В рамките на предизборната си кампания за президент, едно от ключовите послания на Доналд Тръмп бе това за готвената „Сделка на века”, която ще донесе окончателно решение на израело-палестинския конфликт, мир в Близкия изток и нормализиране на отношенията между Израел и арабските държави. Сделката, която бе представена като уникална комбинация от съставки, полезни за всяка една от страните в конфликта, е в процес на подготовка. Така гласят медийните публикации и тук там известни експерти с „връзки в Белия дом“. И все пак, с течение на времето, въпросът за това кога именно ще бъде обявена сделката много заприличва на обещанието на фантастичния Карлсон, който заявява, че ще дойде „горе-долу в три или четири часа, а може и в пет, но в никой случай по-рано от шест и по никой начин не по-късно от седем, но едва ли по-рано от осем“, заключвайки, че трябва да го очакваме „примерно в девет, когато удари часовникът“.
Междувременно, докато, както казват, предложението за мир се подготвя някъде между Белия дом и някои столици в Близкия изток, регионът продължава да живее според своята логика и събития. На всички тях ставаме свидетели и те не ни карат да сме по-спокойни.
Нека забравим за пожеланията за Нова година. Равносметката за изминалата година, за предходната на нея и годините по-рано не са нито добри, още по-малко оптимистични. Икономическата и социална тежест са съчетани със слаба политическа власт и отсъствие на програма за управление. Удивително, но почти десетилетие след масовите движения за промени в арабския свят, отново сме в положението да избираме между управление на статуквото и някакъв по-лош модел на неумели политици.
Прогнозите за това, което предстои, са точно толкова възможни, колкото и вероятността да не се случат. Логиката на събитията е подчинена на естествената последователност от процеси, започнали в края на XX век и развили се по естествен начин. Да допуснем, че нито съветската одисея в Афганистан, нито кампанията на САЩ в Ирак през 1990 г. са в основата на вълната от премеждия в Близкия изток от 2010 г. насетне; те са обаче сред събитията, задали тона на случващото се. Корозията на управляващите елити е факт и днес сме изправени пред тяхната невъзможност да произведат политики и да предложат алтернатива, защото са неспособни да се преоткрият.
Постепенното ерозиране на държавността или по-скоро на усещането за институционалност в арабските държави е диагноза, която някои откриват дори по-назад от края на XX век, поглеждайки в средата на миналото столетие. Там виждат провала на арабския национализъм и други алтернативни идеологии за сметка на постепенното укрепване на политическия ислям, съчетано с утвърждаването на репресивни режими, които с някои изключения се поделят между т.нар. Западен и Източен блок.
В опит да излязат от описаната кризисна спирала, след 2010 г. арабските народи масово се развълнуваха и ентусиазирано поискаха смяна на модела, започвайки от Тунис и постепенно обхващайки и други страни. Смяната, извършена стихийно и поради това довела до повече нестабилност, отколкото обществото бе готово да понесе, скоро бе заменена от настроения, искащи да се възстанови балансът чрез връщане към по-познати модели.
В реч през май 2017 г. пред арабски и ислямски лидери, събрали се в Рияд по покана на Саудитска Арабия, новоизбраният американски президент Доналд Тръмп очерта новите принципи за Близкия изток така, както той ги разбира. В обръщението си той концентрира вниманието на присъстващите предимно върху Иран, като прокара логическа връзка между Техеран и всички неблагополучия в Близкия изток. Президентът начерта въображаема червена линия между доброто и злото, призовавайки събралите се високи гости да се присъединят към него в борбата срещу врага Иран, който далеч не всички разпознават като такъв. Принципът на няколко американски администрации да се търси баланс между традиционни партньори и съюзници с противоречиви интереси е заменен от нов подход. Той се изразява в по-смели и радикални намерения тежки конфликти, като този между палестинците и Израел, само в рамките на броени месеци да бъдат доведени до успешен край. И всичко това отвъд логиката на онази последователност от събития, която чертае профила на нестабилността в Близкия изток – застинали преговори за мир, тежки военни конфликти, задълбочаваща се социална и икономическа криза и възраждащи се позаглъхналите през годините териториални спорове и конфликти за основни природни ресурси. В допълнение, през последните месеци на 2017 г. стана ясно, че Вашингтон има намерение да „разбие“ статуквото в региона, започвайки от Близкоизточния мирен процес. На 6 декември 2017 г. Доналд Тръмп свали от масата за преговори точката за бъдещето на Йерусалим, потвърждавайки намерението си да премести посолството си от Тел Авив.
