Самотата живее само в някои нейни стихотворения. Наднича между редовете, вплита се в корените на тъгата и излиза тихо като ласкаво откровение. Не иска да я съжаляваш, не моли за нищо, не се опитва да е оригинална. Просто се проявява естествено и деликатно като думите на авторката, като всяко чувство, опит и близост, оставящи своя белег върху душата.
„Археология на белезите“ е първата стихосбирка на Ана Цанкова, назрявала дълго, докато намери пътя към читателите, отпечатана от издателство „Смисъл“, редактирана от Аксиния Михайлова и акомпанирана от илюстрациите на Ина Христова. Самото й заглавие предполага своеобразен опит за проследяване и вникване в сърцевината на миналото и раните, които то е донесло със себе си, на отсъствията и разрушаващите присъствия. Разделена е на четири части – „гълъб, наречен Сиймор“, „джаз“, „да си представиш покрив“ и „Разпети петък“ – всяка от които разкрива нови хоризонти и поетически прозрения. Книгата започва с истините и тъгите, събирани в погледа на поета-пророк – алюзията за героя на Селинджър, обречен „да вижда повече“, не остава скрита. Гълъбът Сиймор, издигнат високо в небесните простори, обаче носи най-голямата болка – той е самотен в своята необятна белота. Самата авторка успява да види и разкрие повече – не й убягват малките неща, онези – важните, не може да пренебрегне гълъба в парка – жив или мъртъв, просяка на улицата или усмивката насреща. С помощта на изчистен от излишна претенциозност и свръхинтелектуализиране изказ, на художествени и митологически препратки (Сизиф и Икар тук са братя, две противоположни и неразделни символни полета, притеглящи високото и ниското в една амбивалентна точка), на доза душевно съзерцание и поетическо осмисляне, тя смело върви по следите на белезите, които светът всекидневно чертае. С войната, която не е нейна, с дулото на живота, с очакването на спасението.
Втората част на стихосбирката има по-отчетливо личен, дори любовен характер. Всяка поезия носи своето музикално звучене, а поезията на Ана може да бъде единствено и безусловно асоциирана с джаза. Случайни, но навременни ритмически импровизации, извисяващи се тонове, думи, които режат, плачат, летят и ни правят емоционално съпричастни. Въвличат ни, пречистват ни и сякаш винаги са на точното място. Тук са нежните чувства, липсите, желанията. Тук е поместено и едноименното на книгата стихотворение, което ни потапя още по-дълбоко във вътрешния свят на поетесата. Това е нейното слово за миналото на собствените белези, опит да разбере, да изследва всяка гънка, всяка драскотина, оформила облика на душата й, на същността й сега. Всяко предателство, всяка непобираща се в рамките обич, всяка ранена мисъл и всяка болка взимат по нещо със себе си, оставяйки незаличима следа. И все пак крилата са цели. Именно те държат живота и го тласкат напред. (И тромпетът зазвучава с естествено тържествуваща мелодия.) Така ниските регистри на болката и страданието отново се съчетават с високите, за да намерят своя синтез в края на стихотворението. Няма нагнетяващ мрак, няма клиширан патетизъм, само искрено със себе си, балансирано и обективно откритие.
Третата част отново ни въвежда в интимните пространства, при най-скъпото, там, където човек е най-уязвим и най-освободен – у дома. С „да си представиш покрив“ авторката се обръща директно към читателя, за да му отвори вратите на сърцето си, но не самоцелно, а за да може вътре, на топло, да му разкаже своите истории. За нестихващите тъги, за най-близките радости, за смислите, за майката. Наличието или липсата на покрив – синекдоха за дома, е ядрото, около което е изграден този кръг стихове. Те определят и настроението, вариращо от мъчително до изцеряващо или леко – настроение, близко до това в разказите на Йорданка Белева в „Кедер“, например.
И, разбира се, следвайки заложените християнски препратки – мотива за спасението, което не спираме да чакаме, образите на иконата, на небесните същества или поетическите интерпретации („не пожелавай стихотворението на ближния си”), за финал идва и „Разпети петък”, мъката и опрощението, най-мълчаливата музика. Вглеждането, себепознанието, където изследването на белезите трябва да свърши, но ние знаем, че това няма да се случи. Животът продължава вътре и извън кутията и все така ще нанася своите драскотини.
Книгата на Ана Цанкова изисква откровеност и я постига. Дори болезнено. Силно интровертна е, изпъстрена с криле на птици, с котки, ангели и още книги, с решетки и самоти. Има стремеж към свобода и познание, но съзнава и необходимостта от границите. Тя борави със символиката, но предпочита семплите значения. Рафинирана и елегантна е, но не се притеснява да хапе. Обещава да ни разведе из селенията на болките, преди или след Разпятието, но не ни изпраща оттам нещастни и огорчени – птичата песен ни съпровожда с кротка надежда от началото до края. Прекарва ни през миналото и ни оставя в настоящето с всички въпроси, лутания и светлини. И ни завещава своята музика.
А тя непременно е джаз – ярък, докосващ, бавен. Заличаващ всяка крещяща самота.
