От 24 януари до 17 февруари в Париж върви премиерата на дългогодишния проект на Иля Хржановски „Дау”, заявен като „филм за живота на гениалния физик и прародител на ядрената бомба, Нобеловия лауреат Лев Ландау, заснет по сценарий на Владимир Сорокин (по мемоарите на съпругата на Ландау Конкордия Дробанцева).
Едва втори филм на младия режисьор (преди това засне хтоничната драма „4” по сценарий на Владимир Сорокин), той е прераснал в монументален проект, за който е построен цял град, заснети са 700 часа материал, а сега в Париж го показват като грандиозен арт проект за (анти)тоталитарния свят, около който кипят множество етични спорове. Предлагаме два погледа към проекта.
Илюстрациите тук са елементи от инсталациите и кадри от филмите
Руският поглед: Призракът на свободата
Проектът „Дау” изисква рефлексия, предизвиквайки сложни и силни реакции дори у тези, които нямат намерение да се запознават с резултатите от дългогодишния труд на Иля Хржановски и неговия екип. И в същото време я затруднява, не позволявайки да се види пълнежът – това, което с определена доза условност може да се нарече „филм” (или „филми”) и което е основата на проекта.
Основните препятствия са три.
Първото е шлейфът от скандални слухове и сведения, основани на анонимен източник, за обстоятелствата около създаването на „Дау”. Ще ми се да дочакам поне едно публично заявление с изискване на неплатени пари за свършена работа и за защита на честта и достойнството. Може би тогава ще има някаква определеност?
Второто е скандално огромният бюджет, предоставен по непонятни причини на млад режисьор, вчерашен дебютант. В резултат той е построил в Харков дори не декор, а цял град, населил го е с хора, снимал е няколко години и после го е разрушил. И след това дълги години е оформял заснетите стотици часове във вероятно най-мащабния и амбициозен проект на ХХI век. Защо Хржнановски е получил всичко и веднага?
Третото възникна по вина на самите създатели. Интерактивният атракцион, разгърнат в Париж (преди това са планирали още по-мащабен с построяване на Берлинската стена, но властите не са разрешили), с шамански ритуали и шушукане с непознати в специални кабинки, концерти и инсталации, изобретени специално от дау-устройствата и поканените звезди, сякаш покри самото кино. А бъркотията с откриването на инсталацията (то се забави и едва не се провали) наля масло в огъня.
Възможно е това да е маскировка, трик: „Нашето не е филм, а съвременно изкуство“? Спонтанната мисъл, идваща на ум в началото на прожекцията на „Дау“, е именно такава – това не е кино. Но прожекцията трае дълго (аз изгледах към 22 часа и това е само частица от цялото) и си излизаш с друго усещане.
Не, все пак е кино. С невероятно ярки персонажи, които е невъзможно да забравиш. С виртуозна операторска работа (гениалният немец Юрген Юргес е снимал за Фасбиндер и Ханеке). Да, то е монтирано от огромно количество материал – засега са готови само 13 филма с различна дължина, ще има още. Просто това е кино, каквото още не сме виждали.
„Дау“ установява принципно други отношения между документално и игрално, истинско и имитиращо. В „Дау“ има само една актриса – Радмила Счеголева (участничка в тв шоуто на Верка Сердючка), която дълго и сложно са „отучвали“ от актьорството, преди да я пуснат в пространството на Института. Разбира се, гигантското здание, тази цяла империя, построена специално за филма, неслучайно носи това название. Тук са се правили опити и върху участници (надявам се да са доброволци), и върху животни. С изключение на Счеголева, всички играят повече или по-малко себе си. Учените в кадър са истински учени. Сътрудниците на спецслужбите – истински ченгета. Портиерите, чистачките, лавкаджиите; интелектуалците, художниците, писателите, режисьорите, музикантите; студентите, пенсионерите, свещенослужителите от всички религии. Всички са истински. И неистински.
Попаднали в друго пространство, облечени до бельото в дрехи от 40-те или 60-те, след като са получили ролите си, те се превръщат в други, продължавайки да бъдат себе си. По този начин „Дау“ е най-невероятният алианс между измисленото и автентичното. Разкрепостявайки се, персонажите си позволяват много. Тоест, има ги трансгресивните практики, така угнетяващи правозащитниците, не гледали филма – от побоите до секса пред камерата. Нюансът е, че е страшно трудно да разбереш какво правят актьорите (доброволно) и какво – измислените герои (понякога против волята си).
