Размишления след откриването на Столицата на културата
По време на продължилото два дни изслушване пред Американския сенат във връзка с гръмналия миналата година скандал “Кеймбридж Аналитика” Марк Зукърбърг, създателят на Фейсбук, се разкая и извини за неуспеха си в ограничаването на фалшиви новини, външна намеса в политически избори, реч на омраза и злоупотреба с лични данни. Това, разбира се, не промени с нищо модела на функциониране на платформата, а още по-малко разклати имиджа й на мощен социокултурен феномен. Неведнъж социалните медии са сравнявани с огледало на обществото. Техните филтри и защити не могат да се справят ефективно с естествените енергии, които владеят потребителите. Заради бизнес моделите, по които функционират, отдавна тези канали са далеч от идеята за “независима платформа”, много по-близо са до корпоративния и политическия интерес.
Аналогичен по своя характер на обществено огледало, отприщващо всевъзможни енергии, проектът Европейска столица на културата пристигна за първи път в България с шумен скандал и вълна от критики и недоволства в социалните мрежи. При очевидната комуникационна безпомощност на неговия основен организатор – Фондация “Пловдив 2019”, в основен мотив се превърна воят на недоволните във Фейсбук. На заден план останаха съществените особености на този проект, неговите добри и лоши страни, а и неговите успехи.
*
Където и да се осъществява, Европейската столица на културата борави с идентични шаблони. Проектът се опира на основни доминанти на културата по места, стимулирайки раздвижването им чрез интензивни партньорства. Ориентиран е към интеграционни политики, към градско развитие, непременно включва съответната река или друга вода, с която градът разполага, насочен е към различни форми на джентрификация, поощряване на творческите индустрии. Около самата инициатива за толкова десетилетия се е развила и процъфтяла немалка индустрия от консултантски фирми и индивидуални съветници, продуцентски компании и артисти, които се грижат именно този модел да се пренесе безпрепятствено от едно място на друго. Не се налагат особено задълбочени изследвания върху последните столици на културата, за да се очертаят основните му параметри. Обективно погледнато, проектът е един от най-противоречивите пропагандатори на европейки политики и ценности през култура. Като такъв в България, той от самото начало страда от недоверие, скептицизъм, както и от последствията на добре прикривани, но действащи исторически травми.
Културната общественост под тепетата още не може да прости на “Пловдив 2019” факта, че програмата на Европейска столица на културата започва не с Начо Културата, със Слона, Ди Киро или с някой от живите й представители, а именно със Столипиново – “най-голямото гето на Балканите”.
За много от хората, ангажирани в културната сфера, е невъзможно да проумеят, че този проект принципно се цели във всичко друго, но не и в утвърдените културни центрове и установените културни достижения.
Да вземем като пример откриването, защото точно то предизвика първата по-масова публична реакция към проекта.
Защо тази мегаломанска кула, която така силно уязви с размера си “топ шоумена”, че изпрати прокурори в Пловдив, още преди булевардът, на който се състоя събитието, да е изстинал? Защо гайди, кукери, кавали, а не съвременни артисти? Защо Валя Балканска? Защо електронна музика, а не класика или джаз?
Със сигурност има и много други “защо”, свързани с всеки един от елементите на това събитие. Много от атаките взаимно се неутрализират. Други са трогателни със своя прилив на креативност в стил “а какво можеше да бъде”.
По-малко от месец по-късно алгоритмите на социалните мрежи вече са си свършили работата и трудно може да се възстанови цялата канонада от мнения и вариации по темата. Остават само най-сполучливите колажи и шаржове.
И все пак, какво видяхме на тази кула?
В началото на април миналата година фондация “Пловдив 2019” обявява конкурс за “изготвяне на идейна творческа концепция за официално откриващо събитие”. В методиката и обявлението на конкурса, публикувани на страницата на фондацията, неколкократно се повтаря изискването: “Концепцията за събитието би следвало да включва също предвидени участници и изпълнители спрямо изискванията на това задание и предварително проучване за потенциала и възможностите на културната сцена в град Пловдив, страната и региона. Предложението за основни участници следва да включва предвидени партньорства с културни институции, артисти, певци, музиканти, изпълнители в различни сфери на изкуствата, планирани и разпределени спрямо основната концепция на събитието.”
