Луи Куперюс. „Психея”. Превод от нидерландски Анета Данчева-Манолова. София: Сонм, 2018
Името Луи Куперюс е почти непознато на българските читатели, макар че с него вече е публикуван един сборник от разкази и есета, „Малки загадки“, пак в хубав превод от Анета Данчева-Манолова, през 2001 година. Съмнявам се, че дори нашите ранни модернисти отпреди век са познавали този писател, при все че тъкмо тяхното творчество е най-близо до неговите произведения. В действителност обаче Луи Мари-Ан Куперюс (1863-1923) е Принца на холандския модернизъм, нерядко наричан „холандския Оскар Уайлд“. И тъкмо новелата „Психея“ (1898) налага името му като талантлив пионер на символистичната проза, като изключителен майстор на поетичния декоративен стил, превърнал се в най-характерния белег на европейското писане в годините до Първата световна война. „Психея“ е сравнително кратка (134 страници в това издание) творба, която може да бъде определена като алегорична приказка за човешката душа. Куперюс тръгва от античния разказ за Купидон и Психея, който се среща в „Златното магаре“ на Апулей, но твърде много обогатява и разширява неговите повествователни перипетии и символични внушения. (Най-близо до тази символистична версия на разказа за човешката душа в историята на българската литература се намира поемата „Легенда за разблудната царкиня“ от Димчо Дебелянов, публикувана през 1914 година.) Поетиката е типична за своето време: сложна декоративна плетка от символи, като разкошен гоблен, разстлан върху стената на зала в средновековен замък. Учудващото за съвременния читател е другаде. Тази традиционна картина на европейския декаданс (книгата е част от поредица, озаглавена „Прозата на европейския декаданс“, много смело и приносно в културноисторически план начинание на издателство „Сонм“) не протича по онзи обезкуражаващо монотонен и описателно тежък начин, който бихме могли да очакваме от сецесионната естетика на символистичната проза. Сюжетното действие е динамично и стегнато, новелата се чете увлекателно дори от хора, заразени с авантюрното разточителство на съвременния популярен роман. Допълнителен бонус е удоволствието да декодираш символите един по един, докато обхванеш накрая цялостното послание на сложния пъзел.
Психея е принцеса, една от трите дъщери на крал, който властва в Царството на Миналото: най-малката, най-нежната и единствено беззащитната между тях. Тя е самотна и жадна за непознатото, унесена в блянове по чудновати земи, готова да отлети извън родното място, стига само крилата, които има, да не бяха крилца – нежни и прозрачни; крила на пеперуда, а не на орел. И все пак приключението започва, когато могъщият огнен жребец Химера кацва край една от безбройните кули на царския замък. Въображението на автора отнася читателя при огромния каменен сфинкс в пустинята, среща Психея с младия принц Ерос и я прави царица в малкото царство на Настоящето, кара сатири и вакханки да я подмамят в тъмния лес на инстинктите и порока, запраща я дори в огнения лабиринт на Подземния свят… Психея става героиня на най-големия quest, който някога се е побирал в страниците на толкова малък разказ. Нейното пътешествие тръгва от миналото, за да познае настоящето и да повярва в бъдещето; приключенията я карат да пропада в най-дълбоката тъмнина на страданието, за да я изведат обратно към необятния простор на надеждата и после отново да я захвърлят надолу…
Познаваме тази тема за вечно търсещата, непостоянна и жадна за щастие човешка душа от творчеството на нашите символисти, където тя очевидно е попаднала в контекста на тяхното духовно единение с космополитната родина на „европейския декаданс“. „Психея“ ни дава възможност да се върнем назад в историята, но заедно с това и да осъзнаем, че под лъскавата обвивка на всяка нова и модерна поетика се крият проблеми и теми, които са били (и дано продължават да бъдат) актуални във всяка епоха.
Милена Кирова