Това е радикален филм за отношенията между майка и възрастен син, при това човек „с особености“ – в ролята е музикантът Николай Воронов, създателят на нашумялата песен „Белая стрекоза любви“. Първо Денис (по сюжет синът на Дау – така наричат главния герой, чийто прототип е гениалният физик Лев Ландау) съблазнява прислужницата Аня, а после – и собствената си майка. Правят секс. Истински секс, без никакво съмнение. Абсолютен инцест. Само че в реалността Шчеголева и Воронов не са майка и син, по време на снимки са станали любовници. Има ли в това нещо недопустимо? Всеки зрител ще решава сам.
Определено може да се каже едно. Сексът в киното винаги е или имитация (преди всичко), или, в редки случаи, насилие (да вземем „Последно танго в Париж“). Във всеки кадър виждаме по правило чужди помежду си хора, които си вършат работата. Същото се отнася и за порнографията. „Дау“ влиза в по-интимна територия. Подобен секс не сте виждали никога на екрана и ключът не е в откровеността на снимките – правят любов хора, които са партньори и извън кадъра. Това са реални чувства.
Както и срещата на Нора (жената на Дау, прототипът е Кора) с майка й. Тя упреква дъщеря си в безразличие, егоизъм, неспособност да задържи мъжа си. Дъщерята плаче, припомня на майка си предишни обиди. Сърцераздирателно зрелище, съпоставимо с „Есенна соната“. В кадър е истинската майка на Шчеголева. Но мъжът й (Дау играе диригентът Теодор Курентцис) не й е мъж, нито синът – син. Това е игра, условност, роля. Чувствата са истински. Диалозите – импровизирани. Но ние, както преди, сме в условната вселена на киното. Невероятно, но факт.
По този начин „Дау“ кардинално преосмисля ролята на актьора в киното.
От една страна, отваря актьорския потенциал и нагледно демонстрира как „неестественото” всъщност е истинско, а това, което нашият поглед намира за „убедително”, е имитация, маниерност. От друга страна, напълно премахва професията на актьора като излишна. Поне в рамките на конкретния експеримент.
Променя се и ролята на режисьора. Във фантазиите на репортерите Иля Хржановски изглежда тиран, построил империя на потисничеството и насилието, за да властва над нея. Хржановски несъмнено харесва тази игра. Но екранната реалност я отрича. Светът на „Дау” е построен като тотална инсталация именно за да могат хората, които я населяват, да се придвижват свободно, да строят индивидуални траектории и съдби, самостоятелно да управляват това, което говорят и правят. Режисьорът е измислил правилата. А по-нататък им се подчинява (нещо подобно Триер правеше в „Догма 95”). Но свободата, дадена на изпълнителите, е наистина безпрецедентна. Вероятно затова на митологията извън проекта – за тоталитарния ужас на Института, за униженията на неговите обитатели – се противопоставя вътрешната митология: многочислените истории на хората, минали през опита на „Дау” и напълно променили живота си: сменили са професии, намерили са любов, омъжили са се или са се оженили, отскубнали са се от неуспеха, преобразили са се.
Формата отговаря на съдържанието. Спомените на Кора Ландау са поразили режисьора с парадокс – немислимата свобода на мисълта и тялото на сталинската система. Примерно, същото става в Института на „Дау”. Това е не само мащабен атракцион за пресъздаване на съветския ад с всезнаещите и всевластни спецслужители и алхимична лаборатория за претопяване на човека от новия образец, който ще се научи да игнорира социалните ограничения и ще се превърне в нещо голямо. Ще може да обича, да мисли, да твори, без да обръща внимание на контекста.
Погрешно е да се смята, че Хржановски не осъзнава опасността на тази фаустовска амбиция. Обобщаващият филм „Дау”, най-дългият в проекта (има кратка 6-часова версия и пълна 10-часова) показва краха на утопичния проект и завършва с разрушаването на Института.
Идват 60-те, времето на масовите репресии е минало. Младежта с модни прически танцува рокендрол и скришно попушва трева. „Първи отдел” не дреме. В Института става преврат – сластолюбивият директор е заловен с поредната секретарка и е отстранен, креслото му заема Владимир Ажипо (истински изпечен затворник и без всякаква конкуренция най-страшният персонаж в „Дау”). После хващат един по един младите учени, пресират ги, насилствено им бръснат главите. И изведнъж те изчезват, изпаряват се.
Вместо тях се появяват други младежи с бръснати глави: здрави, оптимистични, с радост приемащи участие в евгенични експерименти: в Института (като в холивудски екшън) се опитват да създадат „универсални войници”. Тези роли играят неонацистът Максим Марцинкевич, той е Тесак, и неговите слуги-единомишленици. Тъкмо те ще унищожат Института на финала, изпълнявайки заповед на генерал от КГБ. Тяхната анархична оргия на разрушението е още една плашеща форма на свобода. И вратата е отворена към днешния ден – очевидно вече не става дума за 60-те.
