Можем ли да превъзмогнем травмите от историята, за да живеем пълноценно живота си в настоящето? Това сякаш беше въпросът, който обединяваше тематично много от филмите на 11-ото издание на фестивала на киното от Близкия изток, Централна Азия и Северна Африка Sofia MENAR, което се проведе от 15 януари до 3 февруари в София. Историята винаги е била една от централните теми в близкоизточните филми и може би това е така, защото много от нейните страници в региона още не са затворени емоционално, макар вече да са изписани. Исторически ленти са присъствали в много от предходните издания на форума, но в повечето от тях политическите събития и техните социални измерения бяха по-скоро фон и катализатор на фабулата, докато сега сякаш историята сама по себе си беше действащо лице и често влизаше в ролята на антагонист за главните герои. Дори си мисля, че програматорите Ангел Хаджийски и Здравко Георгиев от сдружение „Позор” вероятно нарочно са търсили тази тематика при селекцията на филмите, въпреки че не го афишираха публично.
Това усещане се зароди в мен още с откриването на фестивала, който започна с прожекция на номинираната за “Оскар” през 2018 година ливанска драма “Оскърблението”. Безобидно спречкване на улицата в Бейрут изправя двама мъже един срещу друг и е на път да прерасне в тежък конфликт. Всичко започва заради развален улук, който противопоставя неговия собственик и строителя, нает от общината, за да го поправи. Водосточната тръба обаче е само повод за разпрата. Причината е в миналото, когато са се формирали предразсъдъците на двамата главни герои – маронитът Тони и палестинецът Ясер, за техните общности. Миналото, белязано от гражданската война в Ливан, по време на която тези две общности са воювали една с друга. Официално вече е сключен мир, но травмите и натрупаният гняв все още съществуват, а за отприщването на стаената ярост е достатъчно само едно невинно спречкване. Режисьорът Зиад Дуейри се занимава с тема, която всички в Ливан се опитват да избегнат, погребвайки я под наложената политическа коректност. Табутата обаче нажежават още повече емоциите под повърхността, а основният въпрос е как да артикулираме своите противоречия, без да ескалират до насилие. Филмът едва ли щеше да бъде толкова въздействащ, ако не беше невероятната игра на Адел Карам и Камел Ел Баша, чието присъствие на екрана ни кара да забравим за дребните недостатъци на лентата. Зрителят вижда и двете гледни точки през очите на героите, което дава пълна картина на ситуацията и своеобразен калейдоскоп на обществените настроения в Ливан. Но и самите герои в процеса на своята вражда също започват да се опознават и разбират, че не са толкова различни.
Тази калейдоскопичност на различни гледни точки към историята и събитията беше сред главните характеристики на доста от филмите, представени на Sofia MENAR. “Да пишеш по снега” на Рашид Машарауи събира различните палестински гледни точки за конфликта с Израел, което го прави изключително ценен, тъй като го изважда от познатите клишета. Действието се развива в рамките на една вечер на бомбардировки в Газа, когато няколко палестинци се събират по неволя и остават блокирани в жилище. Докато чакат бойните действия да спрат и напрежението да отшуми, те се опознават. Всеки представя своите виждания за войната с Израел и отхвърля гледната точка на другия. Напрежението се покачва, а един от тях има пистолет…
Подобна бе структурата и клаустрофобичността на пространството в турската лента “Таксим холдем”. В своя пълнометражен дебют Майкъл Йондер разказва за Алпер, който всяка събота вечер събира приятелите си у дома, за да играят покер до сутринта. Апартаментът му обаче е близо до площад “Таксим“, а точно по това време той се е превърнал в център на антиправителствените демонстрации. Всеки от приятелите изказва своето мнение и демонстрира своята позиция спрямо протестите. Настроението, която залага Йондер във филма си, е различно от това на палестинския му колега. Хуморът облекчава ситуацията и кара зрителя да види с усмивка човешката страна на събитията.
Историята и конфликтът в Нагорни Карабах са сред основните катализатори и в азербайджанската драма „Мъжът от третия ден”, но отношението на главния герой към миналото е по-различно. След 17 години в затвора, Садиг отново е на свобода. Сърцето го тегли към родната област Келбаджар до региона Нагорни Карабах, където почиват неговите родители, но областта отдавна е под окупация и всичко е обезлюдено. Садиг не могат да го спрат нито граници, нито военни забрани, нито минни полета. Той е готов на всичко, за да навлезе в окупираните територии и да стъпи на родна земя. Спомените са това, което му е останало, и в тях той търси сили, за да продължи напред.
Sofia MENAR 2019 не само представи най-новите филмови заглавия от Близкия Изток, Северна Африка и Централна Азия, но чрез тях отново предложи теми, важни и за нашето общество.
