Не знам колко души са видели тази изложба. Вероятно не малко, но и не толкова, колкото би ми се искало и би трябвало. Антоан Божинов показа своите фотографски свидетелства от периода 1985-1991 в софийската галерия „Фотосинтезис“. Не съм специалист в областта на фотографията, затова пиша като зрител, живял в този период. Едва ли изложбата „Моите свидетелства“ е имала за цел да обхване в цялост случилото се през тези години. Тя осветява само няколко точки от нашия живот през онова време, видени през обектива на Божинов. Макар да не претендират за изчерпателност, фотографиите натискат болезнени места. Само с няколко тематични фокуса Божинов успява да го направи. Да го направи непретенциозно, непосредствено, внимателно и въпреки това, да причини дискомфорт – да разтърси закърнелите ни от гледане и от всякакъв вид визуална драстичност сетива. В текст за изложбата Елисавета Мусакова откроява предпочитанието на Божинов към чернобялата фотография, липсата на манипулация на образа и самоцелен естетизъм, както и авторския разказ, сравнявайки го с Капа и Картие-Бресон. „Фотографът не улеснява, пише тя, критическия и изкуствоведския прочит на своите работи – в тях индивидуалността съзнателно отстъпва, прикрива се зад един всекидневен език, описващ живота „такъв, какъвто е“, с политическите му сътресения и провалените в тях надежди, с прикриваните му тъмни страни, с радостта, която носи, въпреки…“ Надежда Павлова, която е куратор на изложбата, нарича показаното „пъзел на отминалото време, на последната „петилетка“ на социалистическа България, на цялата тоталитарна система“. И разяснява, че снимките са копирани от Божинов „по класически сребърно-желатинов процес специално за изложбата“, а използваната хартия е „ФОХАР, произведена през 70-те и 80-те години на миналия век“. Резултатът е усещането за автентичност, което се подсилва и от някои разфокусирани образи, от късаните, необрязани фотографии, от естествеността. Някакво пренасяне назад във времето.
Цялостното въздействие на изложбата е премислено и през подредбата й. Още с изкачването по старото стълбище на къщата в антрето посрещат стъписващите образи на дете с различни маски („Маските на сина ми“) и въвеждат в света, който, въпреки опитите ни да бъде забравен, изтласкан назад в съзнанието, се оказва добре запечатан в него. В отделните стаи са разположени различните обособени теми. Това са „Щастливците“, които може да са само циганите, за които животът сякаш е купон, сватба, и които са способни да изпитват радост (така ли е?) и сред калта на мизерията. „Москва – неуспешният преврат“ – репортажни фотографии от пуча през лятото на 91-ва, който сложи край на Перестройката и СССР. Събитие, случило се в Москва, и – както обикновено, засягащо и нас в България. Лицата на хората, целият хаос на опита за преврат, натрупаните импровизирани барикади не оставят безразлични поне хората от моето поколение. Кой обаче си спомня за тридневния пуч днес – струва си да се запитаме, след като и в Русия паметта за онези събития успешно е туширана.
Въобще, цялата изложба провокира и паметта, и невежеството по отношение на миналото. Но може би най-смазващите кадри в нея са от онзи живот, който беше скрит за обществото на „социалното благоденствие“ – „Социалните домове в България“. Човешкото е отстъпило, изоставило е хората, на снимките те са отчайващо сами сред нищетата, в която съществуват… И въпреки това, едно дете ще се усмихне, дете в първото от редицата легла с болни деца… Недъзите на тези изоставени хора в мизерията на домовете – деца, възрастни, мъже, жени, не са стряскащи, стряскащо е безразличието на обществото, което афишираше като основен свой принцип „грижата за благото на човека“. Общество, в което от дете до възрастен трябваше да си с маска, за да преживееш някак си този живот. Общество, в чийто изолатор, в чийто социален дом бяхме принудени да живеем. Изложбата е свидетелство за това дори само с тези няколко пунктума.
Не знам дали на следващите поколения тя е въздействала по подобен начин, тъй като те нямат реален спомен за онова минало, което ние преживяхме. За 30 години израснаха потомци, които съвсем целенасочено бяха лишени от знания за времето на тоталитарния Живковски режим, а празните полета на това незнание се запълниха успешно с агресивен национализъм и патриотарщина. Дано фактите, свидетелствата на Антоан Божинов в чернобяло ги предизвикат да научат повече. „Моите свидетелства не са довели нито до коренен обрат в общественото мнение за едно или друго, нито до реални действия за промяна на случващото се. Те са лични наблюдения, които направих опит да споделя още тогава. Предизвика ме фактът, че в страна от „развития социализъм“, според актуалния за времето политически диалект, има цял един свят от маргинализирани общности, поставен зад тараби, огради от бодлива тел, запратен в периферията на социалното съществуване, държан под ключ.“ През периода 1987-1991 изложбата е показвана в Монтана, Плевен, Лом, в различни градове на СССР. У нас остава в „периферията на културния живот“.
Финалът на изложбата е връщане назад, през антрето с детското, скрито зад зловещи маски лице, и после надолу по стълбата към сегашния ни живот. Една от тези изпращащи фотографии – с легнало на земята момченце с маска, край маса, на която група възрастни са се събрали, стана корица на забележителната стихосбирка на Надежда Радулова „Когато заспят“. Стихотворенията в книгата й успяха дотолкова да стъписат, че останаха в сянката на зализания литературен бомонд. Но въпросите остават висящи. Какво става с децата с маските, които големите не забелязват, залисани край своите маси? Какво произведе времето на Перестройката, последвало Застоя? Какви възрастни станаха онези деца и какви деца създадоха? Какви ще са техните свидетелства? Вече вън от изложбата остава тъга.