Може безкрайно да спорим и да се съмняваме за какво е „Дау”, има ли зад абсолютно новаторската форма също толкова дълбоко и актуално съдържание. Очевидно всеки зрител ще види тук нещо свое (и никой няма да види едно и също, материалът е твърде много, за да се допусне синхронизация на усещанията и изводите). Но централната идея изглежда прекалено прозрачна, за да остане незабелязана.
Това е фиксация на вечния плен на тоталитаризма, очарованието на властта и мазохистичното й подчинение, в чиято мъгла продължава да живее немалка част от постсъветското пространство. И е предложение за излизане отвъд пределите на телената мрежа, включително и на „форматното” кино. Призрак на свободата от границите, в която прозира опасност от анархия и надежда за възможностите на човешкия разум – само той може да се съпротивлява на инстинктите и да преобрази разрушителните импулси в съзидателни. И още, колкото и патетично да прозвучи – надеждата за любов, на която са посветени най-добрите, точни, пронизителни филми на монументалния „Дау”.
Антон Долин
Искусство кино, 29 януари 2019 г.
Френският поглед: Интересно е заслеплението
Този чудовищен дългосрочен проект дебютира в Париж. Става дума за оргия, за харчене на средства и амбиции без мяра с цел потапяне в ерата на СССР, става дума за нещо по средата между изкуството и панаирджийските атракциони, нещо двойствено и безплодно.
„Дау” е съставено от тринайсет пълнометражни филма, от концерти, от лекции… На него човек може да изпие и една водка сред декор като във Върховния съвет.
Не сте ли чували за „Дау”? А в Париж говорят само за това! Можете да следвате в Туитър онази журналистка от „Фигаро”, която се ентусиазира от „невероятната вечер”, която е прекарала там с Ерик Кантона. Може да четете блога на краля на супермаркетите Мишел Едуар Льоклер, който публикува снимки от посещението си на този проект „на границата между артистичния експеримент и политическото” (граница, която видимо е посещавана от известни критици и куратори). „Дау” още не е започнал и вече се огъва под суперлативите: огромен проект, натежал от поканените суперзвезди (Ромео Кастелучи, Марина Абрамович, Фани Ардан…), бюджет, равняващ се на БВП на Белиз.
Все пак, труден е за разказване този „Дау”. Хем ти лепне по пръстите, хем е летлив. Така че, да започнем с фактите: от 24 януари до 17 февруари театър Шатле, театър дьо ла Вил и центърът Помпиду ще приемат „Дау”, една тотално поглъщаща мегаизложба, в която посетителите ще обикалят безчет помещения, постлани с червен мокет и украсени с плакати на Ленин, за да гледат тринайсет пълнометражни филма, да присъстват на концерти и лекции или просто да пият водка. За целта трябва да се снабдят с „виза”, която струва между 20 и 150 (!) евро[1] и да отговарят на въпроси от типа „били ли сте използвани в сантиментална връзка?” или „злоупотребявали ли са с вас през детството ви?”. Отговорите, предполага се, ще послужат да бъде очертан маршрутът, по който всеки ще бъде воден от нещо, имитиращо смартфон, наречено устройство. Човек трябва да е сляп, за да не види заместителя на тоталитарната опитност, предложен на посетителя – доброволно подчинение, всеобщо наблюдение – и крайната цел: паралелите със съвременността. „Между празник и тоталитаризъм”, успя вече да се ентусиазира списание „Тракс”. „Потапяне в сталинската (!) атмосфера с истински агенти на КГБ!”, радва се сайтът Конбини. Превръщането на трагедиите на ХХ век в спектакъл, напомнящ панаир, само няколко години след „Синът на Саул”, изглежда, е стигнало апогея си, понесено от едно поколение на декомплексирани артисти, което е намерило своята публика.
Да отидеш на „Дау” само за да се насвяткаш, може и да е приемливо, въпреки че е доста скъпо, това обаче би значило да подминеш предполагаемото сърце на реактора: филмите, които е направил 43-годишният руски кинематографист Иля Хржановски, той е мозъкът на цялото това начинание. Досега той е автор на един пълнометражен филм: 4[2], а от десетина години се впуска в изграждането на биографичен филм за руския Нобелов лауреат, физика Лев Ландау, който проект, изглежда, мутира в една екстравагантна тотална творба под влиянието на опасната комбинация от мегаломания, която е срещнала по пътя си неограничени ресурси (негов меценат е императорът на 4G мрежата в Русия Сергей Адониев[3]).
