Ориана Фалачи, „1968. Дневник на една преломна година. От Виетнам до Мексико“. Превод от италиански език Иво Йонков. София: Сиела, 2018
„1968“ на Ориана Фалачи е политическа книга, макар и да е написана от журналист, чиято роля се предполага да бъде на безпристрастен наблюдател на събитията. Фалачи майсторски играе с вниманието на своите читатели – тя е ту немият свидетел, пред чиито очи се разиграват важните събития, ту добрият самарянин, готов да изслушва/изповядва някой покаял се герой, ту моралният съдник, под чието остро и безкомпромисно перо попада всеки, който не удовлетворява моралния й код, не отговаря на очакванията й или следва свои собствени егоистични интереси.
Текстовете в книгата са подредени хронологически, но реално става въпрос за четири големи теми, всяка свързана с определена държава – Виетнам, САЩ, Индия и Мексико. Между тях има много връзки, които са ясно подчертани от Фалачи, като една се оказва доминираща – войната между бедни и богати. При нея противопоставянето комунизъм-капитализъм остава на заден план за сметка на желанието на бедните да получат повече права, закрила и помощ от световното общество при решаването на проблемите си. Например виетнамците, които се борят за родината си, мексиканците, които искат да свалят корумпиран диктатор, афроамериканците, които желаят да премахнат социалната и расова сегрегация.
Голяма част от книгата е посветена на свидетелствата на Фалачи за войната във Виетнам. Тя отразява темата в продължение на седем години, като се връща многократно в страната, обикаля повечето от точките на сраженията, разговаря с всички, които имат желание да се срещнат с нея – американските генерали, редовите американски войници, представителите на различните местни политически и религиозни фракции (от южновиетнамските лидери до Националния фронт за освобождение на Южен Виетнам), различните прослойки (богати, работещи, бедни, безимотни, проститутки, престъпници). Погледът на журналистката е многостранен – от многопластови интервюта през собствени заключения, красиви описания и сравнения, до умело вкарване на литературен елемент в краткото репортажно представяне.
Изумителен е куражът на Ориана Фалачи, с който застава на предните линии на боевете, преживява бомбардировки, стрелби срещу нея, бяга, крие се и продължава да задава въпроси, за да разбере смисъла на една безсмислена война. На всяка война. („Аз съм тук, за да узная какво мисли един човек, който убива друг, и той на свой ред го убива: без да го познава. Тук съм, за да докажа нещо, в което вярвам: че войната е безполезна и безсмислена, най-отвратителното доказателство за идиотизма на човешката раса. Тук съм, за да обясня колко лицемерни са хората, когато се възхищават от серума, който ще излекува рака, или от хирургическата операция, заместваща едно сърце с друго: докато хиляди човешки създания, млади и здрави, без рак, със здраво сърце, отиват на смърт като животни, като добитък в кланица.“, с.16)
Ориана Фалачи свидетелства за войната чрез обикновените неща – липсата на родители, приятели; усещането, че ще умреш млад, без да си познал живота, и затова търсиш Бог („Господи, не позволявай да умра!“, с.13), нуждата от по-добра храна, цигара, одеяло; желанието да оцелееш на всяка цена – криейки се в дупки или под трупа на приятеля си, който те топли, защото искаш да живееш. („Животът е прекрасен, да знаеш, прекрасен“., с.13)
Журналистката разказва за ужаса да си част от нещо, което не си очаквал и за което не си бил подготвен („Боже, колко е гадна войната. Сигурно има нещо сбъркано в мозъка на онези, които се забавляват да воюват и я намират за вълнуваща, възхваляват я. Няма нищо вълнуващо, нищо достойно за възхвала, това е само една мръсна трагедия“, с.13). Тя описва притъпените усещания, с които убиваш, за да не бъдеш убит или защото не познаваш онези, срещу които стреляш, и най-вече страха, страданието, смъртта, смрадта от разлагащите се тела, шума от стрелбата, свистенето и избухването на снарядите и бомбите. Фалачи винаги подчертава, че войната е тази, която я поддържа жива, че цени живота много повече, след като е живяла сред смърт и разруха. И, разбира се, остава на читателя моментите на вълнение пред лицето на хаоса, мъченията, низостта и нищетата.