В очакване на последиците от този акт навлязохме в 2018 г., която премина под знака на нарастваща ескалация в Ивицата Газа, преустановяването на всякакъв политически диалог между Палестинската автономия и САЩ, с което полуофициално стана ясно, че процесът от Осло е по-скоро в историята. Рамала отказа да води диалог и с „Хамас“, като по този начин по-скоро се отказа да претендира за Газа, оставяйки я в ръцете на радикалната групировка, и постави точка на опитите за вътрешно палестинско помирение. От своя страна, кризата между „Хамас“ и Израел не доведе до нова война в Газа, което до голяма степен бе благодарение на усилията на ООН и международната общност.
Описаните по-горе събития демонстрираха безспорно един факт – каквато и сделка да бъде предложена от страна на триото: съветникът и зет на Тръмп Джаред Къшнър, известният икономист и юрист Дейвид Фридман и специалният пратеник на Тръмп за близкоизточните мирни преговори Джейсън Грийнблат, тя няма да бъде приета от Палестинската власт. Отхвърлената от Рамала сделка няма да мине и пред Арабската лига. Причината е, че независимо от това колко много и САЩ, и Израел искат да убедят света, че независимо от кризата в отношенията с палестинците, връзките между Тел Авив и редица арабски държави се подобряват, нито една столица в Близкия изток няма да приеме сделка, която лишава палестинците от обещаната в Осло форма на държавност. Напълно разбираемо е желанието на Израел да официализира връзките си с държави от Близкия изток, като напусне състоянието на контакти де факто и премине към отношения де юре. Неоспоримият факт, че Израел е тук, за да остане, както и това, че е готов за нова страница в отношенията с арабските съседи, все още не е гаранция за излизане от изолацията, наложена от арабския и ислямски свят.
На фона на всичко това, отношенията между арабските държави в Персийския залив преминаха от етап на открита конфронтация към замразен конфликт, който няма да бъде преодолян в следващите години. Богатите монархии, разглеждани като единствен останал остров на стабилност сред бушуващото море от конфликти, възобновиха конфликт, тлеещ от години. Очакванията, че с намесата на външен фактор, САЩ, ОАЕ, Саудитска Арабия, Бахрейн и Катар ще намерят компромисно решение за своите спорове, се оказаха неоснователни. Нито Доха, нито Рияд, а още по-малко Абу Даби са готови да отстъпят в неприязънта си един към друг. Всъщност, посредничеството на Вашингтон така и не бе оказано в пълна степен, а основните фактори, застъпили се за бързо преодоляване на противоречията и на практика предотвратили по-сериозен сблъсък – предишният държавен секретар Рекс Тилърсън и досегашният министър на отбраната Джеймс Матис, вече не са в обкръжението на Доналд Тръмп.
На този фон друга тежка криза, тази в Йемен, навлезе в поредната си годишнина и се превърна в най-сериозната хуманитарна катастрофа в световен мащаб. С посредничеството на ООН, в Швеция през декември м.г. враждуващите страни в Йемен подписаха споразумение за примирие. Само по себе си, това е добра новина, ако не се вземе под внимание липсата на всякакъв план от страна на Саудитска Арабия как да излезе от конфликта. Именно Рияд инициира военната кампания в Йемен. Кралството засега не предлага стабилизиращи мерки и план за възстановяване на последиците от войната. В същото време, ОАЕ води политика на укрепване на позициите си в Южен Йемен, която дори включва даване на гражданство на жителите на остров Сокотра[1] – традиционно йеменска територия.
В самата Саудитска Арабия на дневен ред не е нито въпросът какво се случи с журналиста Джамал Кашоги, нито кой ще бъде престолонаследникът, а по-скоро какво ще бъде бъдещето на монархията, такава, каквато я познаваме днес, предвид не особено оптимистичните икономически и финансови прогнози. Разходите около Йемен са внушителни, а нивото на чуждестранни инвестиции е най-ниското за последните четиринадесет години.