За да реализира проект на нивото на невъобразимия живот на Ландау (вижте в Уикипедия, поучително е), Хржановски си втълпил да пресъздаде един съветски научен град като онзи, където е работил Ландау, и да го засели с 400 действащи лица, които да живеят там две години пред очите на камерата. Дрехи, храна, канализация, речник – всичко датира от десетилетията 1938-1968 и повечето от персонажите не са актьори, а просто хора, изпълняващи „своите” роли (научните работници са научни работници, хлебарите са хлебари и т.н.), въпреки че самият Дау е игран от диригента Теодор Курентцис.
В последните години тук-там по медиите ставаше дума за това митично чудовище („Четиринайсет бебета, заченати по време на снимките”), а „Гардиън” определи експеримента като „тоталитарно” „Шоу на Труман”[4].
Премиерата на „Дау” е в Париж, защото през октомври Берлин отказа да го приеме поради проблеми със „сигурността”. Трябва да кажем, че идеята да се възстанови част от Стената не се оказа забавна за берлинчани, някои се бяха оплакали, че за тях истинската стена не е била „декор за мероприятие”.
Тъй като не се ползва със субсидии от меценат като Адониев, отдел „Култура” на „Либерасион” не можа да мобилизира екипи, за да изгледа всички пълнометражни филми (общо двайсет часа). Беше обаче посетен строеж на декори, имаше любуване на една джаджа като човешко сърце в плексиглас, която Иля Хржановски обожавал, бяха изтърпени и два от филмите. Единият беше класически – и по-скоро досаден – опит за костюмно телевизионно реалити шоу, играно от анонимни участници, предизвикващо неудобство и обикновените въпроси: какво гледаме в момента? Какъв е делът на режисурата (тъй като очевидно има режисура) в тази сцена на съвкупление? Или в онзи разпит, в който ченгето карикатурно се превръща в антисемит? Каква е била прищявката на тези хора да влязат във филма, за да съществуват в тези техни ужасни неприятности? Още повече, че те не са били заснемани от камери за наблюдение, а от професионален оператор, който снима периодично. Другият филм, очевидно с доста по-видим сценарий, извежда на преден план Курентцис-Дау, разкъсван между една предишна любовница и официалната му жена. Беше достатъчно, за да разберем, че тук гениалност няма и че проектът е нашпикован с противоречия, независимо дали става дума за историческата реалност или за прононсираната утопия да записваш човешка реалност в реално време. По този въпрос обаче винаги ще има две школи: тези, които вярват в силата на въображението, и тези, които смятат, че един безкраен документален филм за фалшива ситуация е по-добрият начин да се доближиш до истината.
Несъмнено защитниците на този проект ще твърдят, че това е амбицията на „Дау” – да ни накара да се замислим за истината, която и вчера, и днес е изкривявана. В случая с „Дау” е интересно заслеплението – как всички искат проектът да се окаже сполучлив. След всичкото това прекарано време, всички тези поканени звезди, всички тези пари на вятъра, изглежда, никой не иска да си позволи да смята, че филмите може да са лайна, че маршрутът може да се е оказал със съмнителен вкус и че целият експеримент може да се сведе до един кичозен и носталгичен Дисниленд, до някакъв гег или до някаква гигантска мистификация, в която само Иля Х. се забавлява. Като че ли тази огромна невъздържана прекаленост би трябвало да роди нещо, за какво е направена иначе? Подобна безпределна абсурдност обаче е може би метафора на режима, който „Дау” смята, че критикува.
Естествено, възможно е да грешим в нашия скептицизъм. Може би има нещо, което на всяка цена трябва да разберем и затова трябва да се видят и тринайсетте филма, и 700-те часа заснет материал, концертите, лекциите. Защото „Дау” не се забавлява само със съветски трикове. Той използва и старите капиталистически уловки. Като страха на всяка цена да не пропуснеш: как се казва на руски „fear of missing out”?
Елизабет Франк-Дюма
Liberation, 21 януари 2019 г.
–
[1] Има „визи” за 6 часа, за 24 часа или без ограничения – от 20 до 150 евро.
[2] «4»- филм на Иля Хржановски по сценарий на Владимир Сорокин. Участва в извънконкурсната програма на Венецианския фестивал през 2004, получава една от големите награди в Ротердам, има специална награда на журито от „Кинотавър” в Сочи и от „Златна кайсия” в Ереван.
[3] Адониев влага в проекта „Дау” на Иля Хржановски 25 милиона евро и е негов основен меценат. Режисьорът на филма заявява, че Адониев не се е месил в творческия процес.
[4] „Шоуто на Труман“ (на английски: The Truman Show) е американски трагикомичен филм от 1998 г. на режисьора Питър Уиър. Във филма се разказва за живота на човек, който първоначално не е наясно, че живее в телевизионно реалити шоу, гледано от милиарди хора по целия свят. Труман се изпълва с подозрения и се заема със задачата да разкрие истината за живота си.
