добави и в по-голяма степен играта, скепсиса на Цимерман.