Въпросът кой ще наследи престола е проблематичен и в Оман, но засега и той остава без отговор. В същото време, съседите на Маскат – в Доха и в Абу Даби, имат свое мнение по темата – дотолкова, че ОАЕ активно прокарват тезата за идентичността на народите на двете страни. Подобна медийна кампания силно тревожи определени кръгове в Оман и предизвиква дори спекулации относно бъдещето на султаната като независима държава. Не по-малко е безпокойството и в Доха, тъй като промяна на статуквото в Залива в полза на Абу Даби (в момента Оман и Кувейт отказват да се присъединят към съюза на ОАЕ, Бахрейн и Саудитска Арабия срещу Катар) би засегнала режима на корабоплаване през Ормузкия проток[2], което пък от своя страна ще наруши интересите на най-големия износител на втечнен природен газ в света, какъвто е Катар. През 2019 г. случващото се Залива ще е отново в центъра на световното внимание.
В устието на Тигър и Ефрат, в Ирак, самата идея за държавност до скоро беше поставена на карта. От 2014 г. насетне въпросът дали Ирак ще продължи да съществува като единна държава е обект на анализи и експертни оценки с откровен привкус на предсказание. Към днешна дата кампанията срещу терористичната организация ИДИЛ е към края си, като Багдад отвоюва загубените провинции. Неуспешен референдум за независимост на иракски Кюрдистан бе последван от успешни парламентарни избори, които доведоха до избирането на нов президент, министър-председател и спикер на парламента. И всичко това съгласно действащата конституция. В същото време, поради сложни вътрешнополитически спорове и поради неизбраните все още ключови министри – тези на отбраната и на вътрешните работи – правителството не функционира пълноценно. Въпреки това, усещането за безтегловност, в което Ирак се намираше, е изчезнало, като дори слуховете за прекомерното влияние на Иран са често силно преувеличени.
На фона на всички изброени по-горе процеси, кризата в Сирия преминава от състояние на гражданска война в открит конфликт с участието на регионални фактори не само за влияние в Дамаск, но и вероятно за територии. Русия, въпреки безспорната си роля за стабилизирането на режима на Башар ал Асад и за неутрализирането на всяка възможност за промяна на политическото управление, не демонстрира увереност, че има план за излизане от кризата. И докато САЩ обявиха изтеглянето си, а Русия и Турция разменят позиции по отношение на кюрдските райони в Източна Сирия, Иран, един основен играч, предпочита да запази мълчание. Или, както един кюрдски журналист наскоро коментира: „Не е страшно, когато Техеран заплашва, а когато запази мълчание, защото тогава знаеш, че нещо ще се случи“. Опитите за намиране на политическо решение на конфликта в Сирия засега също не са успешни. Сирийската опозиция, преминала през няколко фази на преструктуриране от 2010 г. насам, към днешна дата е неефективна и неспособна да претендира да бъде алтернатива на режима на Асад.
По крайбрежието на Нил, в Кайро, президентът Абдел Фатах ас Сиси спечели убедително изборите, като някои наблюдатели посочиха, че е трудно да се състезаваш „сам срещу себе си“. Египет се намира в икономическа и финансова криза и има своите сериозни проблеми, свързани със сигурността на Синайския полуостров и спора с Етиопия за водите на Нил.
На запад от Египет, в Либия, кризата навлиза в поредната си година на противопоставяне между основните враждуващи страни, съвсем условно разделени между източната и западната част на страната.
В крайна сметка, трудно е да се предскаже дали в скоро време „Сделката на века” ще бъде предложена на вниманието на заинтересованите страни. Тепърва предстои да разберем дали тя ще носи в себе си духа на неповторима уникалност и дипломатическа вещина и задълбоченост. Но, както посочи бившият посланик на САЩ в ООН Ники Хейли, доскоро невъзможни неща в Близкия изток се оказаха възможни. Опонира й министър на външните работи от региона, който каза, че „ако има нещо положително до момента в политиката на САЩ в Близкия изток, то това е, че няма сделка на масата“.
При всички случаи, събитията в Близкия изток ще продължат да следват логиката на изминали исторически процеси, допуснати грешки, предприети инициативи или изпуснати възможности. Равносметка на случилото се ще ни позволи да предположим какво ще се случи и след „девет, когато удари часовникът“.
януари 2019 г.
–-
[1]Сокотра е островна група в Индийския океан и принадлежи на Йемен.
[2] Ормузкият проток е тесен пролив, свързващ Оманския залив на югоизток и Персийския залив на югозапад. Северното му крайбрежие принадлежи на Иран, а южното му е омански ексклав и територия на Обединените арабски емирства.