Според методиката, най-голям брой точки събира “Оригинално решение, което ползва нов и нетрадиционен подход към организирането и представянето на мащабни културни събития в градска среда с голям обхват на участници и публика и създава впечатление за изключителност”. По отношение на вписването в културната среда на Пловдив, най-силно оценено е концепцията, която „включва участието на основните културни организации и артисти в град Пловдив в цялостното развитие на откриващото събитие, привлича непрофесионалисти и граждани не само като публика, но и като участници и създатели на части от програмата. Намерен е синтез между основната сюжетна линия и генерирането на обществени партньорства, преплетени са дейности по развитие на капацитет и изграждане на публики, като събитието е насочено към разнообразна аудитория.”
Тези изисквания не се различават от обичайната формула на откриванията на европейски столици. През 2017 г. в Орхус деца правиха хартиени лодки, за да се включат в шествие през града, което завърши с електронно парти на пристанището. През същата година в Пафос на сцена на площада местни артисти и деца под режисурата на небезизвестната международна компания Walk the Plank представят мита за Пигмалион и Галатея и раждането на Пафос от тяхната любов. Същата компания прави през 2011 г. откриването на Турку с шествие на деца с фенери от двата бряга на реката. Валета 2018 канят за откриването си известната с гигантските си марионетки трупа La Fura del Baus, която преди това прави откриването на Гимараеш 2012. През 2016 г. във Вроцлав под режисурата и авторството на Крис Болдуин четири шествия, символизиращи четирите духа на града, се срещат на централния площад, за да ознаменуват кулминацията с построяването на символична кула-камбанария, от чийто звън столицата се пробужда. В откриването участват 1300 артисти, 200 хористи, 20 музиканти, 300 велосипедисти и т.н. През миналата година в Леуварден отново звучат камбани. На четири площада върху високи кули, облечени в екрани, се прожектира разказ за историята на града и завладяването на земята от морето. Накрая, докато местна певица, качена на кон, който е от породата, отглеждана именно във Фризландия, изпълнява известна за местните хора песен, кралят и кралицата на Холандия бият символично камбаната, с което ознаменуват откриването. В Умеа през 2014 г. германската компания, която прави откриването и в Пловдив, построява върху повърхността на замръзналата река селище на сами (коренното население на Скандинавския полуостров), в което с огън и танц, много подобен на този в Пловдив, представя символично три сами богини и смисъла на живеенето “заедно” в Швеция.
В конкретния случай с Пловдив същият артистичен екип трябва да работи с “потенциала и възможностите на културната сцена в град Пловдив, страната и региона” според указанията за развитие на местния капацитет и същевременно за изразяване на културна индивидуалност.
Какво откриват чуждите продуценти?
Германският екип работи с танцьори от фолклорен ансамбъл “Тракия”. Видяхме ги няколко пъти на сцената да взаимодействат със софтуер на екраните зад тях, подобно на танците в Умеа, или с огледала и прожекторите по подиумите около кулата. Факт е, че дори и да потърсят по-амбициозно в Пловдив или изобщо в България, германските хореографи и режисьори няма да открият обучени танцьори в съвременен танц поради несъществуването на такава школа и традиции в страната.
За хоровите изпълнения са поканени близо десет от хоровете на Пловдив под диригентството на Диан Чобанов, който е и музикален директор на Държавна опера – Пловдив. Хор с голяма численост има в абсолютно всяко откриване на Европейска столица на културата. В този случай професионализмът и качествата са напълно безспорни.
За актьорските изпълнения са привлечени ученици по актьорско майсторство от Националната гимназия по сценични и екранни изкуства в Пловдив, които рецитираха текстове на няколко езика със същия патос, с който се рецитира от немалко театрални сцени в България. На кулата има и ученици от спортното училище в града в допълнение към хилядата доброволци, махащи от сцената в цветни костюми.
Композиторът на музиката Христо Намлиев и Стайко Мурджев, автор на драматургичните текстове, рецитирани от младите актьори, са изявени представители на местната културна сцена.
