Беше четвъртък, а ако трябва да сме по-точни – сряда, когато Андрей Врели получи обаждане по телефона. Завари го на трийсет и две, в кухнята, в собствената му кухня, затрупана с книги и покъщнина, понеже служеше и за хол, а в края на деня и за спалня. Врели видя непознатия номер, изписан на екрана, и потръпна.
Вдигна, но в последния момент.
– Здравейте, г-н Врели! От вестника за земеделие и конни надбягвания ви безпокоим.
– Кой от всичките? – попита Врели.
– Има само един в района. Вестник „Агронавт“
– Аха, знам ви! И аз съм фен на цвеклото и залозите.
– Значи няма да откажете да напишете един хубав коледен разказ за нашия вестник?
– А на какво дължа честта? – попита Врели.
– Нашият щатен писател умря. А другият интелектуалец, за когото се сетихме, е неоткриваем.
– Разбирам.
– Вие всъщност на колко сте години?
Врели се зачуди, но след известна пауза отговори.
– На снимките изглеждате без възраст – каза жената И понеже Врели не каза нищо, продължи. – Ние в редакцията четохме ваши работи… хумористични. Малко са странни, но в крайна сметка ни допаднаха.
Врели се замисли откъде ли са изровили негови неща, след като той имаше публикувани само два или хайде – три разказа, и то преди години. А и те не бяха хумористични, странни да, но не и хумористични. Той даже би ги нарекъл по-скоро песимистични, а ако в тях се прокрадваше хумор, то той със сигурност беше черен, хумор, от който ти се изправят косите. Може би го бъркаха с някой? Някой друг Андрей Врели. А, да, имаше и една стихосбирка, която издаде навремето със собствени средства и от която подари повече бройки, отколкото продаде. Единственото, което продължаваше да пише и което му носеше някакви смешни приходи, бяха мръсни историйки за един сайт. Но за сайта, разбира се, той работеше под псевдоним. Втори псевдоним, понеже и Андрей Врели беше псевдоним. Приятелите продължаваха чат-пат да го наричат писател само защото виждаха, че му става драго, въпреки че той отдавна работеше в малка фирма за изготвяне на календари и пътеводители и като че ли бе забравил за онова, което някога наричаше свое призвание.
– Аз не съм сигурен дали все още се водя писател – промълви Врели.
– Е, хайде, приемете най-после. Стига с излишната скромност!
– Добре. Приемам!
– Гледайте да е не повече от двайсет хиляди знака. Пратете го до другия четвъртък на мейла на вестника.
Щом затвори, Врели се запита колко ли ще му платят… дали въобще ще му платят. Всъщност, през целия разговор той се чудеше как да постави въпроса за заплащането, но така и не намери начин да го зададе между другото, просто и почтено (както никога не звучат въпросите за пари).
Двайсет хиляди знака, къде ще ги намери, запита се Врели, и стрелките на стенния часовник помръднаха. Тик-так…
Врели, писателят Врели, се облече и излезе, та ако може навън, сред хората, да усети пулса на епохата. Той живееше в провинциален град от онези, чиито жители съществуват без излишни илюзии. Разходи се из улиците на квартал Фосилно находище, по тези пусти хиподруми, в чието славно безвремие бе израсъл. После по един наклон се спусна в центъра, където се продаваха дрехи, гримове и други хубавини. Никъде обаче, нито в лицата, нито в заниманията, долови повея на епохата. Духаше само провинциалният вятър, от който устните се напукваха, а мисълта се криеше навътре в черепа. Този вятър познаваше реката и първите къщи на входа на града, но не бе чувал нищо за света.
Докато крачеше така, сред забавения метаболизъм на природата, на Врели му стана хубаво, че се обърнаха към него, пък било то и от вестника за земеделие и конни надбягвания. Стори му се вълнуващо и прекрасно, че ще пише, макар още да не знаеше какво.
Оттатък улицата, зад витрините на кафене Интергалактик, на маса с два стола блуждаеше поетът Радикалински. Той идваше тук да пие джин и да подслушва чужди разговори. Врели го съгледа и тръгна към него с умерена крачка. По принцип, Радикалински работеше в радиото. Водеше рубрика в малките часове, в която се обсъждаха предимно мъртви творци, рубрика, на чийто телефон звъняха кукувици и гласове, идещи от дълбокото, а в паузите й звучеше Пинк Флойд.
