В момента украинската църковна общност обмисля три варианта за получаване на автокефалия от Православната църква в Украйна. Първият, най-благоприятният, е подписването на Томос на следващото заседание на Синода. Вторият – възстановяването на Киевската митрополия под омофора на Константинопол с последващо предоставяне на автокефалия. И третото – поредното отлагане на въпроса за неопределено време.
Веднага правя уговорката, че по никакъв начин не участвам в преговорния процес и всички мои заключения са изградени върху догадки и предположения, които се опират на публично достъпни материали.
Субектът на автокефалията. Ще започна с основното, със субекта на получаване на автокефалия. В Украйна действат трима основни „играчи“ (по реда на количеството на регистрираните общини): Московската патриаршия в Украйна (МПвУ, която предпочита да нарича себе си в съответствие с нормативните документи УПЦ), Украинската православна църква – Киевска патриаршия и Украинската автокефална православна църква. Първата от тях неведнъж с устата на много свои говорители е заявявала и даже е приела обръщение на Синода (http://news.church.ua/2018/05/25/sinod-zvernuvsya-do-virnix-upc-shhodo-informaciji-pro-mozhlivist-nadannya -tomosu-про-avtokefaliyu-pravoslavnoji-cerkvi-V-ukrajini /), че е напълно удовлетворена от сегашния си статут в състава на Московската патриаршия и никаква автокефалия от Москва, още по-малко „от Истанбул“, не й е необходима. Представители на останалите две църкви подписаха призив към Константинопол с молба за предоставяне на автокефалия.
Три трудности пред Вартоломей. Сегашната ситуация е доста сложна за Патриарх Вартоломей.
Първо, каноните му предписват да спазва принципа, според който на една територия трябва да съществува само една канонична структура. Така, ако той признае автокефалията на УПЦ-КП, даже обединена в УАПЦ, ще създаде каноническа структура, паралелна на МПвУ. Впрочем, в редица страни присъстват и две, и повече канонически структури паралелно, което не смущава никого, но там става дума за църкви на малцинствата. Затова в Украйна „паралелизмът“ е нежелателен.
Втората трудност е анатемата, наложена на Патриарх Филарет от Москва. Макар че всички страни разбират каноническата нищожност на тази анатема, докато не бъде снета, тя остава сериозно препятствие пред общението на останалите църкви с Филарет. Патриарх Филарет многократно се обърна към Константинопол като към най-висшата инстанция в православния свят с молба да се намеси и да разреши този проблем, но засега ситуацията не помръдва от мъртвата точка.
Третата трудност е позицията на Киевската патриаршия, която настоява за издаването на Томос на вече съществуваща структура. С други думи, Киевската патриаршия иска Томосът да й бъде връчен именно на нея, а формирането на Единна Поместна да стане по сценария, написан на Пушкинска. Но доколкото нейният предстоятел Патриарх Филарет все още е под анатема, Константинопол първо трябва да снеме анатемата. А снемането предполага решение на Светия Синод в Константинопол, а също и с обосновка, в която московската анатема директно ще бъде наречена „ мотивирана не канонически, а политически“. А това е сериозен удар по авторитета на РПЦ, която при сегашния патриарх се върна към статута на духовно ведомство при светската власт. Разбира се, самото разглеждане на въпроса за украинската автокефалия нанася непоправим ущърб на авторитета на Москва, но това може да бъде направено и без да се тропа с крака.
Три трудности – едно решение. Всички тези трудности Константинопол може лесно да заобиколи, приемайки едно просто решение: възстановяването в Киев на собствената си митрополия, присвоена от Москва. Още в Томоса за признаването на автокефалията на Полската православна църква, Константинополският Патриарх Григорий писа: “първото отделяне от Нашия Престол на Киевската Митрополия и Православните Митрополии на Литва и Полша, зависещи от нея, а също и присъединяването им към Светата Московска Църква, стана не по предписанията на каноническите правила, а също не беше спазено всичко, което беше договорено по отношение на пълната църковна автономия на Киевския Митрополит, носещ титула Екзарх на Вселенския Престол“. Това е поредното свидетелство за това, че Константинопол никога не е признавал анексията на Киевската митрополия от Москва. Макар че никога не е поставял под съмнение каноничността на архиерейските хиротонии на епископите, поставени от Москва в Украйна.
Затова, както предполагам, първата работа на Константинопол е да възстанови своята Киевска митрополия. И да приеме в нея всички желаещи от всички православни църкви, действащи в Украйна. И въпреки че това при всички случаи ще бъде оценено от Москва като създаване на паралелна каноническа структура, Москва би трябвало да си спомни, под какво се е подписвала, приемайки Киевската митрополия под временна опека: „…нека Киевският митрополит, извършвайки безкръвната и Божествена Литургия в тази епархия, споменава първо пречестното име на светейшия Вселенски патриарх – доколкото всички блага до краищата на вселената се подават от него като от източник на всичко, и по снизхождение с оглед на гореизложеното прехвърля на престола на Московския патриарх неговото подчинение“ (Писмо на Дионисий, патриарх Константинополски, към царете Йоан и Петър Алексеевичи и царевна София Алексеевна с изявление на своето съгласие за подчинение на Киевския митрополит на Московския патриарх. Май 1686 г.)
В обосновката на предаването са отбелязани трудности в управлението на църковния Киев от Константинопол във връзка с войните, които води Османската империя в края на XVII в. и големите разстояния. Доколкото днес тези фактори вече не са актуални, а също и доколкото всички договори с Москва не струват хартията, на която са написани, нищо не пречи на Константинопол да възстанови своя суверенитет над Киевската митрополия.
Това ще позволи да се преодолеят всички споменати по-горе трудности. Първо, появява се добре забравен стар „играч“ с абсолютно канонически статут. Второ, въпросът с анатемата на Филарет отново може да се отложи, т.е. да не се разглежда този въпрос като предварително условие за автокефалията, а да се изчака, докато самият Филарет не стане част от клира на възстановената Киевска митрополия. Трето, Константинопол отклонява предлагания от Пушкинска сценарий, сам оглавява обединителния процес, сам действа като обединяващ център, сам приема решения кого да приеме във възстановената митрополия и кого не, сам на своя Синод утвърждава кандидатите за киевски митрополити…
Москва няма да бъде пета? Томосът (постановлението) на Константинопол за признаването на автокефалията на Украинската църква ще лиши представителите на МП в Украйна от единствения останал им коз – „каноничността“. Дори сега от МП излизат не само отделни свещеници, но и цели епархии. В случай на „канонична“ алтернатива – признавана от другите православни Украински църкви, от МП ще побягнат цели епархии. Естествено, това ще предизвика бурната реакция на Москва, която фактически е в разкол със световното Православие. И това е разбираемо. Не само, че патриарх Кирил няма да има лице пред Путин (как така не успя да удържиш?), РПЦ рискува да престане да бъде най-голямата по брой на регистрирани църковни общини църква. По броя на вярващите тя вече отстъпва на Румънската православна църква.
Признаването на автокефалията на Киев ще повдигне редица интересни въпроси. Нали Москва приема християнството от Киев, кой тогава трябва да се смята за Църква-майка? А ако Киев е по-старши, а той действително е такъв, то и мястото му в диптиха (йерархическата подредба) трябва да е по-високо. Сега петото място (след древните Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим) заема Москва. Загубвайки позициите си след загубата на Украйна, тя ще трябва да се придвижи надолу и да отстъпи място на по-древни църкви: Грузинската, Сръбската, Румънската, Българската, Кипърската и Украинската.
