Театрални строители и неволи

Т

На 20 септември т.г. в Театрална работилница „Сфумато” се проведе нещо, чийто жанр също беше неуловим, трепетен и загадъчен. Обсъждаше се архитектурният проект за сериозна пристройка към сегашната сграда на театъра (бивша баня! – това би харесало на Маяковски), а също така и най-вече последиците от строежа на сградата върху околната среда и околните жители. Проектът е правен по задание и в активно сътрудничество с Маргарита Младенова и Иван Добчев, така че не се налага да се спираме на театралната му целесъобразност и многофункционалност. Горещо и убедено подкрепям проекта за пристройка към театъра, при това от няколко години… (Кметът на общината ни призова да изразим мнението си, та само за това отново го правя.) Реализирането на проекта ще даде много по-богата възможност за разширяване дейността на театъра, за активизиране на международния обмен с други трупи и творци, за провеждането на повече ателиета, фестивали и други форми на сценична дейност. Международният престиж на Театрална работилница „Сфумато” ще помогне да бъдат отворени още по-широки вратите към световното сценично изкуство, осъществяването на строителния проект ще даде нужната материална база за разширението на дейността, за „второ дихание” на експерименталния ни театър, за по-добра база за работа на (и с) младите театрали. Тази перспектива не облагодетелства само „Сфумато”, тя ще е база на столичната култура.

Да спрем дотук, защото за читателите е ясно какви са предимствата да се изгради нова база за култура и да бъде тя поне през първите години насищана с дейност от театър като „Сфумато”.

Салонът на театъра не беше пълен, но се усещаше някакво напрежение още преди представянето на проекта. На първите редове седяха авторите и ангажираните с архитектурния проект лица, на втория ред имаше редица от велеречиви дами, чиято изящност се биеше с тона им на всезнание и непогрешимост. Архитектите представиха проекта си… И започна един епичен спор за някакви и няколко (10 на брой, поне така запомних) дървета, които очевидно има вероятност да бъдат отсечени по време на евентуалния строеж. Човек може да изпадне в умиление, когато види как ревностно цяла група млади жени защитават правото на съществуване на няколко дървета (прочее, едно от тях е, представете си, лъжекипарис!). Добре, ама аз съм виждал тези дървета. От мястото на бъдещия строеж днес вее такава запуснатост, такова безгрижие за здравето на тези дървета, че не вярвам в думите на дамите от общината.

И тук идва най-важното. Тези дами през цялото време подчертаваха, че горещо подкрепят проекта, но трябва отново да се види какво ще правим с „лъжекипариса” и т.н. В горните редове седяха млади хора и там растеше недоволството. Мисля си, че българинът до такава степен е обезверен във всички представители на всички нива на администрация, че не вярва в тяхната искреност, в тяхната компетентност и реална загриженост. Дори да са прави, дори да са искрени – не им вярва. Това доверие се връща много трудно и бавно; и нека не се сърдят на разгневените млади, а упорито работят за изграждането му. С дискусиите около лъжекипарисите доверието се разгражда, а не се гради. Общината, ако е така предана на идеята за строежа, трябваше да посочи някакъв изход, например, да се засадят спешно 30 дървета, пък поне 15 от тях ще се хванат.

Като гледам колко души се занимават, при това в извънработно време, с няколко иначе занемарени дървета, представям си какви човешки ресурси са ангажирани с незаконното изсичане на горите. Вие представяте ли си?!

Имам две хипотези за развитието на случая. Първата – в която искам да вярвам, е, че всичко ще бъде наред и община „Оборище” ще вземе зряло решение. Прочее, искам да отбележа, че чрез своя заместник-министърка, Министерството на културата направи едно много полезно и компетентно изказване. Тя разясни световната практика на резиденциите и изтъкна, че наличието на материална база за тях дори намалява разходите на културните проекти. Значи, когато поиска (все пак това е рядък случай, друг такъв напоследък беше участието на министерството в отбелязването на 100-годишнината на Сливенския драматичен театър), министерството може да бъде такова, каквото единствено трябва да бъде.

За автора

Никола Вандов

Никола Вандов е театрален критик, бил е редактор във в. „Култура”, член е на екипа на вестник К.

Категории