Врели влезе в кафенето. Беше някъде към десет сутринта или най-много дванайсет по обед. Радикалински стоеше с лице, обърнато към улицата, навлечен с вълнен пуловер и яке, но готов веднага да разголи чувствата си.
– Що не ударим по един джин? – попита той, когато Врели седна и понечи да си поръча кафе.
– Хубаво. – каза Врели.
– Дай два джина, големи! – махна Радикалинси на сервитьорката.
– Ще пиша коледен разказ – похвали се Врели и разказа на Радикалински за случая.
– Ама че глупост, въздъхна Радикалински. – За какво ще пишеш?
Врели вдигна рамене.
– Не знам. Моят прадядо, например, доживя до сто и три години, но почина точно по Коледа, без да може да разпознае вече никого. Земята била твърда, направо невъзможна за копане, а понеже и пари за плоча нямало, прегънали трупа да седне и го заровили до кръста. Така моят прадядо сам си станал надгробна плоча. После песовете отнесли тая плоча. Това, разбира се, не е моят прадядо, а нечий чужд, но ще го опиша, все едно е моят.
– Интересно – прозина се Радикалински. – Всеки български писател черпи от бита. Няма да сте вие, ако не е битово и поучително. Но какво ли се учудвам, нашата литература винаги е била провинциална. А като заговорим за Коледа, се намесва нещо още по-лошо – оптимизмът на празника. Където и да разгърнеш, ще се натресеш на шейната, на елхата, на камината как припуква, на бисквитките и канелата. Ти поне не вярваш, че по Коледа се случват чудеса, нали?
Врели се зачуди дали вярва или не, но не му остана време да отговори.
– Защо не напишеш нещо лично, нещо смело, нещо за теб и мен, за дрогата, която погълнахме като млади и която продължаваме да вземаме от време на време при положение, че вече не сме деца, а може би сме и по-големи деца отпреди, нещо за това, че от тоя свят се излиза само с краката напред? Защо не напишеш Коледна антиутопия? Защо не й разкатаеш фамилията на родната литература? А?! Защо?
– Последно за себе си или антиутопия? – зачуди се Врели.
– В крайна сметка, то е едно и също – каза поетът и стана, размачквайки рамената на Врели. – Чакам пратка от Али експрес между четири и шест. Хайде, до скоро!
И Радикалински изчезна в мъглата. Да, навън бе плъзнала мъгла, жълтеникава и ленива като последна година от живота.
След малко Врели плати сметката (Радикалински забрави да остави пари) и също излезе от Интергалатик. Тръгна замаян от джина и приказките на Радикалински. Мислеше за своя антиутопичен разказ, за своя разказ, който щеше да е гласът на едно поколение. Мислеше, а мъглата се стелеше толкова гъста, че Врели се блъсна в сградата на общината.
На следващия ден, в ранното утро, което напомняше на вечер, се обади дядото на Врели и му каза да се яви незабавно, за да вземе месо и зимнина. Врели се оправи, запали колата и тръгна към селото на прадедите си, което се намираше на седемнайсет километра от града.
Бели сипеи, мъж със слабо сърце, грамадни локви, в които можеше да влезеш и да видиш много особени работи, най-вече от миналото – така изглеждаше селото на прадедите му, когато колата на Врели навлезе в него.
Докато товареха буркани с месо в багажника, дядото на Врели попита какво ново и Врели му сподели какво ново. Напиши за селата, за беднотията, напиши как прасетата изгризаха стените на замъка ни. – И дядото посочи към къщицата, която белееше зад гърба им. – Но го опиши с думи прости. Да не е поредната изгъзица.
Врели пое касетката с буркани от ръцете на дядо си и го попита дали вярва в Бог. Дядото не чу добре, но после, като разбра въпроса, каза, че половината си живот прекарал като атеист. Така го възпитало времето или партията, или демон, роден от двете, после, когато времето се сменило, отношенията му с онзи човек горе (така се изрази) се затоплили. Дядо му си оформил представата за някакъв свой Бог, на когото се молел да наглежда децата в града и да му праща дъжд и сняг, когато е добре за посевите. Кантарът за жито на гърба на кооперацията най-много приличал на Бог, защото бил хем широк, хем висок, извисявал се над всичко останало и винаги претеглял справедливо. Около тоя кантар често можел да бъде забелязан дядо му, шепнещ нещо. Когато дядо му се пенсионирал, за пръв път разполагал със свободно време и започнал да се чуди дали животът му не е изживян напразно. В тези размишления той хем поставял ударението върху себе си, хем винаги опирал до Бог и въпроса може ли Бог да му задели малко щастийце поне към края. Един магазинер, от който дядо му взимал на вересия, това бил Бог. Последното не го каза дядото, понеже той не мислеше в метафори. По-скоро Врели изнамери този образ и го съхрани в главата си.
