Превърна се в събитие откриването на деветдесетия сезон на Софийската филхармония под диригентството на нейния директор Найден Тодоров. Няколко предпоставки създадоха тази възможност още преди започването на концерта. Най-напред бе обещанието Вадим Репин. Известният руски цигулар отдавна не е идвал в България и очакването му на софийска сцена създаде и необходимия публичен ентусиазъм – зала „България” бе препълнена. Естествено, сред качествените адепти на класическото музикално изкуство, своето място бе заела и представителна част на родния сноб, който, за разлика от сродния му по манталитет извън границата ни, все още не се е научил, че концертната форма е от няколко части, та побърза да се заяви с неподходящото и ненавременно ръкопляскане между тях пред руския майстор. Сред изненадващите, съпътстващи концерта дела на филхармоничната администрация прибавям и фотоизложбата, която напомни за диригенти и музиканти от оркестъра в десетилетната му история. Въпреки липсата на задължителното описание на повечето от снимките, експозицията витализира допълнително пространството в зала „България”. И не на последно място слагам внушителния албум (съставител Бронислава Игнатова), събрал снимки и текстове от настоящето и миналото на оркестъра, както и задължителните за подобен повод поздравления. Независимо от известни неточности и някои излишни прояви на личен сантимент в поместените фотографии, изданието е ценна сбирка на снимки и документи, особено в контекста на нашето време, когато „всичко започва от мен” се е превърнало едва ли не в modus faciendi за голяма част от действащата музикална общност. А и програмната книжка за самия концерт съдържаше всичко, което би могло леко да образова слушателя, ако му е необходимо, стига той да пожелаеше да се лиши от съвсем скромна сума, за да си я купи.
Програмата представи два типа класически творби: първия цигулков концерт на Шостакович (за българина – и изпълнител, и слушател – все още труден, поради това рядко звучащ) и симфонията на Дворжак „Из новия свят” – категоричен шлагер, мелодически експанзивен, директно въздействащ върху емоциите на слушателя, гарантиращ неговото одобрило избора присъствие. Иначе казано, първата част на вечерта провокираше да се слуша и да се мисли, а втората даваше щедро възможността да се препуска през полето на чувствата – очевидно необходим баланс в днешната българска концертна традиция. И вероятно точен.
Прочитът на Репин проблематизира допълнително звуково – в обем, тембър, щрих и динамика – комплицирания музикален текст на руския гений. Изчисти фактурата от всякакви възможности за „виртуозни” изкушения, потопи се и се сля със сюблимния симфонизъм на четиричастната авторска изповед въпреки извънредно сложната партия на соловия инструмент, която предлага възможности за изява на инструменталния Аз. Нещо, в което диригентът го подкрепи и стимулира в голяма степен. Още в угнетяващата бавност на първата част – ноктюрно, солист и диригент създадоха неутешимата атмосфера на пълзяща заплаха в интимен камерен диалог, изчистен от демонстрация на тембри, по-скоро графично, чернобяло, с много силно въздействащо изиграна безучастност на тона, като разказ на уморен, изтощен от битки глас. (Годината 1948 на завършване на творбата носи поредно жестоко преживяване за композитора.) Много ми допадна начинът, по който Тодоров бе дисциплинирал и събрал състава, за да дефинира гъвкаво партньорство, което сякаш имаше за цел да сгъсти чрез маса и дозирана динамика интензивността на разказа. Никакви излишни ефекти – принцип, който бе удържан до края. В скерцото, с проблемно начало по отношение на синхрона, продължи тази търсена хроникьорска обективност на повествованието, с все по-нагнетяваща скорост и шеметно трансформиране на характера и елементите в движението до зловещата кулминативна фаза в оркестъра и стегнатото комплицирано фугато. Звуковата картина потъмняваше все по-осезателно. За да достигне своя черен блясък в пасакалията, в която Репин проведе с философска дълбочина своя протяжен монолог-каденца, пресъздаде трагическото повествование (силно напомняща на някои епизоди от Третия струнен квартет и Осмата симфония), но без ефектите на патоса, отново с известна дистанцираност, която по-силно прорязва съзнанието – оголен текст с потресаващото послание на композитора. Рисков изпълнителски подход, но в подобно мощно, умно „изиграване” ефектът бе налице, увенчан от заплашителна скоморошеска виталност на танца в бурлеската, с отрезвяващия глас на цигулката, напомнила пасакалната изповед. Финалът бе увличаща, но и унищожителна стихия, постигната с впечатляващото драматургично провеждане от Репин и всеотдайното партньорство на Тодоров и Софийската филхармония.
След този драматичен шедьовър, романтичният патос на Дворжаковата симфония „Из новия свят” ми прозвуча някак нелепо. Но няма как да не изразя приятната си изненада от внимателното, но и вдъхновено музициране на оркестъра, от стегнатата, дисциплинирано изваяна фраза, от интензивните тихи динамики на събрания, споен щрайх, от избягването на така любимите акценти на първо време при влизане на отделните солиращи инструменти, от акварелния колорит в преливането на тембрите, от изживените паузи и внимателните темпови колебания – беше приятно да се преживее подобно артистично и музикантско присъствие на оркестъра и диригента Найден Тодоров, което направи цялостно концертното начало на юбилейния сезон.