Спектакълът започна със соло на Теодосий Спасов, който, освен че е безспорно име на международната джаз сцена, е свързан биографично и емоционално с Пловдив.
Кукери с характерните за региона им автентични костюми изпълниха условието за обвързване на събитието и с околните на Пловдив градове и села, като същевременно внесоха необходимата доза традиционен колорит, от която се възползват всички европейски столици при откриванията си. През 2016 например в Сан Себастиян местната традиция, известна като “tamborrada”, е организирана няколко месеца по-рано специално за откриването на европейската столица на културата. В Пловдив започна гоненето на злите сили с кукери от началото на годината. Буквално дни по-късно някои български медии отривисто коронясаха Перник с титлата Европейска столица на кукерите заради фестивала “Сурва”.
По време на откриването в Пловдив музикантите от местната музикална академия – квартет “Интро”, свириха може би за първи път на лазерни арфи.
На финала появата на вече превалилата възраст Валя Балканска разплака социалните мрежи в две посоки – едни плакаха от носталгия, други от мъка. Едва повторното гостуване на певицата в откриването на Матера 2019 успокои духовете и върна обичайния порив на национална гордост от нейната вечна “космическа” песен. Водещите свързаха изпълнението с 50-годишнината от първото кацане на човек на Луната, която отбелязваме през 2019.
В същото време, в Матера заложиха за откриващото събитие на по-сигурно, канейки четири международни изпълнителски трупи с готови продукции, както и маршируващи банди от всички европейски столици на културата.
Основен фокус на италианското откриване е партньорството с медийния гигант RAI UNO и с EURONEWS. Но и двете столици на 2019-а се радват на позитивни отзиви и добро медийно покритие на международно ниво. Създаването на нова видимост на градовете е постигнато.
Остава въпросът какво породи екстремните реакции срещу пловдивското откриване сред местната публика. Не видяхме ли на кулата точно себе си – много на високо и много отчетливо всичко, което можем и не можем?
Причините за тази реакция вероятно са свързани с европейската интеграция на българската културна сцена – доколко тя се е състояла в последните десет години или и тя се приема, също като титлата на Пловдив, като географска даденост и награда по заслуги.
“Мейнстриймът”, доминантите в културата по правило пораждат само ненавист сред интелектуалните кръгове. Грижливо отглежданият с десетилетия от институциите представителен дял на българската култура много рядко се пресича с откъслечните и епизодични прояви на съвременно мислене и артистичен подход, съществуващи в доста негостоприемна среда. А и те твърде рядко слизат от абаносовите кули в центъра на София, защото извън тях няма да открият подготвена публика. Причините, свързани с реалния капацитет на българската културна сцена, за съжаление, са много.
Още по-сложен става пловдивският казус, когато популисткото говорене нахлуе пряко в културното поле. Вместо като сцена, кулата в Пловдив беше възприета като постамент на властта, моментално подложен на охулване. Пример за това говорене е ревизията на инфраструктурните проекти в Европейската столица на културата, започнала много преди откриването й, подета в социалните мрежи главно от политическите опоненти на местното управление. Донякъде е обяснимо именно с инфраструктурата да се обоснове този спор за културата. Обективността на оценката там би била невъзможна, за което свидетелстват реакциите на спектакъла на откриването, но сградите, построени или не, са ясни за всички. Стигна се до кулминацията, в която отявлените критици на инфраструктурните проблеми наскочиха и срещу единственото със сигурност построено съоръжение – сцената на откриването.
Никакъв шанс за Европейската столица на културата при тези обстоятелства.
Във войната на троловете с кулите може да бъде потопен дори и най-решителният опит за правене на култура. Като се добави цялата противоречивост на самия проект и нелеките обстоятелства, в които поначало в България се създава културно съдържание, Пловдив – Европейска столица на културата, е обречен за остане в историята като кораб, потопен от собствените си пътници – неговите създатели и тези, които биха имали най-голяма полза от успеха му, но страстно желаят неговия провал. Истинско огледало на обществото. За добро или лошо, този експеримент няма да се повтори в България скоро.
София – Брюксел
Бел. ред. Редакцията е готова да публикува и други мнения по повдигнатите в текста въпроси.
