Калина Димитрова, „Все по-нови води се вливат в тези, които вече са се влели в същите реки“, куратор: Весела Ножарова, галерия „+ 359“, 5 декември – 23 декември 2018 г.
Пространството на галерия „+359“ (Водната кула) е толкова специфично, че художниците, които излагат там, по необходимост трябва да го превърнат в част от замисъла на работите си. Така е постъпила и Калина Димитрова, но тя е отишла и една крачка по-далеч. Нейната инсталация е съобразена не само с пространството, но и с оригиналната функция на водната кула. Всъщност, по-правилно би било да я наричаме водонапорна кула, защото нейната функция е да осигурява определено равномерно налягане във водопроводната мрежа. Кулата е снабдена с резервоар, който се пълни непрекъснато и изравнява налягането, когато потреблението на вода расте или намалява. Вода, която се изкачва нагоре, пълни резервоара и след това се спуска надолу, за да потече по тръбопроводите на града, а след като бъде употребена за най-различни цели, през канализацията стига до пречиствателните станции и оттам в реките и морето.
Калина Димитрова е свързала образа на течащата вода, която в края на пътя си се влива в същата река, а тя на свой ред в същото море с прочутия фрагмент B12 на Хераклит, който е достигнал до нас в различни варианти и преводи на български. Преводът, който тя използва, е малко по-различен от този, който може да се намери в стария сборник „Древногръцки мислители“, където мисълта на Хераклит е преведена от Христо Данов така: „Даже и когато човек влезе в същата река, с течението й приижда все по-друга и по-друга вода“. В диалога „Кратил“ на Платон, преведен от Георги Михайлов, тази мисъл на Хераклит е предадена от Сократ в по-различен вид: „Не би могъл да влезеш в съща река два пъти“. В различните варианти и преводи на фрагмента на Хераклит смисловият акцент може да се постави на различено място. За Калина Димитрова акцентът като че ли е върху „същата река”, а не върху „все по-другата вода“. Тоест, промяната е относителна, защото има цикличен характер и не води до нещо радикално друго. Водите са нови, но реките остават същите.
Скулптурната инсталация, която художничката е изградила, е съвсем проста. В празното пространство в средата на кулата, около което се вие стълбището към най-горната площадка, тя е спуснала корди, върху които висят множество гипсови отливки от вътрешността на празни пластмасови бутилки и кутии. На площадката на първия етаж такива отливки са струпани на купчина, която се е разтекла в основата си. Изкачвайки се по стълбището, посетителят обикаля около нещо като водопад от гипсови отливки, които съхраняват формата си за кратко, докато летят към земята, където отново се превръщат в равна и непрозрачна бяла течност. Инсталацията визуализира идеята за един цикличен процес на обособяване на форми и различия от нещо общо и безформено и разтварянето им отново в него.
Със своята инсталация Калина Димитрова ни припомня една идея за съществуването, която е в разрез както с прогресисткия ентусиазъм на близкото минало, така и с широко разпространените апокалиптични страхове на настоящето. Нейната работа по-скоро внушава, че колкото и нови и различни да са нещата, които се появяват в хода на времето, те са мимолетни и различията в тях са относителни, защото формите се повтарят. Още повече в един силно рационализиран свят на масово производство и култура. Има едно общо, от което всичко произхожда и в което всичко се влива отново и отново. Тази философска идея е стара, но припомнянето й в контекста на настоящето ми се струва уместно, защото действа отрезвяващо, придавайки относителност както на надеждите ни, така и на страховете ни. Освен това ни напомня, че можем да извличаме естетическо удоволствие от съзерцанието на този безкраен цикъл на формообразуване и разрушаване на формите.
Кирил Василев
