Лорънс Дърел. „Пещерата на Просперо”. Превод от английски Иглика Василева. София: „Прозорец”, 2018.
Никой английски писател не познава Средиземноморието както Лорънс Дърел: той е неговият минезингер и рапсод през XX век, художествен историограф и майстор-портретист на прелестите му от най-различни географски точки. Прочутият Александрийски квартет (1957-60) го обгръща най на юг, откъм африканския му бряг. Пътеписите пък лъкатушат – през вътрешността от острови, от азиатския му край до Апенините: през Кипър (в Bitter Lemons (1957), Родос (в Reflections on a Marine Venus (1953) и The Greek Islands (1978) до Сицилия (в Sicilian Carousel (1977). Името на първия средиземноморски остров в живота на писателя обаче е Корфу или Керкира (според гръцкото название, използвано от Дърел), където пише дебютната си и най-одухотворена пътеписна книга: Пещерата на Просперо (1945). Един спонтанно раждан текст в дневникова форма, в който Дърел запечатва запленението си, всеки видим и невидим къс от островната приказка на Керкира – вълна, маслинова гора, човек, светец, герой от мит. И божественото й безвремие. Идеалната идилия, в която авторът живее, страстно потопен, между 10 април 1937 и 20 септември 1938, заедно с първата си съпруга, художничката Нанси Майърс: две отмалели от щастие същества в бяла къща с прозорци към морето, в прегръдката на планината Пантократор. Това е нашият желан дом. Цял един свят. Керкира. Общо 585 кв. км площ сред обръча от три морета: пространството, което Дърел ненаситно опознава, от изгрев до изгрев, сезон по сезон, с всички сетива, откривателски захласнато. Ту усамотен с пейзажите, ту в колоритно хорско обкръжение, вживян в делничния кръговрат на острова. Неслучайно подзаглавието е Пътеводител за забележителностите и нравите на остров Корфу. Той не застива в настоящето, а непрекъснато снове – през фолклора и купища исторически извори – епохи назад, обхващайки миналото на Корфу, чак до митичните му корени. Целта на разказа обаче не е изчерпателната, а живописно живата картина, образът, през който може да се извлече магията на мястото. И тайната, която го държи извън законите на времето. Която, най-парадоксално, тъкмо времето – през ритъма напред и назад, сега и преди, в който Дърел се движи – разкрива. От поя на цикадите до ритуала на маслинобера – тя е в безкрай възкръсващото постоянство на нещата, във връзката на всичко с всичко, която, предано ненарушима, не прекъсва тук и може да се проследи до праначалото си. Как да не ликуваш от душа. Това и прави Дърел – сърдечен, възторгнат от всичко; даже и когато се шегува, хуморът остава благороден, благ, а чувството – на благодарност – прониква и владее всяка страница.
Основният езиков цвят на книгата е поетичен, неудържимо поетичен. Най-силната му концентрация – в природните картини. Перцепцията е на влюбения, омагьосания – лирическа, разнежена. Изказана в импресии, където погледът прелива зарейване с взиране, дарявайки ни едновременно детайла отблизо и цялата гледка в простор. Тук трудно се намира израз или ред, който да не ни напомня лист от стихосбирка. От лъвскожълтия пясък до рожковите – с лумнали взривове от прашен пурпур. Само 25-годишен в този миг, Лорънс Дърел вече притежава класата, фантастично зрялата си авторска словестност, която ще го отличи и възкачи по-късно до трона на класиците. В съчетание с класата на превода, в който, по майсторски непогрешимо, Иглика Василева напипва и пренася пулса на хармонията между стила на Дърел и света, който ни описва, книгата достига висотата, която да я нареди до най-добрите чуждоезични издания на Пещерата на Просперо в Европа.