Журналистката обаче застава и от другата страна – при виетнамците, които, едва излезли от войната с французите, влизат в тази с американците, и които се бият повече заради свободата на родината си, отколкото заради идеологията (комунизъм) или заради политическата система. („Родината е като твоята колиба – ако някой дойде да ти я отнеме, трябва да го изгониш, дори ако после умреш. Който и да е този някой: руснак, китаец, французин, американец.“, с.41)
Важно и интересно е интервюто й с диктатора Нгуен Као Ки, министър-председател на Южен Виетнам. Текстът започва с негов много добър портрет, а интервюто е игра на различни емоционални състояния (от ласкателства през директни въпроси за различни емоционални състояния – смелост, възхищение, омраза, до критика и опит за „подхлъзване”). През цялото време обаче личи възхищението на Фалачи от Као Ки – за нея той е умен и силен мъж, с когото може открито да разговаря. Събеседникът й съумява да запази своето достойнство, като същевременно създава усещане за откритост и добронамереност, за добра обща култура. Реално това е интервю-противоборство между двама силни противници.
Като цяло, интервютата в книгата са интересни, майсторски изградени, дават възможност на читателя да получи разнообразна информация и да си създаде ясна собствена представа. Обикновено въпросите на Ориана Фалачи са подчинени на принципа на определена градация. Тя почти винаги започна с конкретни въпроси (дадено сражение, протест, преговори), с което фокусира вниманието на събеседника си върху процеса на диалогизиране. След това се преминава към по-общи, но съществени въпроси, много често с екзистенциален характер – мразите ли/обичате ли (американците, комунистите, властта, родителите), готов ли сте (да се пожертвате, да се биете), страхувате ли се (от смъртта, да ви убият), как се чувствате и т.н. Личи умението й бързо да предразполага хората към себе си, да излиза от ролята на журналиста/външния наблюдател и да влиза в тази на изповедника/приятеля. Подобно умение се култивира в процеса на работа, но и до голяма степен е талант, който малцина журналисти изцяло притежават. Трябва да се отбележи още нещо – отговорите на подобни въпроси позволяват на читателите да се приобщят към позицията на интервюирания, да видят реалността през неговите очи. Понякога тази еднообразност във въпросите отразява нежеланието на журналиста да се готви старателно за всяко интервю и затова работи с познати клишета. В случая с Ориана Фалачи е точно обратното – тя търси разнообразието от отговори на познати теми, за да покаже както общите, така и специфичните позиции. Подхожда глобално – нейните интервюта целят да създадат цялостна картина на действителността, те позволяват да се четат заедно и в сходните въпроси да се видят приликите и отликите при различните хора, режими, идеологии, държави.
Връщайки се в Ню Йорк за кратко, Ориана Фалачи се възмущава от безразличието на американците, които продължават живота си въпреки войната и опитите за протест срещу нея, но текстове й – разтърсващи, драматични, ужасяващи, са предназначени именно за мирните читатели. Те вълнуват с разчупването на границите на рутината и устоите на добрите нрави. Репортажите и интервютата й съдържат вкуса на свободата, безогледната амбиция, незачитането на живота и смъртта в името на някоя идея или личен просперитет, богатство – свобода, подобна на онази от Дивия Запад, където всеки е враг, но и където не съществуват граници на личните желания – може да постигнеш всичко и да победиш всеки, независимо от цената. Даже и когато цената е собственият ти живот.
Текстовете, посветени на Хонконг и Лима, звучат по-скоро като „мек”, не особено драматичен преход към срещите й в САЩ. Хонконг е мястото, където се сблъскват бруталността на комунистическите виждания с тази на капиталистическото управление. Перу пък страда заради неспособността да преодолее колониалната социална система, която обрича на страдание, мизерия и смърт всеки, който не е част от привилегированите класи. Макар идеологиите да са диаметрално противопоставени, методите на поведение и нечовешкото отношение към обикновените бедни китайци и индианци в крайна сметка са едни и същи. Впечатленията на Фалачи, макар точни, прецизни и морално осъждащи, са и доста повърхностни. Позицията й на защитник на малкия подтиснат и страдащ човек е някак отстранена.
