„Ван Гог: Пред портите на вечността“ (At Eternity’s Gate), 2018, САЩ/Франция,110 минути, режисьор – Джулиън Шнабел, продуцент Джон Килик, сценарий: Жан-Клод Кариер, Джулиън Шнабел и Луиз Кугелберг; оператор Беноа Делом, художник Стефан Кресен, костюми Карен Мюлер-Серо, музика – Татяна Лисовска, в ролите: Уилям Дефо, Рупърт Френд, Оскар Айзък, Мадс Микелсен, Еманюел Сение и др. Награди и номинации: Купа „Волпи” за мъжка роля на Уилям Дефо и Green Drop Award от Венеция, номинация за „Златен глобус“ и „Оскар“ за главна мъжка роля на Уилям Дефо и др. От 15 февруари в избрани кина.
„Бих искал да съм един от тях. Да седнем на питие и да поговорим за неща… И от време навреме щях да има подарявам скици“. С тези задкадрови думи на Ван Гог започва „Ван Гог: Пред портите на вечността“. На черен бланк, който ще се появява често на екрана.
Безрадостната съдба на холандеца Винсент ван Гог (1853-1890) и неговата уникална живопис са неспирно изкушение за киното и телевизията. Преди филма на Шнабел се сещам за поне още 6: „Жажда за живот“ (1956, САЩ) на Винсънт Минели по романа на Ървинг Стоун с Кърк Дъглас, изключителния минисериал „Винсент и Тео“ (1990, САЩ) на Робърт Олтман с Тим Рот и Пол Рейс, „Ван Гог“ (1991, Франция) на Морис Пиала с Жак Дютрон, „Жълтата къща“ (2007, Великобритания) на Крис Дурлашер с Джон Сим, „Ван Гог, изрисуван с думи“ (2010, Великобритания) на Андрю Хътън с Бенедикт Къмбърбач, уникалния анимационен „Да обичаш Винсент“ (2017, Великобритания/Полша) на Дорота Кобела и Хю Уелчман, създаден от 65 хиляди кадъра, ръчно нарисувани с маслени бои (наградата на ЕФА и „Оскар“ за пълнометражен анимационен филм). Във всичките, независимо дали се занимават с отношенията между Ван Гог и брат му Тео, между Ванг Гог и Пол Гоген или между Ван Гог и околните, е видимо старанието да се извадят на екрана спецификите на неговата шокова за времето постимпресионистична палитра, тоест, кадрите да са адекватни на платната му.
За първи път обаче филм за него е създаден от художници, каквито са и Шнабел, и операторът Беноа Делом. И „Ван Гог: Пред портите на вечността“ се гледа с наслада, независимо от мрачните колизии на героя. Разбира се, филмът не би бил толкова магнетичен без огнестрелното присъствие на Уилям Дефо – за 62-годишния суховат американец не е проблем да се превъплъти в образа на 37-годишния холандец във Франция.
Сценарият на Шнабел, Жан-Клод Кариер и Луиз Кугелберг проследява трескавото и многострадално живеене и рисуване на Ван Гог от Париж през Арл, където отива по препоръка на Пол Гоген (Оскар Айзък), до самоубийството му. Представя топлите му отношения с всеотдайния му брат Тео ван Гог (Рупърт Френд), разговорите и свадите с Гоген, пристрастието му към мадам Жину (Еманюел Сение), рисуването в мизерната Жълта къща, срещите му с д-р Пол Гаше (Матийо Амалрик) или д-р Феликс Рей (Владимир Консини), беседата със свещеника (Мадс Микелсен), скептичен към таланта на художника… Прочее, така са настроени повечето от местните хора – и в Париж, и в Арл. Не продаван и гонен, пиещ абсент до несвяст, бродещ по поля и ливади, брулен от вятъра, рисуващ с едри, тежки мазки, Ван Гог е некъпан, затворен, свадлив и психически нестабилен. Не се разбира нито с възрастните, нито с децата. Пък и не си струва – всички са слепи за неговото художествено могъщество.
Във филма се говори на английски и френски. Мисля, че проблемът на „Ван Гог…“ е некомпактният сценарий. Базиран на биографични факти и фантазни моменти, филмът се разпада на фрагменти/срещи и предълги монолози, „съшити“ от умопомрачителната визия – от жълто до землисто, от синьо до землисто, камерата не спира, а черни бланкове отделят епизодите. Всъщност, концепцията на „Ван Гог…“ е да се обгледа този и неземно красив, и ужасяващо земен свят през окуляра на различния Ван Гог, пред когото е безсмъртието. И звучи доста актуално.
Най-интересно е да се наблюдава творенето на художника – Уилям Дефо така изобразява трескавото скициране и напластяване на тоновете, че все едно наблюдаваш самия му гениален герой. Пред зрителския поглед се раждат някои от знаменитите картини на Ван Гог, а в епизода с отрязаното ухо актьорът безумно прилича на него. Феноменално е изпълнението му. Досега си мислех, че най-сполучливият Ван Гог на екрана е Тим Рот, но Уилям Дефо го надминава по лудост.
