Александър Байтошев. „Чучело”. Редактор Марин Бодаков. Пловдив: Жанет 45, 2018. Цена 12 лв.
„Чучело” е третата стихосбирка на Александър Байтошев. От излезлите преди четири години „Кучета”, знаем Байтошев като поет, който говори с гласа на онези, които живеят без дом, с гласа на отритнатите. Без всякаква интроспективна метафорика (нея избягва и неговата поезия), това означава: с гласа на бездомните и изпадналите. В това той стои доста самотен в контекста на съвременната българска поезия.
С „Чучело” поетът разгръща този глас в книга, която няма как да не бъде определена като тежка. Съпоставките с „Кучета” изникват от само себе си. И то по такъв начин, че предпочитам да мисля не толкова за продължение и надграждане, а за двете книги като другари: за чучелото и кучето като другари. Черно куче, ела (2014) – Прегърни ме, черни братко, и остани с мен (2018).
Поезията понякога е търсене на език за онова, което е трудно да бъде казано. При Александър Байтошев тя се превръща в опит да бъде намерен глас на безгласните: на онези, които не просто са без глас, а на лишените от глас. Както веднъж каза по този повод Надежда Московска, в новата българска поезия глас в първо лице множествено число е по-скоро инцидент – което на свой ред е особено, когато си самотен.
На мястото на кучето в първите страници на „Чучело” срещаме мулето – мирно понесло товара на тази тежка книга – самото то превърнато в чучело на труда. В своите интервюта Байтошев почти винаги споменава сред източниците за своето писане тежкия, смазващ физически труд и неговите изкривяващи – осакатяващи – ефекти. Друг източник – насилието, и то не като плод на случайна агресия, а като структурно вплетено в обстоятелствата, в които живеем.
Наистина: „Чучело” е книга за осакатения живот. Покрай всичко толкова важно, което казва, тя ни кара да се замислим, че именно живото същество е такова, че може да бъде осакатено. Че осакатяването и живото са свързани почти през дефиниция. Други неща могат да бъдат развалени, повредени, разрушени. Само това, което е живо, може да претърпи осакатяване.
Проблемът за принудителния труд стои закован в стихотворението, с което започва втората част на книгата – Празните места в трудовия лагер – и с особена яснота в централното за нея кратко Камери с въздух. Самият труд е абстрактна категория и затова трябва да поставим акцент върху неговите обстоятелства, които занимават автора. Три от тях – жестоко сплавени – присъстват в цялата стихосбирка:
| принудата
насилието
безизходицата |
Работи повече.
Важно е да удряш лицето си до изпъване на жилите на врата.
Камери с въздух няма за всички. |
Трудовият лагер не е някъде там в миналото, а навсякъде днес. Необходимата скоба, която отварям, но оставям почти празна, маркира принудата, притискаща поетическия и изобщо словесния труд днес. Да го романтизираме като „творчество”, означава да не зачитаме травмите.
В „Чучело” не ще намерим бунтарска поезия. Тонът често е тон на помирение: едно спокойно битуване, намерено в осакатения живот.
Ние, сакатите,/ подписваме всичко.
Или последното стихотворение преди изненадващата кода, с която Байтошев ни обещава една светла следваща стихосбирка – последното стихотворение на тази книга на лишението, просто озаглавено Без:
Жаждата отминава,/ после и гладът.
Помирението на чучелото обаче в никой случай не е примирение, нито пък оправдание на действителността. Понякога самото извеждане наяве на бездушните обстоятелства, самото им изговаряне е най-силният протест срещу тях. Тук Александър Байтошев е майстор. Без сантименталност, без викове. Напротив: обективното, предметно писане, което познаваме от „Кучета”, е тук. А тук то е и тихо писане, съвсем тихо. Така тихо, че самата тишина остава почти неусетена, както сподели Иво Рафаилов на представянето.
| Останах сам./ Няколко предмета и прозорец./ Понякога и светлината липсва/ Очаквам някой да пристигне,/ да каже дума./
Само ще го слушам./ Наблюдавам/ предметите./ В тях е събрана цялата тишина.// Дървената врата зее,/ но оставам вътре.// Коленича пред един стол/ и се моля да проговори.
|
„Чучело” е книга за провала. Не провалът в това или онова – а пълният провал, крайният провал. За безизходицата и самоубийството, за провалата в лудостта. Това я прави толкова по-важна във време, в което постоянно, повсеместно и от най-ранна възраст ни отправят безапелационната повеля да бъдем „успешни”. Провалът е недостоен (така ни внушават). Провалът е постижението на непълноценния човек, на чучелото.
И така, казва Байтошев:
…ще си изясним, че не винаги сме успявали/ да оцелеем и тогава може би е било най-хубаво,/ най-добре за всички.
Най-добре за всички останали е тези провалени хора да се махнат. За техния провал не е нужно, дори не бива да се говори, тъй като той в някакъв смисъл е заслужен. Но това, разбира се, е механизъм на отритване на вече изключените.
Ние си затваряме очите за тези неща по хиляди причини.
Една от тях: не е лесно да си признаем, че всички сме стопаджии на човешкия късмет – че благата, на които се е случило да се радваме, почти никога не ни се полагат по право, че заслугите, които си приписваме, почти никога не са толкова собствени.
Друга: страх ни е да признаем, че обстоятелствата, в които живеем, не просто правят невъзможно да се помогне на сакатите – това е очевидно, брутално очевидно. А че тези обстоятелства систематично произвеждат осакатен живот. И че ще продължават да го произвеждат.
Това не е обвинение. Обстоятелствата ни принуждават да търсим своите адаптивни стратегии. Това също не е оправдание, а гол факт.
В този смисъл осакатените и лишените от глас не са просто едно пренебрегнато малцинство в покрайнините. Ние сме част от тях. Или по-скоро: всички образуваме едно „ние”, вплетено в едни и същи насилнически обстоятелства.
Тъй като търси езика, с който това може да бъде изречено, тежката и трудна книга „Чучело” е смела книга. Дано читателите имаме нейната смелост.