Врели се сбогува и се качи в колата. Докато пътуваше, се замисли какво ли ще разбере дядо му от антиутопичния разказ и без да знае защо, го побиха тръпки. Реши, че няма да се превзема и че неговият разказ ще е прост като бисер и сладък като планинска вода.
На влизане в града Врели се отби под блока на едно момиче, а може би вече жена, която му пускаше от време навреме. Той взе два буркана с туршия и се качи по стълбите. Влезе и остави бурканите на шкафа за обувки. Тя слушаше музика. Попита го дали е гладен, но той не беше.
Двамата изпушиха една трева, след което се съблякоха, но не напълно, понеже в стаята беше студено. Легнаха под завивките и се прегърнаха.
Малко след като свърши, той й каза, че ще пише коледен разказ за земеделския седмичник. Тя помълча, после се извърна към него и му каза да напише за любовта без предразсъдъци, за тяхната любов, за нея самата, за истинското й аз, тъй като досега я бил използвал само като прототип за мръсните си истории. Тя го знаела, но нямала нищо против, понякога даже това я възбуждало, но друг път я карало да се чувства странно, сякаш голяма риба засмуква душата й през срамните устни, та затова, след като така често си лягала с писател, се надявала поне един път да стане герой в истински разказ, какъвто би могъл да е само един разказ за любовта.
Той я погледна в очите и видя там копнеж по нещо или някой, който никога няма да се появи в този град, а после му се стори, че различава, или му се прищя да различи, капчица радост от факта, че поне той, Андрей Врели, е наоколо.
Любовта, повтори на себе си Врели, и прехапа устни. А после се вгледа в синкавия дим на цигарата, заплитащ се в пердето. В далечината салове и малки корабчета пресичаха тъмната река.
Трябва да тръгвам, каза Врели. Целуна по хълбока момичето или жената, която от време навреме му пускаше, и излезе. В асансьора той си помисли, че ще се отнесе несправедливо, ако в разказа си замете сантиментите под килима. Жената, която му пускаше, заслужаваше място в разказа му, пък била тя и момиче.
На централната улица бяха изкарали първите елхи. Врели обаче знаеше, че природата вече е крехка, че не е това, което беше. И макар да подозираше, че усилията му са напразни, стараеше се да живее целесъобразно. Не ползваше пластмасови торбички, а в гардероба си държеше малка изкуствена елха, висока метър и половина.
Врели се прибра в къщи, хапна и изпи една мастика. После потърси в гардероба изкуствената елха. След като я намери, разпъна един по един еластичните й клонки. Играчките си стояха на тях, той не си правеше труда да ги сваля след края на празниците. И без това бяха останали само две – топка с брокат и една шейна, пътувала дълго.
Когато разпъна елхата, Врели легна под нея и премрежи очи. Постепенно му се стори, че може би е лято или най-много ранна есен, че се е излегнал в прохладата на боровата гора, а вятърът развява елите над него.
После, като потъна още по-дълбоко във фантазиите си, Врели се видя отстрани като сувенир или подарък, оставен под дървото, подарък, затаил дъх в очакване на своя получател. Но кой? Кой щеше да го получи? Наоколо не се мяркаше никой. Нито някой се приближаваше. Нито през гората, нито в стаята, нито в живота му. Нищо, Врели ще почака. Ще се зареди с търпение и ще чака няколко дни… години, ако трябва, в собствената си празна стая, която беше и хол, и кухня. Чакайки, Врели неусетно заспа и в съня си се почувства блажен, понеже всичко друго би могло да бъде сънувано, но не и самотата.
На сутринта той се събуди вдървен. Цяла нощ бе спал под елхата. Размърда се и след малко се изправи. Забеляза първо с крайчеца на окото, а после и с цялата си душа, че навън вали сняг. Бял… тежък… пухкав. Можеше да бъде, какъвто той си пожелаеше. Андрей Врели отиде до бюрото си, което беше и кухненска маса, и летище, и много други неща.
Седна и започна да пише.