Трябва да се подчертае, че едно от силните неща в книгата са описанията, които Ориана Фалачи прави на различните хора, с които се среща. Понякога те са само скицирани, с няколко думи, колкото да отличи някоя тяхна особеност (форма на лицето, усмивка, цвят на косата). Други обаче са по-подробни, имат за цел да обърнат внимание и на специфични черти на характера. При тях репортажите й започват да преливат в литература. Това най-ясно се вижда в разказите й за убийствата на американските политици Мартин Лутър Кинг и Робърт Кенеди. И при двата текста има сходен модел на развитие на повествованието – читателят е поставен в позицията на прекия очевидец, а Фалачи влиза в ролята на страничния наблюдател, който хронологически последователно, детайлно, колоритно и трезво представя двете трагедии през свидетелствата на участниците в тях – с описание на външния им вид и поведение, както и с разкриване на вътрешните им мотиви. Тя работи като писател, чийто глас осветлява вътрешния диалог на героите. В центъра е образът на пожертвания герой (Кинг, Кенеди), а около него се завихрят трепетните, задъхани думи на свидетелите, приятелите, роднините, убийците, съседите и случайните минувачи. Репортажите и интервютата са интересни, увлекателни, четат се лесно. И в двата текста основната й алюзия е с убийството на Кенеди в Далас – първият от трагичните лидери, станал жертва на собствената си изключителност и свободолюбие.
Съвсем различен е епистоларният репортаж, посветен на Ричард Никсън. Във включените биографични бележки, в начина на представяне на семейството му (съпруга, дъщеря) и на организацията на кандидат-президентската му кампания, описана през безидейната и изостаналата за времето си антикомунистическа реторика, Ориана Фалачи сякаш му се подиграва. Представя го като парвеню, като човек, готов на всичко, за да се хареса на обществото и медиите. Доста сходен е образът, който му създават и други американски писатели, като Норман Мейлър и Хънтър С. Томпсън.
Частта, посветена на Индия, е диаметрално противоположна. От една страна е ироничният начин, по който се отнася към самопровъзгласилия се за месия Махариши Махеш Йоги. Няколкото дни около него са й достатъчни, за да разбере, че проповедите му далеч не са толкова духовни. Директните и не толкова почтителни въпроси в интервюто с него отразяват искреното й възмущение, но и забавление. Много по-различна е Фалачи при представянето на Далай Лама. В портрета, който му създава, в разказа за историята му личи възхищение и съчувствие към него. В интервюто й прозира не само трагизъм, но и осъзнаване на твърденията му.
Най-драматична е частта, посветена на Мексико, която се състои от три части. Първата е пълен запис на нейните впечатления от касапницата на централния площад в Мексико Сити, където са избити много от протестиращите студенти, а тя самата е тежко ранена и едва оцелява. Думите й са силни, задъхани, пълни с болка и гняв. Втората е дневник на следващите няколко дни след изписването й от болница и интервю с един от студентите, към когото изпитва искрена симпатия. А третата част е дълго интервю с няколко от водачите на протестиращите студенти, в което личи майсторството й да задава въпроси.
Тъжната истина е, че днешната власт на образите, на заснетите с фотоапарат или мобилен телефон кадри унищожава журналистиката на думите. А тя, журналистиката на думите, овладяна до съвършенство от Ориана Фалачи, не просто улавя момента, а формира контекста, хвърля мост към невидимото, онова, което на пръв поглед остава скрито, но в което е заложен истинският смисъл. Често обвиняват Фалачи в престореност, мелодраматизъм, в липса на достоверност. Но когато четеш нейните текстове, няма начин да не повярваш на думите й, да не застанеш на нейна страна, да не се надигнеш на пръсти и да надникнеш над рамото й – даже и когато гледката е ужасяваща, смразяваща, непонятна за сетивата. В крайна сметка, в това е силата на журналистиката на думите – да те накара да повярваш в онова, което журналистът описва, по-силно, отколкото във всички видени заснети доказателства.
